Решение № 6651 от 26.09.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 26.09.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на четиринадесети май през 2019 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 3599 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 14.12.2018 г. на ищеца Г.Л.И. срещу решението от 27.11.2018 г. по гр. дело № 23828/2017 г. на Софийския районен съд, 124 състав, с което е отхвърлен изцяло предявения от жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата от 25 000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от противоправното бездействие на Окръжен съд –гр.Видин, Агенция по вписванията и Министерство на правосъдието, изразяващо се в неизпълнение на влязло в сила съдебно решение № 15/08.06.2010 г., постановено по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения на Общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г.

В жалбата се твърди, че решението е необосновано и неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според въззивника, въпреки, че в мотивите си първоинстанционният съд е приел, че държавата би могла да отговаря деликтно по реда на чл.49 ЗЗД, когато отговорността й не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, неправилно, позовавайки се на т.6 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, е приел, че Държавата не е процесуално легитимирана да отговаря по предявения иск, поради което последният е неоснователен и подлежи на отхвърляне. В жалбата се поддържа, че тълкувателното решение се отнася единствено до приложението на ЗОДОВ и няма отношение към предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД и пасивната процесуална легитимация на ответника. Неправилен бил и изводът на СРС, че по делото не е установено и твърдяното противоправно бездействие на съда по регистрацията и на Агенцията по вписванията, въпреки отправените от ищеца молба ди тези органи и постановените от тях откази да изпълнят влязлото в сила решение по иск с правно основание чл.74 ТЗ. Необоснован бил и фактическия извод на СРС, че ищецът не се е възползвал от възможността да поиска спиране на вписване на оспорените от него решения на ОС на акционерното дружество и именно в резултат на това се е стигнало до заличаване на дружеството от търговския регистър, което изключва отговорността на държавните органи, осъществяващи фирмената регистрация. В жалбата се излагат доводи, че претърпените от ищеца имуществени вреди са в резултат именно на бездействието на държавни органи - Окръжен съд –гр.Видин, Агенция по вписванията и Министерство на правосъдието по отношение изпълнението на влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения на Общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г., което решение е задължително за тях съгласно чл. 297 ГПК. Въззивникът поддържа, че съгласно чл.7 от Конституцията на РБ, Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, като тази разпоредба не е пряк път за защита, но прогласява основен принцип, осъществяването на който следва да се уреди със закон и такъв закон е ЗОДОВ.

Последният обаче е специален по отношение на общите правила на чл.45-чл.49 ЗЗД, т.е. когато отговорността не може да се реализира по реда на ЗОДОВ, последната се реализира на основание чл.49 ЗЗД. В жалбата си въззивникът се позовава на определение № 220/20.03.2012 г. по ч. гр.д. № 23/2012 г. на ВКС, според което когато претенцията срещу Държавата се основава на твърдения за бездействия на държавни органи, предявеният иск е допустим предвид конституционно уредената пряка отговорност на държавата. На последно място поддържа, че Република България, като държава, която е ратифицирала КЗПЧОС и Протокол № 1 от 20.03.1952 г., е длъжна да осигури ефективна защита на собствеността на всяко физическо или юридическо лице.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 25 000 лв., претърпени в резултат на противоправно бездействие на нейни органи да изпълнят влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения на Общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г., което е довело до лишаване на ищеца от притежаваните от него поименни акции в капитала на дружеството, чиято номинална стойност е в размер на 25 000 лв.

Въззиваемата страна Държавата, представлявана от министъра на финансите е депозирала отговор на жалбата, в който взема становище за неоснователност на същата. Поддържа, че Държавата не е пасивно легитимирана да отговаря по иска с правно основание чл.49 ЗЗД, тъй като не е възложител на работа на посочените в исковата молба държавни органи, нито има правомощия пряко да им възлага изпълнението на функции, дейности и правомощия отношение по нея в откритото съдебно заседание.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество обаче е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по отношение правилността му с оглед наведените в жалбата доводи за допуснати нарушения на материалния закон, за необоснованост на решението и за нарушение на съдопроизводствените правила.

Първоначално исковата молба от 16.11.2016 г. на ищеца Г.Л.И., с която се претендира от Държавата заплащане на обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на противоправно бездействие на Окръжен съд –гр.Видин, Агенция по вписванията и Министерство на правосъдието по отношение изпълнението на влязлото в сила решение № 15/08.06.2010 г., постановено по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения на Общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г. е предявена пред АССГ, който с определение от 28.11.2016 г. е прекратил производството по делото поради родова неподсъдност и е изпратил същото по подсъдност на СГС. Последният с определение от 09.03.2017 г. е прекратил производството по делото, като е приел, че искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 25 000 лв. е родово подсъден на СРС и го е изпратил по компетентност на последния.

С определение от 25.05.2017 г., постановено по гр.д. № 23828/2017 г., СРС, 124 състав е върнал исковата молба на ищеца на основание чл.130 ГПК, като е приел, че посочения ответник –Държавата не е пасивно процесуалноправно легитимиран да отговаря по иска, като се е позовал на т.6 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Това определение е обжалвано от ищеца пред СГС, който с определение от 26.09.2017 г. е отменил същото и е върнал делото на СРС с указания да приложи правомощията си по чл.129, ал.2 ГПК за да установи ясно волята на ищеца срещу кого предявява иска за заплащане на вреди по смисъла на чл.1 ЗОДОВ, доколкото е налице разминаване между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. С молба – уточнение от 20.11.2017 г. ищецът е посочил, че настъпилата за него имуществена вреда се дължи на неизпълнение от страна на ОС-Видин и Агенция по вписванията на влязло в сила решение от 08.06.2010 г., постановено по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения на Общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г., с което бездействие са накърнени правата му на акционер в дружеството, което е ликвидирано и имуществото му е продадено незаконосъобразно, като получените парични средства са разпределени между лица, които нямат право да ги получат. Изложено е, че бездействието на посочените държавни органи се установява от нееднократните им писмени отговори, обективирани в писма с изх. № 94-Г-104/22.11.2012 г. на министъра на правосъдието, с изх. № 94-00-2013/12 от 19.12.2013 г. и с № 94-00-2213/02.03.2016 г. на изп. директор на АВ и изх. № 291/07 от 06.04.2016 г. на съдия от ОС-Видин, адресирани до ищеца, че не могат да предприемат действия във връзка със съдебно решение по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, влязло в сила на 24.02.2012 г. Като ответник по иска за отговорност за вреди от бездействието на тези държавни органи е посочена Държавата, представлявана от министъра на финансите.

С определение от 08.01.2018 г. СРС отново е върнал исковата молба на ищеца на основание чл.130 ГПК, като е приел, че с молбата – уточнение, последният отново не е отстранил нередовностите на исковата молба, а именно - не е насочил иска си срещу надлежни ответници. По реда на въззивното обжалване, това определение е отменено от СГС с определение от 06.06.2018 г., постановено по ч. гр.д. № 3327/2018 г. и делото е върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.В определението си въззивният съд е приел, че в случаите, в които отговорността на държавата по чл.7 от Конституцията на РБ не може да бъде реализирана по ЗОДОВ – специалният закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира по реда на чл.49 ЗЗД, като за надлежната процесуална легитимация на държавата са достатъчни твърдения, че ищецът я намира за длъжник по деликтно вземане, като дали за ищеца е възникнало предявеното вземане срещу държавата е въпрос на материалноправна легитимация. По тези съображения, СГС е приел, че предявеният срещу държавата иск е допустим и следва да бъде разгледан, като въпросът за неговата основателност касае съществото на спора, в който смисъл е и константната съдебна практика, която е цитирана в определението.

При така даденото от въззивния съд разрешение на въпроса дали държавата е процесуалноправно легитимирана да отговаря по иска, предявен от Г.Л.И. и съответно по кой ред, първоинстанционният съд правилно е квалифицирал иска по чл.49 ЗЗД, доколкото наведените от ищеца факти, пораждащи претендираното от него право на обезщетение, не покриват нито една от хипотезите, уредени в чл.1 и чл.2 ЗОДОВ.

Неправилно обаче и в противоречие с дадените от въззивния съд указания, СРС е приел, че Държавата не е пасивно процесуалноправно легитимирана да отговаря по иска с правно основание чл.49 ЗЗД, поради което последният е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Този извод на СРС е неправилен, тъй като липсата на процесуална легитимация води до недопустимост, а не до неоснователност на иска. Като допълнителни доводи за неоснователност на иска, СРС е посочил, че по делото не е установено твърдяното противоправно бездействие на съда по регистрация на дружеството, на Агенцията по вписванията и на министъра на правосъдието, доколкото към момента на депозиране на молбите за заличаване на вписани обстоятелства по партидата на „Б.“ АД, дружеството вече е било заличено като юридическо лице от търговския регистър, което е препятствало възможността за извършването на каквито и да било вписвания по партидата му. Според първоинстанционният съд ищецът не се е възползвал от предвидената в ГПК възможност да поиска спиране на охранителното производство, т.е. да поиска спиране на вписването на оспорените от него решения на общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, в резултат на което се е стигнало до заличаване на дружеството от търговския регистър – обстоятелства, които изключват отговорността на държавните органи, осъществяващи фирмената регистрация. В тази връзка възражението на въззивника, че този извод на съда е необоснован, тъй като по делото не са събрани данни дали ищецът е упражнил правото си по чл.536 ГПК, наред с предявяване на иска по чл.74 ТЗ, е неоснователно. В негова тежест е било да установи, че е упражнил надлежно правото си да поиска от регистърния съд спиране на вписването на решенията на ОС, които са атакувани по реда на чл.74 ТЗ, но такова не е постановено от съда.