Решение № 819 от 24.06.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 819 гр. Пазарджик, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен В. Велев при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЧАМОВА като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело № 20265220100934 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба от Г. К. Ш., ЕГН **********, с адрес: гр. * чрез пълномощника адвокат К. Ш., със съдебен адрес: гр. *, срещу „И*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр.

*, с която е отправено искане до съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сумата от 4 852,00 лева (2 480,79 евро), представляваща недължимо платена сума по недействителни Договор за паричен заем № 4091484/17.03.2021 г. и Договор за предоставяне на поръчителство № 4091484/17.03.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, ведно с присъждане на сторените по делото разноски..

В исковата си молба ищцата твърди, че на 17.03.2021 г. е сключила Договор за паричен заем № 4091484 с ответника „И*“ АД, като получена от нея в кредит сума била в размер на 8 000,00 лева. Сочи, че е трябвало да изплати кредита на 28 равни месечни вноски от по 459,00 лева или общо 12 852,00 лева в периода от 26.03.2021 г. до 01.10.2021 г. Погасителните вноски включвали подробно описани в исковата молба суми за главница, лихва и възнаграждение за предоставяне на поръчителство и посочен падеж, като датата на последното плащане била 01.10.2021 г. Общата дължима сума, която дължала по договора за кредит била в размер на 8 686,44 лева без възнаграждението за предоставяне на поръчителство, а с включване на това възнаграждение – общо 12 852,00 лева. Сочи, че уговореният фиксиран годишен лихвен процент бил в размер на 30,00 %, а ГПР – 34,17 %. Излага, че в чл. 4 от договора било предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата па сключването му, да предостави на заемодателя едно 1 от следните обезпечения: 1/ Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1 000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И*“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да подпише договор за поръчителство; 2/ Банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3/ Одобрено от заемодателя Дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Твърди, че между нея и „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство № 4091484/17.03.2021 г., по силата на който следвало да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД разсрочено сумата от 4 165,65 лева, ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по двата договора било на 6 равни вноски. Сочи, че погасителния план към договора била формирана капитализирана вноска в размер на 459,00 лева, включваща възнаграждение за предоставяне на поръчителство от 148,77 лева и вноска от 310,23 лева. В резултат на това усвоената главница от 8 000,00 лева за периода на ползване от кредита в размер на 7 месеца, се изисквало от нея да заплати 12 852,00 лева, от които 8 686,44 лева към „И*“ АД и 4 165,56 лева към „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди, че процесният договор за кредит бил недействителен – нищожен, доколкото счита, че сумата от 4 165,56 лева, определена като възнаграждение, което се дължало от нея по договора за предоставяне на поръчителство, съставлявало скрита печалба по договора и било разход по кредита, поради което следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, за който се предвиждало да бъде с максимален размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК – пет пъти размера на законната лихва. Предвид разпоредбите на ЗПК, било видно, че с посоченото възнаграждение се въвеждали допълнителни разходи, в резултат на което общият разход по кредита би надхвърлил посочения в договора 34,17 %. Тъй като ГПР бил част от същественото съдържание и следвало да бъде ясно определен по кредита и да бъдат посочени всички включени компонентни е него, намира, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Излага, че търговски практики, с които се заобикалят изискванията, даващи възможност за преценка на кредитополучателя дали да сключи договора, представлявали нелоялни такива и обуславяли нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и недействителност на договора за кредит. Счита за нищожен, поради липсва на основание и противоречие с добрите нрави сключения с „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство № 4091484/17.03.2021 г., предвид недействителността на договора за потребителски кредит, който обезпечавал и във връзка с който е сключен.

Според съдържанието на този договор, за поръчителя било уговорено възнаграждение срещу задължението му да отговаря солидарно със заемополучателя пред заемодателя за всички задължения на потребителя, но същия съдържал уговорка за възникване на регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми – чл. 5, ал. 1 от договора.

2

Така поръчителят получавал възнаграждение без да съществува реално същинско насрещно задължение за него, поради което липсвала еквивалентност на престациите. Това го правело нищожен на основание чл.

26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. Твърди се, че ищцата е заплатила на ответника по кредита сумата от 12 852,00 лева, а чистата стойност била в размер на 8 000,00 лева. Поради това намира че е надплатила на ответника сумата от 4 852,00 лева, представляваща разликата между платената сума и дължимата чиста стойност по кредита. Допълнително излага аргументи, че двата договора били свързани, доколкото препращали към разпоредбите си, дължимите суми били обединени в един общ погасителен план, имали едни и същи падежи, съответно кредиторът бил овластен от поръчителя да получава всички суми по двата договора, включително възнаграждението на поръчителя. Макар и формално да се касаело за две групи договори, доколкото възнаграждението на поръчителя се заплащало на кредитора по договора за заем - „И*“ АД, същите били несъмнено свързани. Сочи, че плащанията били извършени именно по сметката на последния, включително и таксата за поръчителя, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство. Излага, че не знае дали е имало последващо плащане от ответника в полза на поръчителя, но това не се отразявало на основателността на иска, доколкото в договора за предоставяне на поръчителство нямало предоставена банкова сметка, а всички суми се получавали от заемателя „И*“ АД. Позовава се на разпоредбата на чл. 75, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, като счита, че пасивно легитимиран да отговоря по предявения иск за връщане на всички суми по недействителните договори извън главницата е именно ответното дружество, тъй като липсвало основание да задържа всички платени суми, извън чистата стойност на кредита.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „И*“ АД, чрез юрисконсулт К, оспорва исковата претенция като неоснователна. Оспорва твърденията на ищцата за нищожност на процесния договор, като го намира за валиден и сключен при спазване на всички изисквания на ЗПК. Годишният процент на разходите бил изчислен коректно и включва всички разходи по кредита, които били изискуеми съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Счита, че възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, не представлявало разход по кредита по смисъла на ЗПК и не следвало да бъде включвано при изчисляване на ГПР по кредита. Този договор бил самостоятелна сделка за услуга, предоставяна от трето лице – „Файненшъл България“ ЕООД, което гарантирало изпълнението на задълженията на заемателя, която не била пряко свързана с предоставянето на кредита, а с неговото обезпечаване. Счита за неоснователни твърденията на ищцата за заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Изискването за обезпечение било стандартна практика при отпускане на кредити и целяло намаляване на кредитния риск за заемодателя. На ищцата били предоставени няколко възможности за обезпечение, а изборът на дружество-гарант бил една от възможностите, предоставени на заемателя, и бил резултат от неговата свободна воля. Оспорва и наличието на неравноправна клауза, тъй като ищцата имала реална възможност да избере друго обезпечение или да сключи договор за кредит с друг кредитор, като клаузата за обезпечение не създавала значителен дисбаланс в правата и задълженията на страните, защото била насочена към 3 защита на интересите на кредитора и била обичайна в практиката на кредитиране. Счита процесния договор за паричен заем за действителен, тъй като неговите клаузи са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, включително и в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК. В съответствие с разпоредбата на чл.

11, ал. 1 т. 10 ЗПК в процесния договор били посочени ГПР - чл. 2, т. 8, както и общата сума, дължима от потребителя - чл. 2, т. 7, съответно взетите предвид допускания по чл. 2, т. 8. Общата дължима сума в договора представлявала сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от ДР към закона.

ГПР посочен в договора отразявал общите разходи по кредита за потребителя, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит и бил изчислен към момента на сключване на договора за потребителски кредит по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин. Същият включвал всички разходи по кредита, които съставлявали само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това бил единственият разход по кредита за кредитополучателят към момента на сключване на договора, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК. При изчисление на ГПР следвало да се имат предвид известните към момента на сключване на договора разходи, съгласно мотивите по дела С-714/22 и С-448/17 на Съда на ЕС, което цитира.

Към момента на сключване на договора за кредит, заемодателят нямал задължение да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР, поради това използвал предявените в закона допускания и по специално по т. 3, буква „а“ на Приложение № 1.

Счита, че договорът не само формално покривал минимално изискуемите реквизити на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, но посочените параметри били и коректни. Сочи, че с оглед императивните разпоредби на чл. 19 и чл. 22 от ЗПК надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не водел до недействителност на договора за кредит, а само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за такива.

Платеното по тези клаузи се приспадало при последващи плащания по кредита и не се предвиждало в подобни случаи целият договор да се обяви за недействителен. Счита за неоснователно твърдението на ищцата, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следвало да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/ поръчителство, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, като в договора за паричен заем не съществувало изискване за сключване на договор за предоставяне на поръчителство/поръчителство, нито с избрано от заемодателя дружество, съответно не била предвидена дължимост на възнаграждение за гаранта, а представянето на обезпечение не било въздигнато в условие за отпускане на кредит. В изпълнение на поетото задължение по сключения договор за паричен заем за представяне на обезпечение, ищцата сама решил да обезпечи изпълнението на задълженията си чрез дружество-поръчител, като за целта е сключила договор с „Файненшъл България“ ЕООД. Счита, че предоставянето на обезпечения по свободна воля на заемателя с цел получаване на кредитно предимство не попада в понятието „общи разходи по кредита“ по смисъла на буква „ж” на чл. 3 от Директива 2008/48/ЕО. Обезпечението не било „услуга“, свързана с договора за кредит, а необходим елемент за надграждане на кредитоспособността на заемателя. Сочи, че дружеството нямало основание 4 да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/ поръчителство при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Договорът бил отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем, като уговореното възнаграждение на дружеството - поръчител, не било част от заемното правоотношение по договора за заем и не представлявало пряк разход, свързан с кредита. Същото не представлявало и разход за допълнителна услуга, който трябвало да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор с дружеството - поръчител не било задължително условие за получаване на кредита. Излага подробни аргументи в тази насока, като сочи, че в договора за предоставяне на гаранция/ поръчителство било уговорено, че същият влиза в сила, в случай че не бъде предоставено друго обезпечение по сключения договор за паричен заем в тридневен срок, поради което доколкото в изчислението на ГПР се вземали предвид съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем ангажименти, заемодателят нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Сочи, че при промяна на условията по договора не следвало да се изчислява и посочва нов ГПР съгласно Директива 2008/48/ЕО, поради което счита, че разходите по договора за предоставяне на гаранция/ поръчителство и в частност уговореното по него възнаграждение, не е следвало да бъдат включвани в ГПР по договора за кредит, като единственият разход за потребителя бил предвидената в договора възнаградителна лихва. Не следвало да се кредитират и твърденията на ищцата, за заблуждаваща/нелоялна практика, доколкото както договорът за паричен заем, така и договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство били сключени по инициатива на ищцата.