Определение № 3235 от 02.12.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3235 гр. София, 02.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Тотка Калчева Касационно търговско дело № 20248002900669 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. С. Д. от гр.Пловдив срещу решение № 409/27.11.2023 г. по в.т.д. № 442/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 161/28.04.2023 г. по т.д. № 639/2021 г. на Пловдивски окръжен съд е отхвърлен предявеният от настоящия касатор против ЗАД „ДаллБогг: Живот Здраве“ АД иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 80 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на неговата майка – Д. К. Д.а, настъпила вследствие ПТП от 23.05.2017 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот Здраве“ АД, гр.София, и третото лице – помагач „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, гр.София, не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

1

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил влязла в сила присъда № 901945/20.06.2022 г. по н.о.х.д. № 236/2019 г. на Благоевградски окръжен съд и е приел за установено, че в резултат на ПТП от 23.05.2017 г., виновно причинено от застрахования при ответника водач Петър Г.ев Бърдарски, управлявал лек автомобил „Хонда CRV”, е починала майката на ищеца - Д. К. Д.а. По спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди решаващият състав е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и заключенията на приетите първоначална и повторна съдебно – психологически експертизи.

Съобразил е, че към датата на настъпване на увреждането ищецът е бил на 46 години, зрял и емоционално стабилен човек, както и обстоятелството, че живее отдавна отделно от майка си в друго населено място. Подчертал е категоричния извод на вещите лица, че постепенно ищецът се е справил с негативните емоции и състояния. Поради това не е кредитирал свидетелските показания на И. Х. в частта, според която ищецът още не се е възстановил от случилото се и не е същият човек. В тази връзка е изтъкнал, че нито едно от вещите лица не е установило наличието на патологични промени в психичното му състояние. Въззивният съд е отчел също икономическата конюнктура в страната и лимитите на застраховане към датата на ПТП. С оглед на тези съображения е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 80 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?“; 2. „Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/1968г.?“; 3. „Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?“; 4. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в 2 икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът единствено с посочване какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието?“; 5. „Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?“; 6. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?“; 7. „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?“; 8. „Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно събрани по делото доказателства /експертиза/, събрани в хода на първоинстанционното производство, или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да премълчава или игнорира?“; 9. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“; 10.

„Допустимо и правилно ли е при преценката на социално – икономическата обстановка в страната, като критерий за същата да се привнася нормативно заложената сума, служеща за въвеждане на лимит на отговорността на юридическо лице – застраховател?“; 11. „Следва ли застрахователните лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ограничаваща отговорността на застрахователя, да служат за ориентир за стандарта на живот в страната?“; 12. „Предвидените лимити за отговорността на застрахователите по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите могат ли да служат като критерий при определянето на социално – икономическата обстановка в страната и за ориентир за стандарта на живот?“. Поддържа, че въпросите от № 1 до № 6 са разрешени в противоречие с решение № 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 215/03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 28/09.04.2014 г. по т.д., № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 95/23.04.2014 г. по гр.д. № 5805/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 9/04.02.2022 г. по т.д. № 185/2021 г. на ВКС, II т.о.; по въпроси № 7 и № 8 – с Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. по тълк.д. № 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 305/27.06.2012 г. по гр.д. № 1110/2011 г. на ВКС, I V г.о. и решение № 45/07.06.2023 г. по гр.д. № 4302/2022 г. на ВКС, IV г.о.; по въпрос № 9 – с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 9/15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/2015 г. на ВКС, III 3 г.о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ВКС, I I I г.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, I V г.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, I I т.о., решение № 69/23.07.2014 г. по т.д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 126/18.10.2019 г. по т.д. № 1785/2018 г. на ВКС, I I т.о., решение № 222/30.01.2015 г. по т.д. № 3466/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 14/03.05.2019 г. по т.д. № 937/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 271/08.02.2017 г. по гр.д. № 1368/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 12/26.03.2019 г. по т.д. № 606/2018 г. на ВКС, I т.о., а по въпроси № 10, № 11 и № 12 – с решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о. и решение № 179/29.01.2016 г. по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Формулираните от касатора първи, втори, трети, пети и шести въпроси могат да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По въпроса, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., и доразвита в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, I I т.о., решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 242/12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, I I т.о., решение № 79/11.07.2016 г. по т.д. № 1508/2015 г. на ВКС, I т.о. и други, според които понятието „справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта, като е 4 съобразил данните от заключенията на съдебно – психологическите експертизи, както и свидетелските показания относно претърпените от ищеца психически страдания от загубата на неговата майка. Размерът на обезщетението е определен от съда при отчитане на възрастта на ищеца към датата на събитието; обстоятелството, че живее отдавна отделно от майка си в друго населено място, както и обстоятелството, че се е справил с негативните емоции и състояния, като не са налице патологични промени в психичното му състояние. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 ЗЗД със задължителната и постоянна практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В допълнение, следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на атакуваното решение, съответно не би могла да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК.