Протокол № 17 от 13.05.2021, Окръжен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 17 гр. Пазарджик , 13.05.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на дванадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Минка П. Трънджиева

Венцислав С. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Нели И. Въгларова

Сложи за разглеждане докладваното от Венцислав С. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20215200500261 по описа за 2021 година.

На именното повикване в 10:45 часа се явиха:

Жалбоподателят Б.К.Д . се явява лично и с адв. С.Л. с пълномощно, приложено към въззивната жалба.

За ответника Прокуратура на Република България се явява прокурор от Окръжна прокуратура – Пазарджик Станка Димитрова.

За ответника Апелативен съд – Пловдив – се явява В. Ч. с пълномощно по делото.

АДВ. Л.: Моля да бъде даден ход на делото.

ПРОКУРОР ДИМИТРОВА: Да се даде ход на делото.

ПЪЛН. Ч.: Да се даде ход на делото.

Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване хода на делото, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

1

ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО

С решение на Пазарджишки районен съд № 2600009 от 12.01.2021 г.постановено по гр. д. № 119/2020 г. по описа на същия съд, е отхвърлен предявения от Б. К. Д., ЕГН ********** от гр. П., ул. „Т.“ № ** против Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. С., бул. „**“ № * и Апелативен съд - Пловдив с адрес гр. П., бул. „Ш.С.“ № ***, иск за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв. за лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от ЕКПЧ и нарушаване на права защитени от чл. 5, § 2-4 от Конвенцията, при вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в производство по изпълнение на Европейска заповед за арест от 15.05.2017 г. издадена по наказателно дело № 2014/087 при Първоинстанционен съд в гр. Л., Кралство Белгия, ведно със законната лихва върху определеното обезщетение, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на присъдената сума.

Решението се обжалва изцяло в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от ищеца Б.Д. чрез пълномощника си адв. Л. от АК - П., с въззивна жалба с вх. № 261113 от 03.02.2021 г. с доводи за порочност като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Излагат се фактите и обстоятелствата описани в исковата молба и установени по делото във връзка с пребиваването на ищеца в Кралство Белгия през 2013 г., причината за това, престоя му при свой познат в гр. Л., завръщането му в България след месец и половина и трайното му установяване, сключване на брак и раждането му на дете, задържането му на 21.06.2017 г. от полицията по повод издадена срещу него европейска заповед за арест /ЕЗА/ от съдия следовател от Белгия,задържането му за срок от 24 часа. Излагат се и факти, посочени в ЕЗА като основание за арестуването му свързани с извършено престъпление изразяващо се в задържане, продажба, предлагане за продажба, доставка или закупуване чрез заплащане или безплатно наркотични вещества, осъществявано от 01.09.2013 г. до 30.06.2014 г. и за престъпление представляващо измамно вземане на електроенергия чрез пригаждане на електрическите кабели към апартамента на приземния етаж за захранване на насажденията от канабис, извършено от 01.09.2013 г. до 30.06.2014 г. и обхващащо период от време след напускането на Белгия. Посочена е 2 проведената процедура пред Окръжна Прокуратура гр. Пловдив по задържането на ищеца на основание чл. 42, ал. 2, изр. 2 от ЗЕЕЗА по задържането му за 72 часа, внасяне на искане от последната за вземане на мярка за неотклонение до Окръжен съд Пловдив и вземане на такава, обжалване на акта на Окръжен съд Пловдив и потвърждаването му от Апелативен съд Пловдив. В последствие ЕЗА е изпълнена и е допуснато временно предаване на ищеца на съдебните власти в Белгия; екстрадацията му за Белгия, извършени процесуални действия с последния с последвала забрана за влизане в продължение на 3 г. в Белгия и на Шенгенска територия, освен ако притежава необходимите документи за там, както и решение за експулсиране и заповед за напускане на територията на Белгия както и липса на влязла в сила към момента наказателна присъда против лицето.

Коментират се и процесуални въпроси по движението на настоящото исково производство във връзка с пасивната материално правна и процесуално правна легитимация на страните в производството.

За неправилността на постановения и обжалван съдебен акт, въззивникът излага следните доводи:

На първо място, позовавайки се на ЕКПЧОС /Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи/ - чл. 5, § 5 на ЗОДОВ - чл. 2, ал. 1, т.

1 и т. 2 от ЗОДОВ и на многобройна съдебна практика на СЕС /съда на Европейския съюз/, жалбоподателят посочва, че неправилно районният съд приел, че визираните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата не са налице. Счита, че районният съд е изместил фокуса от оплакванията на ищеца,като неговите констатации не кореспондират с оплакванията на ищеца доколкото в исковата молба, не са изложени доводи за осъществени процедурни нарушения и нарушения на формално ниво, коментирани от районния съд, касаещи законността на осъщественото задържане като срок за разглеждане на искането за налагане на мярка за неотклонение/МН/,връчване на лицето на заповед за задържане, с посочване на конкретното основание за задържане, посочено конкретно обвинение за осъществено престъпление, липса на забавяния и че мярката е взета в разумен срок. Акцентира се, че доводите на съда макар и правилни не отчитат оплакванията на ищеца, свързани не с процедурните аспекти на налагане на МН, а с преценката за ефективност, адекватност и пропорционалност 3 на наложената му МН. Коментира се разпоредбата на чл. 43 от ЗЕЕЗА и липсата на автоматично предвидено налагане на най-тежката МН по отношение на потенциални извършители на престъпление,като обратното тълкуване означавало прекомерна тежест на лицето спрямо което е образувано наказателно производство и представлява намеса в личното му пространство, без да се отчитат спецификите на казуса и личността на обвиняемия, което жалбоподателят свързва с противоречие и на презумпцията за невиновност на разследваното лице. Според жалбоподателя следва да се изхожда от личността на лицето спрямо което е предприета дейност по разследване на престъпление и че МН следва да се налага след преценка на личността на обвиняемия и на необходимостта от налагане на МН. В тази връзка се изтъква, че ищецът е имал постоянна работа, семеен с малко дете и доброволно е съдействал на органите на съдебната власт във връзка с процедурата по предаването му на белгийските власти. От съда била пренебрегната преценката на относими към личността на обвиняваното и разследваното лице факти и обстоятелства, довело до неоснователно налагане на най-тежката МН. Твърди, че в решението липсва произнасяне по оплакванията на ищеца за събрани достатъчно данни, описващи личността му, ежедневието, социалното му поведение и моралните му ценности и възпитание - че има семейство – съпруга и дете, трудово ангажиран от 2015 г. и с трудова книжка; посещаване на шофьорски курсове от 2013г. с положени теоретичен и практически изпити за правоспособност за управление на МПС; изкаран курс за долекарска помощ; студент редовна форма на обучение в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ от 2017 г.; издържал цялото си семейство, с което се обосновава тезата, че е бил в България за периода на осъществяване на престъпление в Белгия. Изтъква се още доброто поведение на ищеца - работи, има семейство, учи и се развива личностно без да е дал повод за предприемане спрямо него на действия от държавата по повод извършени престъпления. Счита, че неоснователно спрямо него е взета МН „задържане под стража“. Счита, че в случая е приложим регламентът на Рамковото решение на съвета от 13.06.2002 г. относно ЕЗА и процедурите за предаване между държавите членки и хипотезата, че лицето може да бъде освободено временно по всяко време в съответствие с националното право при условие, че неин компетентен орган вземе мерки, необходими за предотвратяване укриването му. Навежда извода, 4 че рамковото решение не изисква автоматичното вземане на най-тежката мярка за неотклонение, а задължава органите да предприемат адекватни мерки за изпълнение на задълженията по рамковото решение. Счита, че не се осъществява преценка дали във всеки случай съществува реална опасност обвиняемия и разследваното лице да се укрие и осуети наказателно преследване спрямо себе си, както и преценка за пропорционалност на намесата с оглед целите на предаването на лицата; вменено задължение на националните органи да предприемат действия за обезпечаване на ефективно изпълнение на ЕЗА и съответно на задължението за предаване на лицето въз основа на последната, както и възприетия стандарт, че изпълняващия орган разполага с правомощия да прецени дали изобщо задържането да продължи или да се освободи задържаното лице при налична друга мярка, обезпечаваща в достатъчна степен изпълнението на ЕЗА, тоест липса за абсолютно задължение винаги да се налага най-тежката МН и че дискрецията с която разполага всяка държава членка да прецени дали е налице хипотеза, в която да съществува много сериозна опасност от укриване на лицето, осуетяващо изпълнението на ЕЗА чрез използване на други подходящи и по-леки мерки.

На следващо място счита, че постановеният съдебен акт не кореспондира и със стандартите, възприети в решение от 15.10.2020 г. по дело „М.С. с/у Б.“ с акцент върху момента на преценката дали е налице реална опасност лицето да се укрие или да осуети наказателното преследване спрямо себе си. В тази връзка се посочва, че съдебната практика по приложението на чл. 5, § 3 от Конвенцията предвижда наличието на правдоподобни причини за подозрение на задържаното лице в извършване на престъпление като задължително условие за законност на продължително задържане. А в хипотеза на първоначална преценка веднага след ареста дали лицето да бъде постановено в следствения арест, това вече било недостатъчно и властите трябвало да предложат и други подходящи и достатъчни основания, които да оправдаят задържането. Като други причини се включват риск от бягство, риск от натиск върху свидетели или промяна на доказателства, риск от тайно споразумение, риск от рецидив, риск от нарушаване на обществения ред или необходимост, произтичаща от това защита на лицето, подложено на лишаване от свобода и които рискове следва да бъдат надлежно установени и че мотивите на властите в това отношение не могат да бъдат абстрактни, общи и стереотипни. Акцентира се и на 5 обстоятелството дали националните съдилища са посочили други релевантни и достатъчно основания, за да оправдаят задържането,позовали ли са се на риска от извършване на нови престъпления и на риска от укриване на правосъдието, като причини можещи да оправдаят продължаването на задържането. По отношение риска от рецидив се коментира, че това е основната причина за оправдаване на продължаващото задържане на жалбоподателя и че при преценката за необходимост от задържане следва да се отчете произходът и личността на засегнатото лице, дали те правят правдоподобна опасността, а мярката адекватна, като счита, че в случая не е имало достатъчна обосновка за опасност от рецидив от страна на жалбоподателя. По отношение на риска за укриване от правосъдие жалбоподателят посочва, че този риск следва да се преценява в светлината на фактори, свързани с личността на съответното лице, моралният му характер, местоживеене, професия, ресурси, семейните му връзки и други връзки в страната, в която е преследван; че официалната регистрация на адреса му в гр. П. след обвинението е с цел да му служи като официално доказателство за съществуване на установен дом в този град,че издирването му в контекста на друго наказателно дело, е във връзка с качеството му на свидетел, което не позволява да се открие тенденция за избягване от правосъдието. И че семейните и професионалните връзки на жалбоподателя с града, където пребивава показвали липсата на всякаква опасност от укриване от правосъдието. Счита, че в тази връзка съдът не е представил убедителни аргументи за да установят съществуването на опасност от укриване от правосъдие. Според жалбоподателя съдилищата са придали особено значение на анализа на доказателствата, свързани със съществуването на основателни подозрения срещу жалбоподателя, за да се оправдае продължаващото му задържане. Коментира се съдебна практика, констатирала, че националните съдилища са отхвърлили без достатъчна обосновка релевантните аргументи на жалбоподателя, които доказват липсата на риск от рецидив или укриване от правосъдие и са привилегировали сериозността на твърдените факти, които не могат само по себе си да оправдават продължителното задържане на жалбоподателя. На следващо място жалбоподателят счита, че първоинстанционния съд не е отчел, че на ищецът Д. са пренебрегнати правилата, заложени за българската държава по смисъла на Рамковото решение /РР/, така и стандартите, възприети и релевантни в практиката на 6