Определение № 2623 от 28.05.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2623 гр. Варна, 28.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев мл.с. Ива Бл. Благоева като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно частно гражданско дело № 20263100500907 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ВИВУС.БГ“ ЕООД, чрез юрисконсулт Д. Д., срещу Определение № 4953/31.03.2026 г., постановено по гр. д. № 2147/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, 46 състав, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за изменение на Решение № 681/23.02.2026 г. в частта за разноските.

В жалбата се поддържа, че определението е неправилно, тъй като първоинстанционният съд незаконосъобразно е отказал да отмени присъденото в полза на Еднолично адвокатско дружество „Елена Иванова“ възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Жалбоподателят развива три групи съображения. На първо място сочи, че договорът за правна защита и съдействие е сключен преди създаването на новата ал. 3 на чл. 38 ЗАдв., поради което адвокатско дружество не можело да бъде адресат на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. На второ място твърди злоупотреба с процесуални права, изразяваща се в завеждане на множество еднотипни дела срещу същия кредитор, при бланкетна аргументация и минимални процесуални усилия, с цел генериране на отделни адвокатски възнаграждения. На трето място, при условията на евентуалност, поддържа прекомерност на присъденото възнаграждение с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от ЕАД „Елена Иванова“, с който частната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че определението е правилно, че Наредба № 1/2004 г. след измененията от 2025 г. вече не установява задължителни минимални размери, а критерии за определяне на възнаграждението, както и че неприсъждането или прекомерното намаляване на разноските в полза на потребителя би имало възпиращ ефект върху упражняването на потребителски права.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С Решение № 681/23.02.2026 г., постановено по гр. д. № 2147/2025 г. по описа на 1

Районен съд – Варна, е уважен предявеният от С. Г. З. срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД иск за прогласяване нищожността на договор за кредит № 9816979005/14.11.2022 г. поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл.

19, ал. 4 ЗПК. С решението ответното дружество е осъдено да заплати на ЕАД „Елена Иванова“ сумата 245,42 евро /480 лв. с включен ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и съдействие в полза на ищцата на основание чл.

38, ал. 2 ЗАдв.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК ответникът е поискал изменение на решението в частта за разноските, като е поддържал, че възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. не може да бъде присъждано в полза на адвокатско дружество, че е налице злоупотреба с процесуални права и че евентуално присъденият размер следва да бъде намален. С обжалваното определение молбата е оставена без уважение.

Неоснователно е възражението, че адвокатско дружество не може да бъде носител на право на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Действащата към момента на постановяване на първоинстанционното решение и на определението по чл. 248 ГПК редакция на чл. 38, ал. 3 ЗАдв. изрично предвижда, че правилата на ал. 1 и ал. 2 се прилагат съответно и когато правното съдействие и защита се оказват от адвокатско съдружие или адвокатско дружество.

Разноските се присъждат със съдебния акт и правото на адвоката, съответно адвокатското дружество, да получи възнаграждение от насрещната страна при благоприятен изход на делото се преценява именно към момента на произнасянето на съда по отговорността за разноски, а не към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие.

Неоснователни са и доводите за злоупотреба с процесуални права. Злоупотребата по смисъла на чл. 3 ГПК не може да се презумира само от обстоятелството, че една страна е предявила повече от един иск срещу същия ответник или че процесуалният представител е водил и други сходни дела. За да се приеме превратно упражняване на процесуално право, е необходимо по конкретното дело да се установи, че процесът не е използван за защита на твърдяно материално право, а за цел, несъвместима с предназначението на съдебната защита.

В настоящия случай такъв извод не следва от данните по делото. Предявеният иск е уважен. С решението е прогласена нищожност на договор за потребителски кредит поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК. Следователно ищцата е упражнила право на съдебна защита по реален спор, свързан с потребителско правоотношение, а не е инициирала процес без защитим интерес или с очевидно неоснователна претенция. Наличието на други дела, основани на сходни договорни клаузи, не заличава самостоятелността на всяко отделно облигационно правоотношение и не лишава потребителя от правото да търси съдебна защита за конкретния договор, по който е страна.

Не може да се приеме и че самото присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. превръща производството в средство за неоснователно обогатяване. Разноските са законова последица от изхода на делото. Когато искът е уважен, ответникът по правило отговаря за разноските, защото с неоснователното си извънсъдебно поведение е обусловил необходимостта от съдебна защита. В случая именно договорната практика на кредитора е предмет на успешно проведена съдебна проверка за съответствие с императивните изисквания на потребителското право. При тези данни отказът от присъждане на разноски като санкция за злоупотреба би бил неоправдан.

По отношение на размера на възнаграждението въззивният съд съобразява, че след решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и последвалите изменения в националната уредба съдът не е обвързан механично от фиксиран минимален размер на адвокатското възнаграждение. Размерите по Наредба № 1/2004 г. могат да служат като ориентир, но конкретното възнаграждение следва да бъде определено при съобразяване на вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на спора, 2 засегнатия интерес, условията, при които е предоставена защитата, както и необходимостта разноските да не се превръщат нито в необоснована санкция за загубилата страна, нито във фактор, който обезсмисля достъпа до съдебна защита.

Същевременно не следва да се възприема и тезата на жалбоподателя, че ниският материален интерес или относителната еднотипност на защитата автоматично налагат символичен размер на възнаграждението. Делото е с предмет прогласяване нищожност на потребителски кредитен договор, като спорът предполага преценка за съответствие на договорното съдържание с императивни норми на ЗПК, включително относно ГПР, общата дължима сума и включването на такса за бързо разглеждане като разход по кредита. Това са правни въпроси, които, макар и често поставяни в съдебната практика, не са лишени от специфика и не могат да бъдат приравнени на формално или техническо процесуално действие.

По делото е изготвена искова молба, поддържана е процесуална позиция, даден е отговор на възраженията на кредитора, включително относно правния интерес, характера на таксата за бързо разглеждане и последиците от невключването при изчисляване на ГПР.

Производството е приключило в едно открито заседание, но това обстоятелство само по себе си не обезценява извършената преди това подготовка на защитата. Наред с това следва да се отчете и потребителският характер на спора, при който прекомерното редуциране на дължимите разноски за правна помощ би могло да има възпиращ ефект върху упражняването на права, предоставени от императивна правна уредба.

При тези данни присъдената сума от 245,42 евро /480 лв. с включен ДДС/ не е несъразмерна спрямо предмета на делото, извършената процесуална дейност и значението на спора за потребителя. Тя не надхвърля разумните граници на възмездяване на положения адвокатски труд и не създава непропорционална тежест за ответника. Поради това не са налице основания нито за пълно отхвърляне на претенцията за разноски, нито за намаляване на определения от първоинстанционния съд размер.

Като е достигнал до същия краен извод и е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 4953/31.03.2026 г., постановено по гр. д. № 2147/2025 г. по описа на Районен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3