Определение № 347 от 23.11.2023, Окръжен съд - Търговище

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 347 гр. Търговище, 23.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА като разгледа докладваното от БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ Въззивно частно гражданско дело № 20233500500261 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по повод постъпила частна жалба от М. Х. К. и А. Г. Г. чрез адв. В. Ф. против Определение № 1249 от 25.09.2023 г., постановено по гр.д. № 1297/2022 г., по описа на РС – Търговище, XI състав, с което съдът е прекратил производството по делото в частта относно предявените от М. К. и А. Г. инцидентни установителни искове за прогласяване нищожността на договор за наем от 07.01.2021 г. поради невъзможен предмет, поради недопустимост на същите, на осн. чл. 130 ГПК.

Частните жалбоподатели твърдят, че в тази част обжалваното определение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, а също и необосновано. Според въззивниците районният съд неправилно е приел, че твърдяната нищожност няма определящо значение за изхода на делото. Сочат, че ищецът по главния иск претендира присъждането на обезщетение за вреди по чл. 51 ЗЗД, което обхваща пропуснати ползи по смисъла на чл. 82 ЗЗД, формирани от месечната наемна цена, обективирана в сключения от ищцата наемен договор, който е предмет и на инцидентните установителни искове (ИУИ). Според жалбоподателите решението по инцидентните установителни искове, с което процесният договор за наем се прогласи за нищожен ще доведе до отпадане тежестта им да доказват заплащане на стойността на вредите, респ. те няма да дължат обезщетение за вреди по чл. 51 ЗЗД. Поради това, според въззивниците спорът за действителността на фактическото основание, на което ищецът основава пропуснатите си ползи е преюдициален.

1

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна Е. Ш. Р. чрез адв. Н. Ф. е депозирала отговор на частната жалба, в който излага становище за недопустимост на подадената частна жалба. Сочи, че съобразно т. 7а от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС определението на първоинстанционния съд, с което е отказал да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск не подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал. 1 ГПК, тъй като същото не прегражда по-нататъшното развитие на делото и неговото обжалване не е предвидено изрично в закона.

Поради това, въззиваемата моли подадената частна жалба да без оставена без разглеждане като процесуално недопустима.

Частната жалба е депозирана в законоустановените срокове от процесуално легитимирана страна при наличие на правен интерес.

Оспореното определение в прекратителната му част е подлежащ на обжалване акт. Това е така, защото съдът не е отказал да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск, а е прекратил производството по него като недопустимо. Това прегражда по-нататъшното развитие на делото по тези искове, поради което жалбата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество, съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. В този смисъл е и Определение № 31 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 131/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС. Внесена е и дължимата държавна такса.

По същество жалбата е неоснователна.

Съдът след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, като съобрази аргументите на страните и с оглед правомощията си по чл. 278 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по делото е образувано по искова молба от Е. Ш. Р. против М. Х. К. и А. Г. Г. , с предявен иск за заплащане на сумата от 8800 лева, представляваща обезщетение за претърпени вреди за периода от 01.01.2021 г. до 11.10.2022 г., поради нереализиран доход от 400 лв. месечно.

В исковата молба е посочено, че това е наемната цена по Договор за наем на недвижим имот, находящ се в гр. Търговище, ***А, ет. -1, с идентификатор № ***, сключен между ищеца, като наемодател и Я. В. П., като наемател, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.10.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.

В срока по чл. 131 ГПК всеки от двамата ответници е депозирал писмен отговор на исковата молба, както и е предявил инцидентен установителен иск против ищцата, с който се иска прогласяването на основание чл. 26, ал. 2, изр.

1, предл. 1 от ЗЗД нищожността на Договор за наем на недвижим имот от 07.01.2021 г., сключен между Е. Ш. Р. и Я. В. П. за наем на самостоятелен обект в сграда – жилище апартамент с идентификатор № ***, като сключен при невъзможен предмет.

С определение № 222/10.02.2023 г. съдът е приел за съвместно разглеждане предявените по реда на чл. 212 ГПК насрещни инцидентни 2 установителни искове от М. К. и А. Г. против Е. Р., но с разпореждане № 343/17.02.2023 г., съдът е оставил без движение същите, като е указал на ищците по тях в едноседмичен срок да конкретизират против кои точно лица предявяват исковете си за нищожност на посочения договор за наем. В дадения срок М . К. и А. Г. са конкретизирали, че предявяват исковете си срещу Е. Р. и контрагента й по наемния договор от 07.01.2021 г. – Я. В. П..

С обжалваното определение съдът е приел, че за ищците по насрещните ИУИ не е налице правен интерес от предприетата съдебна защита, което обуславя прекратяването на производството в частта по предявените ИУИ като недопустимо, на осн. чл. 130 ГПК. Първоинстаннционният съд е обосновал извода си с оглед на това, че според твърденията на ищците по насрещните искове, те извеждат наличието на невъзможен предмет на договора за наем от твърдяната невъзможност за изпълнение на договора за наем, което касае единствено страните по този договор. Обстоятелството дали имотът на първоначалната ищца отговаря на строителните правила и норми, съдът сочи, че няма отношение към сключването на договора за наем.

Валидността на придобивното основание на наемодателя, както и дали той е собственик на имота, излизат извън предмета на договора за наем, според РС.

Настоящият въззивен състав приема следното:

Според мотивите на цитираното и от съда, и от жалбоподателя Тълкувателно решение (ТР) № 7/2020 г. от 13.01.2023 г. по т.д. № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС трети лица могат да се позоват на нищожност на договор, ако договорът може да намери отражение в тяхната правна сфера или засягат права, които тези лица имат по отношение на една от страните по договора и прави упражняването им невъзможно или значително неудобно. Според жалбоподателя ВКС в цитираното решение е изброил изчерпателно примерните хипотези, в които това може да се случи, като не отрича, че настоящият случай не се припокрива с нито една от тях.

Съдът намира, че процесният договор за наем, за който се претендира с предявените ИУИ да бъде прогласен за нищожен, не засяга правата на третите лица по него, каквито са жалбоподателите. Отдаването под наем на недвижим имот не би могло да засегне по какъвто и да е начин правата на ищците по насрещните ИУИ, които са собственици на съседен на отдадения под наем самостоятелен обект в същата сграда. Действително, при формирането на цената на иска, същата е базирана на наемната цена по договора за 22 месеца, доколкото ищецът по главния иск твърди, че не е имал възможност да ползва имота си и да отдаде ползването му под наем на трето лице, от което е претърпял вреди под формата на пропуснати доходи от наем.

Действителността на договора за наем не е преюдициален за спора въпрос, за да е допустим ИУИ относно прогласяването на нищожността му в случая. Това е така, защото евентуалното прогласяване на нищожността на договора за наем не обуславя задължително отхвърлянето на главния иск за вреди. Ищецът по главния иск може да доказва размера на настъпилите вреди 3 с всякакви доказателства, не само с представения договор за наем, но и с твърдението за възникнало наемно правоотношение. Ищецът по главния иск обосновава своята претенция с това, че както той, така и наемателят на собствения му имот не са имали достъп до него. Липсата на достъп на ищеца до имота му, ако бъде доказана, както и че същата е по вина на ответниците по главния иск, би могла да обоснове фактическия състав на деликт, независимо от това дали ищецът е предоставил ползването на имота си под наем. В случая предметът на доказване по така предявения главен иск не зависи от това дали процесния договор за наем се явява нищожен или не.

С оглед така изложените аргументи настоящият въззивен състав приема, че ищците по насрещните ИУИ нямат правен интерес да претендират нищожност на процесния наемен договор, тъй като същият не намира отражение в тяхната правна сфера нито пък засяга техни други права.

С оглед гореизложеното, обжалваното определение е законосъобразно, поради което подадената жалба срещу същото следва да бъде оставена без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на М. Х. К. и А. Г. Г. чрез адв. В. Ф. против Определение № 1249 от 25.09.2023 г., постановено по гр.д.

№ 1297/2022 г., по описа на РС – Търговище, X I състав, с което съдът е прекратил производството по делото в частта относно предявените от М. К. и А. Г. инцидентни установителни искове за прогласяване нищожността на договор за наем от 07.01.2021 г. поради невъзможен предмет, поради недопустимост на същите, на осн. чл. 130 ГПК, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна касационна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му пред Върховния касационен съд само при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4