Решение № 2497 от 04.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2497 гр. Пловдив, 04.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330101465 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. А. Д. против „Макроадванс“ АД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал.4 ЗПК, а при условията на евентуалност – за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.

10 от договора за кредит, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна като поради противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в противоречие с нормата на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на **г. страните по делото са сключили договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 700 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 41,00 % и ГПР 49,65 %. Била постигната договореност съобразно чл. 20 от договора, че същият следва да бъде обезпечен в тридневен срок с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на заложените изисквания в ОУ. При неизпълнение на посоченото задължение, съобразно 1 чл. 10 ищецът дължал неустойка в размер на 630 лева, разпределена на 12 вноски, която следвало да бъде прибавена към главницата. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1 т. 7 – 9 ЗПК. Навеждат се доводи, че не е посочен приложимият лихвен процент и условията за неговото прилагане. Посоченият в договора ГПР не включвал всички разходи по кредита, като липсвало и посочване на методиката за неговото формиране. В тази насока сумата, предвидена като не устойка, не се включвала в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. С оглед изложеното и посоченият ГПР не съответствал на действително приложения. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е недействителен целият договор, се претендира, че клаузата на чл. 10 от същия е недействителна. Посочва се, че същата накърнявала добрите нрави, защото уговорена по този начин, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Същата била уговорено и в противоречие с нормата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. С оглед изложеното се претендират исковите претенции и присъждане на разноски в полза на ищеца.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Макроадванс“ АД, се признава, че между страните е сключен договор за кредит, по силата на който ответникът предоставил на ищеца в заем сумата в размер на 700 лева. Възразява се срещу основателността на предявените искове, като се посочва, че договорът за кредит е действителен – в същия е фиксирана договорната лихва и е посочен ГПР, уговорен под нормативния максимум. В договора фигурирал и методът на изчисляване на ГПР – по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК. Навеждат се твърдения, че уговорената неустойка не накърнява добрите нрави, доколкото с нея единствено се уговарял предварително размерът на претърпените вреди.

Последният не бил в много големи размери. Изразява се становище, че неустойката не следвало да бъде включена в ГПР, доколкото съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в същия не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. На следващо място се възразява, че нищожността на клауза в договора, не влечала нищожност на целия договор по арг. от чл. 26 ЗЗД. С оглед изложеното се претендира 2 исковите претенции да бъдат отхвърлени, като в полза на ответника бъдат присъдени разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Макроадванс” АД и В. А. Д. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № **от **г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 700 лева /л. 5 - 7 от делото/.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 41,00 %, а годишният процент на разходите е 49,65 %.

Съобразно чл. 20 от Договора, вземанията по същия се обезпечават с поръчителство, като кредитополучателят се задължава в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал. 3 от договора, а именно: да бъде дееспособно физическо лице, което поема задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички негови задължения, да е с брутен осигурителен доход над 1400 лева, да работи по трудов договор с най-малко шест месеца трудов стаж, да няма активно експозиции в ЦКР с просрочие 40 дни и да не е страна по договор за кредит с ответника.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.

10 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 630 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Макроадванс” АД като заемодател и В. А. Д. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 700 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор 3 съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 10 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 630 лева. Разпоредбата на чл. 20 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури поръчител, който да отговаря на множество кумулативни изисквания, визирани в чл. 20, ал. 3 от договора. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 20, ал.3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 4

ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,65 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя 5 невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем № **от **г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.