Решение № 295 от 06.12.2024, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 295 гр. Смолян, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова при участието на секретаря Недялка М. Кокудева като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско дело № 20245400500314 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С Решение № 27/29.05.2024 г. по гр. д. № 165/2023 г. Чепеларски районен съд е признал за установено в отношенията между страните, че Община Чепеларе дължи на К. Г. И. сумата от 12 940 лева, представляваща сбор от договорените, но неплатени адвокатски възнаграждения по договори за правна защита и съдействие, сключени между Община Чепеларе и К. Г. И.

/подробно описани в диспозитива по дати, размера на договорен, но не платен адвокатски хонорар, номер на изпълнително дело, длъжник и изпълнително основание/, ведно със законната лихва от 15.06.2023 г. до окончателно плащане на главницата, за които суми е издадена Заповед № 60/16.06.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 107/2023 г. на РС – Чепеларе; ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в исковото производство в размер на 526, 15 лева и разноски за исковото производство в размер на 302, 23 лева; ответникът е осъден да заплати на адв.

В. Р. на основание чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева.

Това решение се обжалва пред Смолянски окръжен съд от 1 ответникът Община Чепеларе, чрез пълномощник адв. Н. Ст., с оплаквания, че е незаконосъобразно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на процесуалните правила, както и при неправилно приложение на материалния закон.

Твърди се в жалбата, че районният съд не се е позовал на никой законов текст, който да обоснове постановения резултат въз основа на установените факти.

Оспорва се извода, че заплащането на адвокатското възнаграждение следва да бъде удостоверено с доказателства за внасянето му по банкова сметка или за заплащане в брой, последното съпроводено със съответните счетоводни записвания, издадени първични счетоводни документи, включително РКО. Твърди се, че ако адвокатът не е получил сумите в брой, както е вписано в ДПЗС, то същият е следвало да декларира тези вземания в подадената данъчна декларация; ответникът е направил искане да бъдат изискани данни за декларациите на ищеца, но същото неоснователно е отхвърлено от районния съд.

Твърди се от жалбоподателя, че е безспорно установено от писмените доказателства, в това число и копия от изпълнителните дела, че на ищеца са изплатени договорените суми в брой, което прави исковите претенции изцяло неоснователни. Сочи се, че когато в договора за правна помощ е отразено, че плащането е извършено в брой, тази част от договорът има характер на разписка. Твърди се, че ищецът оспорва съдържанието на изходящ от самия него частен диспозитивен документ, но в хода на производството ищеца единствено голословно оспорва представените и подписани от него договори /разписки/. Прави се позоваване на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, както и на друга практика на ВКС

На следващо място, по отношение 5 броя ДПЗС от 17.04.2019 г. и 2 броя от 23.07.2019 г. се сочи, че ищецът единствено е образувал изпълнителните дела, а не е водил същите, поради което дори и да се приеме, че еднотипно изготвените молби за образуване не са обхванати от договор за абонаментно правно обслужване от 2015 г., то същият единствено е образувал изпълнителни дела, а не е водил същите, поради което за водене не му се е дължало адвокатско възнаграждение; прави се позоваване на разпоредбите на чл. 10 ал. 1 т. 1 и т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Твърди се, че предвид овластяването по чл. 18 от ЗЧСИ би се дължало единствено възнаграждение по чл. 10 ал. 1 т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. в размер на 200 лева. Сочи се, че дължими суми по изпълнителните дела са заплащани от длъжниците директно в брой на каса или по банкова сметка на общината; прави се позоваване на разпоредбата на чл. 79 от ГПК. Твърди се, че с образуваните изпълнителни дела Община Чепеларе не е била запозната, ищецът е допуснал делата да бъдат прекратени, като освен подаване на еднотипни молби за образуване на делата не е правил други искания за събиране на вземанията;

2 ищецът е искал ЧСИ първо да събира неговите адвокатски възнаграждения и да ги привежда по личната му банкова сметка. Развиват се доводи, че процесните договори са договори за поръчка, поради което интересът на доверителя изисква той да бъде уведомяван за хода на изпълнение на поръчката; довереникът е длъжен да се отчете за извършването на поръчката и да предаде или прехвърли на доверителя резултатите от нея. В тази връзка се сочи, че ищецът не е дал отчет за извършеното до момента, камо ли за извършеното по всяко изпълнително дело. Прави се позоваване на разпоредбата на чл. 284 ал. 2 от ЗЗД, като се твърди, че ищецът не установява да е изпълнил задълженията си според тази разпоредба. Прави се позоваване на разпоредбата на чл. 288 ал. 1 от ЗЗД и съдебна практика, като се твърди, че договорената разлика до приключване на делото се явява недължима.

По-нататък във въззивната жалба се излагат доводи, че показанията на свид. Ч. следва да се преценяват по реда на чл. 172 от ГПК, както и се сочи, че свидетелката установява, че е подписвала множество договори, като не конкретизира тези договори, както и изпълнителните дела, поради което не може да се установи, че това са именно договори и изпълнителни дела, за които ищеца претендира да му се дължи плащане, особено като се има предвид, че между ищеца и ответника при управлението на свид. Ч. са извършвани и друго доставки на юридически услуги, които са надлежно осчетоводени предвид своевременното представяне на първичния документ – ДПЗС, освен процесните, с оглед установените между тях трайни отношения.

Развиват се в жалбата доводи и се прави позоваване на практика на ВКС, касаещи нищожност на договори за адвокатска услуги – договорът за адвокатска услуга не може да противоречи на добрите нрави.

Твърди се в жалбата, че решението на районния съд е пример за съдебен произвол, тъй като приетото от съда не почива на никаква правни и житейска логика, дерогира изцяло съществуващия право ред и утвърждава като източник на правото вътрешното убеждение на съдия, дори когато същото няма нищо общо със закона. Твърди се, че приетото от съда означава създаване на правна несигурност като факта на извършено плащане, за което страните са се подписали, ще е обусловено от волята и недобросъвестността на една от страните.

С въззивната жалба се прави искане да бъде отменено обжалваното решение и се постанови съдебен акт, с който исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна; претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищецът К. Г. И., чрез пълномощник адв. В. Р., с който се оспорва въззивната жалба. Прави се искане да бъде потвърдено като правилно, постановено в съответствие с доказателствата и закона обжалваното решение. Твърди се, че не са налице сочените във въззивната жалба процесуални нарушения.

3

Твърди се, че възражението, че по обсъжданите претенции вече има извършено плащане, не е въведено с отговора на ответника по чл. 131 от ГПК, където е изразено становище, че сумите не се дължат, защото били включени в плащанията по Договор за абонамент, както и алтернативно не се дължат, защото договорите не били налични в Община Чепеларе. Сочи се, че ако е извършено плащане, то договорите, за които се сочи, че имат силата на разписка, следва да се държат от платеца – Община Чепеларе; доказва се също, че Община Чепеларе не е осчетоводила плащане по договорите, не е декларирала твърдяното плащане.

Развиват се доводи, че от СИЕ се установява, че при ответната община, която има задължение да отрази всички приходи и разходи, няма счетоводни записвания, доказващи плащане по процесните договори; по косвен път липса на плащане се установява и от обстоятелството, че ответната община не е подавала справка за изплатени доходи на адв. К. И..

По-нататък в отговора се прави позоваване на показанията на свид.

Сл. Ч., като се излагат доводи за неприложимост на ограничението на чл. 164 ал. 1 т. 3 от ГПК, както и се твърди, че с тези показания се установява, че процесните договори са сключени с уговорка да се плаща договореното възнаграждения от постъпленията по изпълнителните дела, а в договорите е вписано извършено плащане с цел да се съберат сумите по тези възнаграждения в изпълнителното производство.

Развиват се в отговора доводи, че цитираните във въззивната жалба решения и определения са свързани със спорове, касаещи разпределянето на отговорността за разноски между страни в едно съдебно или изпълнително производство. Твърди се, че след като в молбите за образуване на изпълнителни дела са посочени способи за изпълнение, то е осъществено процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания и са налице условията на чл. 10 ал. 1 т. 2 от НМРАВ.

Допълва се, че процедура по намаляване на адвокатското възнаграждение може да се осъществи само по възражения на длъжниците. По отношение възраженията на липса на отчет за извършената работа се твърди, че той може да не е в писмена форма, като се сочат показанията на свид. Ч., която твърди, че ищецът й е докладвал за извършената работа.

Твърди се в отговора, че възражението за нищожност на процесните договори поради противоречието им с добрите нрави поради прекомерност на адвокатското възнаграждение, не е направено своевременно, а ако следва да се обсъжда, следва да се отчете, че ищецът чрез молбите, депозирани пред ЧСИ е заявил искания за извършване на конкретни действия, насочени към събиране на сумите по АУЗ.

В отговора се възразява срещу направеното в жалбата доказателствено искане, като се сочи, че установяването дали ищецът е изпълнил или не задължението си да се регистрира по ЗДДС или не не би 4 освободило ответника от задължението да плати; не би могло освен това в настоящото производство да се изследва какъв е размера на реализирания от ищеца доход за 12 меса.

С отговора се прави искане да бъде потвърдено обжалваното решение; претендират се разноски по водене на делото.

В съдебно заседание жалбоподателят не изпраща представител. От пълномощникът на Община – Чепеларе адв. Н. Ст. е постъпило писмено становище, с което поддържа въззивната жалба и излага доводи по същество.

За въззиваемия И. пълномощникът му адв. В. Р. оспорва въззивната жалба.

Смолянски окръжен съд намира въззивната жалба за процесуално допустима като депозирана в законно установения срок от надлежна страна, ДТ е внесена, а по същество съобрази:

Настоящата инстанция намира решението в обжалваните части за законосъобразно и обосновано и споделя подробните мотиви на районния съд, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.

По изложените във въззивната жалба оплаквания съдът съобрази следното:

Настоящата инстанция възприема извода на районния съд, че претендираните от ищеца възнаграждения за действията му по отделните ДПЗС не се обхващат от договора за абонаментно правно обслужване от 2015 г., те се дължат отделно на основание тези договори. Неоснователно е възражението, че подаването на еднотипни молби за образуване на изпълнителни дела се включва в обема на предоставяната правна помощ съгласно договора за абонаментно правно обслужване. Страните по договора от 2015 г. са договорили, че за участие във всяко съдебно производство ще се договаря отделно възнаграждение, което включва и изпълнителните производства; в чл. 10 от Наредба № 1/09.07.2004 г. се предвиждат отделни възнаграждения за изпълнителните производства.

Събирането на информация от НАП дали ищецът е регистрирано лица по ЗДДС, декларирани ли са съгласно ЗДДС и подадени ли са от ищеца декларации за негови вземания спрямо Община Чепеларе, не допринася за изясняване на настоящия спор. Законът не поставя дължимостта на възнаграждения по договорите в зависимост от това дали по тях ищецът е изпълнил публичните си задължения по деклариране и съответно плащане н данък. Недекларирането само по себе си не е равнозначно на несъществуване на вземането.