Решение № 6019 от 23.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6019 гр. София, 23.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Георги Стоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100502261 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20000897/06.01.2022 г., постановено по гр.д. № 35872/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 176 състав, е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ******* срещу ЗАД „А.“, ЕИК *******, установителен иск с правна квалификация чл. 411 КЗ за сумата от 2099,58 лева, представляваща ½ от стойността на изплатеното застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, за която сума има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16253/2020 г. по описа на СГС, 176 състав. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 25003066/17.01.2022 г., подадена от ищеца, с която обжалва решение изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.

Излагат се правни доводи, че на съдът е служебно известно наличието на застрахователно правоотношение под конкретен застрахователен договор, тъй като е имал възможност да направи справка в публичния регистър. Излага правни доводи за приложимост на немското право. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се уважат предявените искове. Претендира сторените разноски.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца, застраховател по имуществена застраховка, притезание с правна квалификация чл. 411 КЗ за сумата от 2099,58 лева, представляваща част от изплатеното застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди по щета № 44011412008331, която сума не е възстановена от ответника, застраховател по „Гражданска отговорност“.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) наличие на виновно и противоправно действие и/или бездействие на застрахования по „Гражданска отговорност“, което е в пряка причинно-следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди; 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и застрахователя–ответник; 3) действително застрахователно правоотношение произтичащо от договор за застраховка „ Гражданска отговорност“ между ищеца и делинквента, 4) по силата на което последният е изплатил обезщетение на застрахователя по застраховка имуществена отговорност на увреденото лице.

Съгласно чл. 118 ГПК, вр. чл. 4, §3 ДФЕС, всеки съд сам решава дали започнатото пред него дело му е подсъдно. Настоящата въззивна инстанция намира, че делото му е подсъдно на основание чл. 4,§1, вр. чл. 11, §1, б."а" от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, 2 признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

Приложимото право по граждански и търговски дела в рамките на Европейския съюз се определя по реда на Регламент (ЕО) №593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и по реда на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II).

Нормативният източник се определя в зависимост от вида на облигационното правоотношение, предмет на правния спор - дали произтича от договорен или извъндоговорен източник. Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка не съдържа стълкновителни правила по отношение на уредбата, регламентирана в "Рим I" и "Рим II", що се отнася до регресните искове между застрахователи. Понятието "договорно задължение", по смисъла на член 1 от Регламент "Рим I", обозначава доброволно поето правно задължение от дадено лице спрямо друго. Що се отнася до понятието "извъндоговорно задължение" по смисъла на член 1 от Регламент "Рим II", това понятие касае "дела относно деликтна или квазиделиктна отговорност" по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент "Брюксел I", обхваща всяко искане, което има за цел да ангажира отговорността на ответника и което не се отнася до "дела, свързани с договор" по смисъла на точка 1 от този член 5 (решение ÖFAB, C-147/12). Освен това следва да се има предвид, че съгласно член 2 от Регламент "Рим II" последният се прилага спрямо задълженията, произтичащи от вреда, тоест спрямо всяко засягане в резултат на непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in contrahendo. С оглед на изложените съображения, под "извъндоговорно задължение" по смисъла на Регламент "Рим II" следва да се разбира задължение, произтичащо от някое от събитията, посочени в член 2 от този регламент.

За правилното решаване на спора следва да се има предвид и практиката на Съда на Европейския съюз, която съгласно чл. 267, вр. чл. 4,§3 ДФЕС има задължителна сила за всички национални юрисдикции на държавите членки. От практиката на Съда по приложение на Регламент Рим I (вж. например C-375/13) следва, че само правно задължение, което е поето доброволно от едно лице спрямо друго и на което се основава искът на ищеца, се отнася до "дела, свързани с договор", по смисъла на член 5, точка 1 от този регламент.

Задължението на застрахователя да обезщети причинената на пострадало лице вреда произтича не от тази вреда, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице. Това обезщетение следователно произтича от едно договорно задължение, поради което приложимото към това задължение право трябва да бъде определено в съответствие с разпоредбите на Регламент "Рим I" и по- конркетно чл. 7, §2.

Тъй като задължението на застрахователя да покрие гражданската отговорност на застрахования по отношение на пострадалото лице произтича от договора за застраховка, сключен със застрахования, условията при които застрахователят може да упражни правата 3 на пострадалото при пътнотранспортното произшествие лице срещу отговорните за произшествието лица, се определят от националното право, уреждащо посочения договор за застраховка, определено в приложение на член 7 от Регламент "Рим I" - доколкото приложимото право не е било избрано от страните, договорът за застраховка се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на застрахователя.

По изложените съображения се налага извод, че приложимо към предмета на настоящото производство е българското право.

Нормативният източник, който урежда спорното правоотношение на национално равнище е Кодексът за застраховането в сила от 01.01.2016 г., тъй като процесното ПТП е настъпило на 10.11.2017 г. Разпоредбата на чл. 479 КЗ урежда две хипотези - първата касае вреди, нанесени от ремарке по чл. 481, ал. 1, изречение второ и ал. 2, т. 3, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, а втората касае вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване.

От събраните по настоящото дело доказателства следва, че в случая се касае за хипотезата на чл. 479, ал. 1 вр. чл. 481, ал. 1, изречение второ и ал. 2, т. 3 КЗ - ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, в който случай вредите се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство. Обратно, вредите, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето, каквато хипотеза в случая не е налице.

По изложените съображения предявеният иск срещу застрахователя на ремаркето по застраховка „Гражданска отговорност“се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

На основание чл. 271, ал. 1, пр. I ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивника. Право на разноски има въззиваемата страна, която е била представлявана от юрисконсулт и съответно претендира юрисконсултско възнаграждение, поради което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ определя такова в размер на 50 лева.

Така мотивиран, Софийски градски съд:

РЕШИ:

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20000897/06.01.2022 г., постановено по гр.д. № 35872/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 176 състав.

ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ЗАД „А.“, ЕИК *******, за сумата от 50 лева, представляваща разноски, сторените пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5