Решение № 5979 от 03.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5979 гр. София, 03.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20241100501464 по описа за 2024 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от К.

Ж. чрез адвокат Р. срещу Решение 20369/10.12.2023г., постановено по гр. д. № 11624/2023г. по описа на Софийски районен съд, 38 с-в, в частта, с която са уважени искове по чл. 415 ГПК вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД на „Топлофикация София“ЕАД за цена на ТЕ над размера от 1762,44 лева до размера от 2312,44 лева за периода м.05.2019г.-м.04.2021г. и за цена на услуга „Дялово разпределение“ за период 01.07.2017г.-30.04.2019г. и за мораторни лихви върху цената на ТЕ в размер на 408,46 лева за периода 15.09.2020г.-02.11.2022г.

Сочи се неправилност на решението поради неправилен извод за липса на конкретизация по период и размер на сумите предмет на заявено от жалбоподателя възражение за погасителна давност. Счита, че е конкретизирал възражението си, а отделно не бил длъжен да конкретизира размер и период на погасени по давност сумитова било задължение на съда при решаване по същество, а не основание да не се разглежда възражението. Не бил изпаднал в забава и искът за мораторни лихви не бил основателен. Сроковете заплащане по ОУ изтичали преди да са издадени фактури и не можело да има забава без да му са връчени общите фактури.

Налице била забава на кредитора в тези случаи.

Иска се отмяна на решението в обжалваните части и отхвърляне на тази част от исковете.

Постъпил е отговор на жалбата, с който се иска потвърждаване на решението.

СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваните части. По отношение неговата правилност въззивният съд е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните материални 1 норми.

СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за частично основателна по следните фактически и правни съображения:

Предвид формираната по основателността на предявените по делото искове по чл. 422 ГПК и пасивната материалноправна легитимация на ответниците да отговарят по същите СПН, и съобразно чл. 269 ГПК, СГС дължи излагането на мотиви само по основателността на своевременно заявеното от ответника правопогасяващо възражение за давност и относно дължимостта на претендираната от топлопреносното предприятие лихва за забава при плащане на главницата за ТЕ и на цената на услуга „Дялово разпределение“.

Частично основателно е възражението за изтекла погасителна давност, на която ответникът – длъжник в заповедното производство се е позовал изрично във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК (т. 11.а. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК).

Процесният период за цената на ТЕ е от 01.05.2019г. до 30.04.2021г. Вземанията са периодични и се прилага тригодишният давностен срок по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД с начало настъпване на изискуемостта на вземането. Месечните прогнозни вземания са самостоятелни и са срочни – вземането за всеки месец е дължимо в срок от 45 дни от изтичане на месеца, за който се отнася. Следователно вземането за м.05.2019г. е изискуемо от 15.07.2019г. и давност би изтекла на 15.07.2022г., като следва да се съобрази и спирането на давността по чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците (обн. ДВ, бр. 28/24.03.2020 г.), съгласно който за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Поради това на основание разпоредба на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП в този период срокът е спрял до отмяна на извънредното положение. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗдр (обн. ДВ, бр. 44/13.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, обявено с решение на 13.03.2020 г., и за преодоляване последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Законът е обнародван в ДВ бр. 44 от 13.05.2020 г. и влиза в сила на същата дата. Следователно тригодишният давностен срок за вземанията е спрял да тече през периода 13.03.2020 г.

– 20.05.2020 г. или за 69 дни. Срокът е продължил да тече от 21.05.2020 г. и в случая за вземането за м. 05.2019г. е изтекъл 23.09.2022г. – преди заявлението по чл. 410, което прекъсва давността съгласно чл. 422 ГПК и което е от 07.12.2022г. Същото е положението за вземанията: за м.06.2019г.(давност изтекла на 23.10.2022г.) и за м.07.2019г. (давност изтекла на 23.11.2022г.).

Тоест погасени по давност са вземанията за месеците от 05.2019г. до 07.2019г.

Вземането за м.08.2019г. и всички след него не са погасени по давност. Размерът на погасените вземания следва да се определи по реда на чл. 162 ГПК, въз основа на представената по делото обща фактура от 31.07.2020г. за периода 01.05.2019г.30.04.2020г. на сумата от 248,64 лева (сборът от 154,69 лева – задълженията за ТЕ за периода 01.05.2019г.-30.06.2019г. и 93,95 лева – размерът на задължението за ТЕ за м.07.2019г., определено по средномесечна стойност при разпределяне на сумата от 939,51 лева за периода от 01.07.2019г.-30.04.2020г. между всички месеци от него).

Следователно за сумата от 248,64 лева и за периода м.05.2019г.-м.07.2019г. искът е неоснователен като погасен по давност. Това се отразява на иска по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава в плащане на главницата. Върху сумата от 248,64 лева не се 2 дължи мораторно обезщетение – чл. 119 ЗЗД. Неговия размер за исковия период е 53,80 лева, която сума следва да се приспадне от присъдения от СРС размер и за която искът за лихва подлежи на отхвърляне. Съдът счита за неоснователно възражението на въззивника, че общите фактури не са били издадени и оповестени по начин, че да достигнат до знанието на потребителите. Според клаузата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД, одобрени с Решение № 0У1/27.06.2016 г. на КЕВР – приложими за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия от 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т. е. ако не са заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй като срокът за плащане на задълженията по общите фактури е определен в Общи условия от 2016 г. (чл. 33, ал. 2), то не е необходима покана, за да бъдат поставени ответниците в забава (арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД). Трайно в съдебната практика се приема, че при действие на ОУ на ищеца по делото влезли в сила от м.08.2016г. срокът за плащане по изравнителните фактури тече от издаване на фактурата. Предвид изложеното, за непогасения по давност период, е налице забава на ответника за плащане на задължението за потребена топлинна енергия.

Оплакването досежно сумата за цена на услугата „дялово разпределение“ е неоснователно. Законът за енергетиката урежда тази цена като част от съдържанието на договора по чл. 139в между топлопреносното предприятие и лицето на което е възложено (пак от топлопреносното предприятие) извършването на дяловото разпределение. Това следва при сравнителен анализ на уредбата по чл. 139, ал. 1 от ЗЕ вр. с чл. 139в ЗЕ и чл. 140, ал. 5 ЗЕ. След измененията на закона още от 2006г. тази цена вече не подлежи на договаряне с потребителите – липсва като съдържание на договора по чл. 140, ал. 5 от ЗЕ, а се посочва в договора между топлопреносното предприятие и лицето на което е възложено (пак от топлопреносното предприятие) извършването на дяловото разпределение и се предвижда, че топлопреносното предприятие е платеца на тази сума. Съгласно влезлите в сила ОУ на ищеца от 2016г – приложими за процесния период, потребителите възстановяват на топлопреносното дружество стойността на тази услуга. Касае се за законово установен механизъм за опосредено плащане на цената на тази услуга, като се плаща от топлопреносното предприятие на лицето по чл. 139в, но доколкото услугата е в интерес на потребителя (чрез нея се определя реалното му задължение за ТЕ), той следва да я възстанови на продавача на ТЕ, каквото е предвиждането в ОУ на ищеца за продажба на ТЕ на клиенти за битови нужди. По този механизъм се спестява на потребителя необходимостта от отделни действия за изпълнение на задължението за плащане към самия търговец по чл. 139б от ЗЕ. На л.24 от делото пред СРС има справка за цената на услугата дялово разпределение, която за исковия период от м.01.2020г до м.

04.2021г. възлиза на 28,38 лева и съвпада с размера на исковата претенция. Следва да се има предвид, че вземането за цена на услугата дялово разпределение е безсрочно и следователно веднага изискуемо съгласно чл. 69 ЗЗД и на основание чл. 114 ЗЗД давност започва да тече от края на всеки месец за който се отнася вземането. В случая, най – старото задължение за м.01.2020г. е възникнало на 31.01.2020г. и е станало изискуемо на 01.02.2020г., тоест исковата претенция за дялово разпределение на обща стойност от 28,38 лева не е погасена по давност.

Лихва за забава по отношение на задължението за заплащане на стойността на 3 услугата „Дялово разпределение“, не се дължи, тъй като в ОУ на ищеца няма срок за плащането на тази стойност и няма и покана.

Поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по основателността на исковете, обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната от ответника част, в която е призната дължимостта на сумата от 248,64 лева – цена на ТЕ за периода м.05.2019г.-м.07.2019г. вкл. и сумата от 53,80 лева – обезщетение за забава в плащането на цената на ТЕ за периода 15.09.2020г.02.11.2022г. и вместо това да бъде постановено решение, с което исковете на „Топлофикация София“ ЕАД по чл.422 ГПК вр. вр. с чл. 153 от ЗЕ за тези суми да бъдат отхвърлени като неоснователни.

При този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски между страните, като съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от исковете. Решението на СРС следва да се отмени в частта му по разноските, с която на ищеца са присъдени разноски над размера от 49,05 лева за заповедното производство по ч.гр.д. 66899/2022г. и над размера от 138,07 лева за исковото производство пред първа инстанция.

При отхвърлени 10,98 % от исковете, дължимите на на процесуалния представител в първа инстанция на ответника – адвокат Тодоров по чл. 38, ал. 2 ЗА разноски за първа инстанция са в размер на 63,19 лева. За заповедното дело, настоящият състав на СГС е приел становище, че се дължат разноски като за производство по частна жалба. Доколкото процесуалният закон не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК, то и разноските следва да бъдат определени в приложение на чл. 11 от Наредба № 1/9.07.2004 г. по аналогия на основание § 1 от Допълнителните разпоредби. Правилото на чл. 11 урежда подобна хипотеза на възнаграждение за частно производство. Необходимо е да се има предвид, че защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява чрез подаване на възражение - чл. 414 ГПК, с което не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя материално право. Поради тази причина сторените разноски по повод подаване на възражение не следва да бъдат съизмервани със заявения за защита от молителя материален интерес. Той има значение единствено при определяне на разноските, сторени от заявителя, предвид разписаното в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/9.07.2004 г. правило. Едва с отговора на евентуална искова молба по чл. 422 ГПК ответникът е длъжен да наведе всичките си доводи в защита срещу предявения иск под страх от преклузия, с което осъществява същинската отбрана срещу заявеното материално право в конкретния случай ДПП е от 20.01.2023г., към която дата минималния хонорар по чл. 7, ал. 1, т. 7 вр. с ал. 2, т. 2 от Наредба 1/2004г. е в размер на 918,39 лева, но са искани 150,00 лева- в полза на ответника и следва да се присъдят 16,47 лева.