Решение № 3972 от 02.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3972 гр. София, 02.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100510037 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „БТВ М.Г.“ ЕАД, ищец пред СРС, срещу решение № 10149 от 14.06.2023 г. по гр.д.№ 42075 по описа за 2021 г. на СРС, 55 състав, в частта в която е отхвърлен като погасен по давност, предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, иск за сумата в размер от 13 080 лв.- главница по договор за излъчване на телевизионно предаване от 2016 г., ведно със законната лихва от 09.03.2021 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 01.04.2021 г. по ч.гр.д.№ 13797 по описа за 2021 г. на СРС, 55-ти състав.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.

Твърди се, че СРС неправилно бил приел, че сключеният договор е за продължително изпълнение поради което била приложима кратката погасителна 3-годишна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД. Сочи, че в случая предмет на договора било създаване и използване на аудио-визуално 1 произведение /телевизионно предаване/. Продуцентът „А.Г.“ ЕООД създавала предаването и го предоставяла за използване на медията/ищеца/. За срока на договора продуцентът имал задължение да предостави на медията поне 53 издания на предаването.

Със сключването на договора продуцентът отстъпвал на медията неизключителните права за еднократно излъчване на всяко издания на предаването в програмата на БТВ- чл.4, ал.1. За всяко отделно издание на предаването медията заплащала на продуцента фиксирано възнаграждение от 100 лв.- чл.10, ал.1 от договора. Плащането на възнаграждението се извършвало през месеца, следващ месеца на излъчване на предаването. При така описаните клаузи на договора се достигало до извода, че се касае до отстъпване на права от страна на продуцента за излъчване на предаване в програмата на медията. Принципно изпълнител по договора бил продуцентът /ответник/. Вид допълнителна дейност по договора било предоставянето от медията, в полза на продуцента, на телевизионно време за излъчване на реклама. Тези отношения се регулирала от договора, но не били негов основен предмет. За предоставеното от медията време за реклама, продуцентът дължал възнаграждение – чл.11 от договора. Предмет на делото били именно тези възнаграждения за допълнителни услуги по договора. Това означавало, че СРС не бил разбрал правилно предмета на договора, както и услугите за които се претендират от ищеца, възнаграждения. Това било видно от мотивите на СРС. Всъщност възнаграждението по чл.11, ал.1 от договора се дължало не за всяко едно предаване, а за всяко издание на предаването, в чието съдържание е включена реклама. Не всяко предаване съдържало реклама и затова възнаграждение се дължало само когато в предаването е излъчена реклама.

Счита, че в случая съдът е разгледал основната договорена услуга. Сочи, че падежът на задължението по чл.11, ал.1 от договора бил определен в ал.5 на същия член, а именно: до 10-число на съответния месец, а не всеки месец. В случая не ставало въпрос за повтарящи се през определен период от време задължения, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време. В случая периодът на действие на договора бил 12 месеца, през който период нямало предварително определени интервали от време, в които ищецът да предоставя услугата телевизионно време за реклама, респ. за ответника да настъпват падежи за плащане. Вземанията на ищеца за тази услуга не били с фиксиран период от време, доколкото не съществувала 2 сигурност дали в съответното издание на предаването ще бъде включена реклама. Предоставянето на тази услуга нито била задължителен компонент от договора, нито можело да бъдат фиксирани периоди от време, през които услугата да бъде предоставяна. Позиционирането на реклама в съответното издание на предаването зависело от волята на продуцента и възможностите му. Позовава се на приетото в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ВКС. В случая вземанията на ищеца не наподобявали вземания за наеми и лихви. Ето защо не се касаело до „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което претенцията да бъде уважена като в полза на ищеца се признае за установено вземане в размер на 13 080 лв. Претендира разноски.

Постъпил е отговор от ответника пред СРС- „А.Г.“ ЕООД. Излага се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение в обжалваната му част. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при определяне предмета на договора. Същевременно сочи, че по предмета на договора не било имало спор между страните. В случая бил налице един комплексен договор по който всяка една от страните се явявала и възложител и изпълнител. В чл.11, ал.1 от договора било уговорено, че съдържанието на изданията на предаването включва и позициониране на продукти и/или услуги на рекламодатели и за предоставяне от Медията телевизионно време за излъчване на телевизионно търговски съобщения на рекламодатели на ответника/продуцент/, за което се заплащало на Медията фиксирана сума в размер на 1200 лв. без ДДС. Освен това ответникът заплащал на Медията сума в размер на 100 лв. без ДДС за всяко издание на предаването за извършване на контрол от технически екип на Медията и за качествен технически контрол на изданието на предаването.

В чл.11, ал.2 и 3 от договора били уговорени и други суми, които ответникът следвало да заплаща на Медията. В ал.5 на същия член от договора било уговорено, че сумите за даден месец се заплащат на 10-то число на месеца, за който се отнасят. Сочи, че твърденията на въззивника, че тези дейности са само допълнителни и не били част от предмета на договора били неверни и манипулативни. Никъде в договора дейностите не били разграничени на основни и допълнителни. Сочи, че от представените по делото фактури от 31.05.2016 г. и 29.07.2016 г. се установявало, че във всяко едно издание за 3 м.05 и м.06. ответникът бил използвал услугите за продуктово позициониране, както и за търговски съобщения. Това било имплицитно свързано с икономическата логика на тези предавания, тъй като приходите за продуцента били именно от рекламни съобщения и продуктово позициониране на продукти на рекламодатели. От същите фактури било видно, че за всяко издание от предаването са използвани услугите за реклама, чието плащане се дължи до 10-точисло на месеца, за който се отнасят. Това било доказателство за тяхната периодичност по арг. от чл.11, ал.5 от договора. Затова правилно СРС бил приел, че вземането на ищеца се погасява с кратката 3-годишна давност. Решението било съобразено с приетото в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ВКС. В случая уговорените престации имали един и същ пораждащ факт- договор за излъчване на телевизионно предаване. Уговорените престации представлявали повтарящи се еднородни задължения. Падежът настъпвал през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията били изначално определени съгласно чл.11 от договора. Освен това в цитираното ТР било прието, че не е необходимо интервалите да са еднакви. За неоснователен намира довода на въззивника, че законовата разпоредба на чл.111, б.“в“ ЗЗД се прилага само за наеми и лихви. Това стеснително тълкуване било в пълно противоречие с приетото в съдебната практика и ТР на ВКС. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

О т първоинстанционното решение въззивникът е получил препис на 19.06.2023 г.

Въззивната жалба е подадена на 0 3. 07. 2023 година /по пощата/, следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Тъй като въззивникът е ищец в производството пред СРС и предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск по чл.79 ЗЗД е отхвърлен , то въззивната жалба се явява допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

4

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 01.04. 2021 г. , издадено по ч.гр.д.№ 13797 по описа за 2021 г. на СРС, 55 състав е съобщена на длъжника 22.04.2021 г.

Възражение по чл.414 ГПК е подадено на 21.05.2021 г

Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя 09.06.2021 г.

Исковата молба е предявена на 09.07.2021 г./по пощата/, т.е. в срок.

Видно от петитума на исковата молба предявени са за установяване вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че п о отношение на иска по чл. 422, ал. 1 вр.чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че страните са валидно облигационно обвързани съгласно Договор за излъчване на телевизионно предаване в сила от 01.01.2016 г., по силата на който продуцентът /ответникът/ възложил, а медията /ищецът/ приела да излъчи аудио-визуално произведение - телевизионно предаване "Агрофорум", след изработването му и предоставянето му от възложителя /продуцента/ при условията и срещу заплащане на сумите, уговорени в договора. Установява ло се от договора, че възнаграждението на Медията е обусловено от различни дейности, а не само от излъчване на предоставеното предаване.

Възнаграждението било определено за всяко едно издание на предаването /чл.

11, ал. 1 от договора/ в размер на 1200.00 лева без ДДС, за извършван от технически екип на медията контрол на нивото на звука на предоставените рекламни клипове и за качествен технически контрол на изданието на предаването /чл. 11, ал. 4 от договора/ в размер на 100.00 лева без ДДС.

Извършване на предмета по чл. 11, ал. 1 от договора се установявало от изслушаната и приета съдебно-компютърна експертиза. От нея било видно, че търсеното на това основание възнаграждение се отнасяло за излъчване на предаването през месец май 2016 г., когато било излъчвано четири пъти, поради което възнаграждението възлизало на 5760.00 лева. От предмета на фактурата ставало ясно, че претенцията съдържа и вземане за "търговски 5 съобщения". Останалите фактури имали за предмет "технически услуги технически разходи за излъчване. Досежно тези две услуги, извършването им не се доказвало от съдебно-компютърната експертиза, тъй като такива въпроси не б и л и поставени от страните. Извършването им обаче съдът приемал за доказано, позовавайки се на заключението по съдебносчетоводната експертиза. От него било видно, че процесните фактури са осчетоводени от ищеца, включени б и л и в дневниците з а продажби към подаваните справки за декларации към съответния данъчен период и същите били дали резултат при формиране на данъчния резултат; издадените фактури били включени в дневниците з а покупки на „А.Г.“ ЕООД към подаваните справки за декларации за съответния данъчен период и същите били дали отражение при формиране на данъчния резултат. При това поведение на страните, съдът е намерил, че са предоставили, респ. приели, услугите. По изложените мотиви оставало несподелено възражението, че услугите не са извършени.

Заключението по съдебно-счетоводната експертиза установявало, редом с другите доказателства по делото, че стойността на извършените услуги възлизала на в общ размер на 21051.60 лева, от които 13080 лева - обща сума по фактури и 7 971.60 лева. обща сума неустойка за забава.

При доказаност на извършените услуги и тяхната стойност, в тежест на ответника било да докаже погасяване на задължението. Твърдение за плащане н е б и л о изразено от ответника, а липсата на такова се установява ло от съдебно-счетоводната експертиза.