Решение № 6198 от 01.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6198 гр. София, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20251110125542 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от В. Г. К., ЕГН: **********, и А. Б. К., ЕГН: **********, и двамата с адрес: **, срещу Д, регистрирано съгласно законодателството на Федерална република Германия с № HRB 268, чрез търговското си представителство в Република България, вписано в ТР при БТТП с ЕИК по Булстат **, с която са предявени в условията на активно субективно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, чл. 6, § 1, буква „а“, вр. чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004г. на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91, за признаване за установено, че ответникът дължи на всеки от ищците сумата от по 782,33 лева, представляваща обезщетение за закъснение на полет LH1787, част от обща дестинация летище Фаро, Португалия Мюнхен, Германия - София, България, който е следвало да бъде изпълнен на 10.12.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на заявление по чл. 410 ГПК 23.01.2025 г. до окончателното плащане.

Ищците твърдят, че са сключили договор за въздушен превоз с ответника, по който пътниците е следвало да бъдат превозени със свързващи полети от летище Фаро, Португалия до летище София, България, които следвало да бъдат изпълнени на 10.12.2023г. Общата резервация за полетите била потвърдена, като на пътниците били издадени бордни карти. Твърди се, че полет LH1787 по направление Фаро, Португалия– Мюнхен, Германия бил изпълнен от авиопревозвача Д със закъснение, в резултат на което ищците пропуснали свързващия полет LH1706 по направление Мюнхен, Германия – София, България. Твърдят, че разС.ието между началната и крайната точка на полета е над 1500 км. Поддържат, че пътниците на забавени полети имат право на парично обезщетение съгласно чл. 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004г., като дължимото обезщетение е нормативно определено и се изчислява въз основа на 1 разС.ието между двете летища на излитане и на кацане. Посочват, че депозирали искане за изплащане на обезщетение, но ответникът не заплатил такова. Молят съда да уважи предявените искове. Претендират разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че ищците са закупили билет за полети LH1787 от летище Фаро, Португалия до летище Мюнхен, Германия и LH1706 от летище Мюнхен, Германия до летище София, България, както и че полет LH1787 е закъснял. Релевира възражение, че вземанията на ищците са погасени поради изтекла погасителна давност. Поддържа, че причините за закъснението на полет LH1787 се дължат на извънредни обстоятелства – проблем с обледяващата машина на летището в Португалия, и дадени по-къси слотове за излитане, поради което моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. Същите в случая са налице, поради което правният спор следва да бъде разгледан по същество.

От заявените в исковата молба фактически твърдения се налага извод, че съдът е сезиран с активно субективно съединени установителни искове, които намират правната си квалификация в чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, чл. 6, § 1, буква „а“, вр. чл. 7, § 1, б. „б“ Регламент (ЕО) № 261/2004г. Основателността на исковите претенции е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване от страна на ищците на следните материални предпоставки /юридически факти/: 1/ съществуване на валидно облигационно отношение между страните по договор за въздушен превоз на пътници, по силата на който за ответника е възникнало задължение да изпълни на съответната дата свързващи полети с № LH1787 от летище Фаро, Португалия до летище Мюнхен, Германия и с № LH1706 от летище Мюнхен, Германия до летище София, България, част от обща резервация; 2/ наличие на потвърдена резервация; 3/ достигане на пътниците до крайната им дестинация с три или повече часа закъснение; 4/ разС.ието от началния пункт на излитане до последния краен пункт на пристигане, изчислено по метода на дъгата на големия кръг, е над 1500 км. При установяване на горните обстоятелства, в доказателствената тежест на ответника е да установи, че неизпълнението му се дължи на извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори при вземане на всички разумни мерки, респективно погасяване на претендираното вземане чрез плащане на обезщетение.

Предвид изявленията на страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелствата:

1/ наличието на действително облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на договор за въздушен превоз с предмет извършване на 10.12.2023 г. на свързващи полети с № LH1787 от летище Фаро, Португалия до летище Мюнхен, Германия и с № LH1706 от летище Мюнхен, Германия до летище София, България; 2/ че ищците са имали потвърдена резервация за планираните полети; 3/ че полет № LH1787 от 10.12.2023 г. е изпълнен със закъснение; 4/ достигане на пътниците до крайната им дестинация с три или повече часа закъснение; 5/ че разС.ието от 2 началния пункт на излитане до последния краен пункт на пристигане, изчислено по метода на дъгата на големия кръг, е над 1500 км., както и 4/ размера на обезщетението, а именно – 782,33 лева, равняващи се на 400 евро за всеки от пътниците.

Следователно, правният спор между страните по делото се концентрира относно това дали вземането за обезщетение е погасено поради изтекъл давностен срок, както и дали са били налице извънредни обстоятелства по смисъла на чл. 5, § 3 Регламент (ЕО) № 261/2004г., които освобождават въздушния превозвач от отговорност.

С Регламент (ЕО) № 261/2004г. е създадено стандартизирано и незабавно производство за поправяне на вредите, изразяващи се в неудобства, причинени на пътниците от закъснения и отмяна на полети без предварително предупреждение и при големи закъснения. В регламента липсват специални правила за срока, в който пътниците могат да предявяват своите искове за обезвреда срещу въздушния превозвач. Съобразно съдебната практика на СЕС, обективирана в Решение от 22.11.2012г. по д. С-139/11, по отношение на исковете за обезщетение при закъснял или отменен полет са приложими сроковете по националното законодателство на държавата членка, чийто съд се явява компетентен да разгледа правния спор.

Погасителната давност е материалноправен институт, поради което приложим се явява предвиденият в нормативната уредба давностен срок към момента на изпълнение на процесния договор за въздушен превоз – а именно към 10.12.2023г. С разпоредбата на чл. 135 ЗГВ /изменена с ДВ, брой 16 от 23.02.2021г./ е предвидено, че правото на иск срещу превозвача по международните и вътрешните превозни договори се погасява в едногодишен срок, считано от деня на пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението, респективно от деня, в който последното е трябвало да пристигне, или от деня на прекратяване на превоза, а при телесни повреди или смърт – в 2-годишен срок, считано от датата на увреждането. С чл. 137 ЗГВ е регламентирано основание, обуславящо спиране на погасителна давност за периода от започването на рекламационното производство до деня на получаване на отговора на превозвача или до изтичането на срока за отговор. Независимо от изменената редакция на чл. 135 ЗГВ към датата на полета може да се направи обоснован извод, че правото на обезщетение по чл. 7 от регламента не се погасява с изтичането на предвидения в чл. 135, ал. 1 ЗГВ 1-годишен давностен срок, като съображенията за това са следните:

От логичното и систематично тълкуване на цитираната норма е видно, че правилата на чл. 135 и чл. 136 ЗГВ са приложими в случаите, при които упражняването на правото на иск е предпоставено от провеждане на рекламационно производство – при липси и повреди, но не и при отмяна или закъснение на полета.

Новите разпоредби на ал. 2 и ал. 3 на чл. 135 не са тълкувателни норми и съответно нямат обратно действие, а в относимата за спора редакция на закона отговорността на въздушния превозвач по чл. 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004 не попада в приложното поле на чл. 135 ЗГВ /в този смисъл Решение № 472/23.01.2025 г. по в. гр. д. № 12980/2023 г. по описа на СГС, Решение № 209/13.01.2025 г. по в. гр. д. № 10848/2023 г. по описа на СГС, Решение № 2614 от 28.04.2025г. по в.гр.д. № 302/2023г. на СГС/.

При липсата на правна норма, която да регламентира приложимия давностен срок, съдът намира, че са налице предпоставките по чл. 46, ал. 1 ЗНА за аналогия на закона – в частност на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Освен поради констатираната непълнота на закона, подобна аналогия съответства и на целта на регламента – да се обезпечат правата на пътниците при дълготрайни закъснения на полети.

Допълнителен аргумент в подкрепа на гореизложеното може да бъде изведен от естеството на самото субективно право по чл. 7 от регламента. Правото на парично обезщетение при закъснял или отменен полет се основава на договорната отговорност на въздушния превозвач, който не е изпълнил точно в темпорално отношение сключения с пътника договор за въздушен превоз. Договорният характер на 3 притезателното право изрично се споделя и от Съда на ЕС, който възприема, че задължението за парично обезщетение по Регламент (ЕО) № 261/2004г. тежи върху въздушния превозвач, тъй като именно с него пътникът има сключен договор за превоз, по силата на който придобива правото да бъде превозено с полет, който не би следвало нито да се отменя, нито да закъснява /в този смисъл Решение от 19.11.2009г. по съединени дела С-402/07 и С-32/07. От своя страна, обстоятелството, че размерът на обезщетението е априори определен като твърда парична сума и същата е легално определена в регламента, дава основание на съда да приеме, че обезщетението представлява законна неустойка, която съобразно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД се погасява с изтичането на 3-годишен давностен срок /в този смисъл Решение № 2698 от 02.05.2025г. по в.гр.д. № 9942/2023г. на СГС/.

Началният момент на погасителната давност се свързва с момента, в който вземането е станало изискуемо – арг. от чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В настоящата хипотеза следва да се приеме, че притезанието е станало изискуемо в деня на изпълнение на закъснелия полет, към който момент е налице неизпълнение от страна на въздушния превозвач да изпълни своевременно задължението си за въздушен превоз съгласно параметрите на договора – а именно на 10.12.2023г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано на 23.01.2025г., от който момент давностният срок е прекъснат – арг. от чл. 116, б. „в“ ЗЗД, вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК. В промеждутъка от 10.12.2023г. до 23.01.2025г. не е изтекъл тригодишен период, поради което и защитното възражение на ответника се явява неоснователно.

По силата на чл. 5, § 1, б. „в“ Регламент (ЕО) № 261/2004г. при отмяна на полет в полза на съответния пътник възниква право на обезщетение. Такова притезание за обезвреда се поражда и в случаите на полет, изпълнен със закъснение от над 3 часа, доколкото закъснение с такава продължителност е приравнена на отмяна /в този смисъл Решение по дело С-629/2010 на СЕС/. В чл. 5, § 2 Регламент (ЕО) № 261/2004г. е предвидено, че въздушният превозвач се освобождава от задължението да заплати обезщетение в случай, че докаже, че отмяната се дължи на извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори да са били взети всички необходими мерки. Под извънредни обстоятелства следва да се разбират събития, които поради своето естество или произход не са присъщи на нормалното упражняване на дейността на съответния превозвач и се намират извън ефективния му контрол. Не всички извънредни обстоятелства са освобождаващи, като този, който се позовава на тях, трябва освен това да установи, че във всеки случай те не биха могли да бъдат избегнати чрез съобразени със ситуацията мерки, т.е. чрез такива, които в момента на проявяване на тези извънредни обстоятелства отговарят по-специално за технически и икономически условия, поносими за съответния въздушен превозвач. Последният следва да установи, че явно не би могъл, освен с цената на непоносими жертви с оглед капацитета на предприятието му към дадения момент, да избегне тези извънредни обстоятелства, с които се сблъсква, да доведат до отмяна на полета /в този смисъл Решение по дело С-549/07, Решение по дело С-203/17, Решение по дело С- 290/2017г., Решение по дело С-74/19 на СЕС/.