Решение № 763 от 23.06.2020, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

Номер ІІ- 83 23.06.2020 г. гр.Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД втори въззивен граждански състав

На: девети юни две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

ЧЛЕНОВЕ:

ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

Секретар Стойка Вълкова

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева въззивно гражданско дело номер 728 по описа за 2020 година

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба на Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, подадена чрез ю.к.Красимира Иванова, с адрес за призоваване гр.Бургас, ул.“Цар Асен“ № 4, против решение №

3800/27.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 8287/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР е осъдена да заплати на К.С.Д. ***, сумата от 1698.97 лв., представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд от общо 245.96 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1.143 на положения от него за периода 01.10.2016 г. – 30.09.2019 г. нощен труд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.10.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 420 лв. за направените по делото разноски. С решението ГД „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати по сметка на БРС сумата 210 лв. за възнаграждение на вещо лице и сумата от 67.97 лв. за държавна такса.

Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон. Счита се за неправилен извода на съда, че е налице празнота в специалната нормативна уредба, касаеща служителите на МВР, която следвало да се попълни от нормативната база на КТ. В тази връзка се сочи, че за процесния период са действали Наредба№ 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба №

8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г., издадени от министъра на МВР и уреждащи по специален начин заплащането на нощния труд в системата на МВР. Поради това се счита, че с оглед посочената нормативна база, която изчерпателно урежда реда и основанието за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в МВР, приложното поле на НСОРЗ, издадена по КТ се прилага единствено и само за работници и служители по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период, а по отношение на него се прилага специалната уредба. Развиват се съображения относно нощния труд и извънредния труд, като се счита, че извънреден труд би бил налице само, ако служителят действително работи извън установеното работно време, като дори и да се приеме, че НСОРЗ е приложима, то преизчисляването с коефициент 1.143 е с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не с цел натрупване на часове, чието надвишаване да кумулира извънреден труд. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноските пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия-ищец К.С.Д., подаден чрез пълномощник адв.Станко Кралев, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Изразява се съгласие с изводите на БРС за приложение на НСОРЗ, като се счита, че липсата на изрични норми в действалите за процесния период наредби на МВР не следва да се тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на положения от служителите на МВР нощен труд в дневен, а същата е празнота в нормативната уредба, поради което следва субсидиарно да се приложи общата НСОРЗ, а именно чл.9, ал.2 от същата. В тази връзка се сочи, че съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, въззиваемият имал право да получи завишено заплащане на положения нощен труд, като нощните часове се преизчислявали в дневни и след това се установявала продължителността на работния ден, поради което предявената искова претенция за процесния период се явява доказана по основание и размер. Моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Не се правят нови доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските пред въззивната инстанция.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР.

Ищецът К.С.Д. претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР да му заплати сумата от от 1698.97 лв. (съобразно изменението на иска по реда на чл.214 ГПК), представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд от 245.96 часа, за периода от 01.10.2016 г. до 30.09.2019 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане..

Изложени са твърдения, че през периода

01.10.2016 г. – 30.09.2019 г. ищецът е полагал труд като „старши полицай“ в ГОДГ-Царево –

ГПУ-Царево при Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Бургас към Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР. Твърди се, че ищецът е работил на 12-часови смени и в процесния период е положил общо 1680 часа нощен труд, които преизчислени с коефициент 1.143, съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ възлизали на 1920 часа дневен труд. Това преизчисляване от нощен към дневен труд водело до извънреден труд от 240 часа, на стойност от 1440 лв., които следвало да бъдат заплатени от ответника и тази сума се претендира с настоящия иск.

Съобразно експертното заключение, по реда на чл.214, ал.1 ГПК ищецът е изменил изменил размера на претенцията си, като претендира ответника да му заплати сумата 1698.97 лв. – допълнително възнаграждение за положен от него извънреден труд от 245.96 часа в процесния период.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил предявения иск като неоснователен. Сочи се, че за процесния период ищецът е полагал труд на 12-часови работни смени, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано и в резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните разлики на отработеното време се формирал резултат, който при надвишаване на нормата на работните часове бил заплащан на основание чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в процесния период спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период.

Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен, което представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите на МВР и същата следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата и по специално чл.9, ал.2 от същата. Прието е, че неприлагането субсидиарно на правилата на КТ и НСОРЗ би поставило служителите на МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и от лицата, работещи по трудов договор, което противоречи на целта и духа на закона. Поради това и съобразно приетата експертиза, БРС е приел, че искът е основателен и доказан в установения от вещото лице размер от 1698.97 лв., поради което искът е уважен като основателен в претендирания размер, съобразно изменението на претенцията, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното плащане.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на предявения осъдителен иск по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ, като препраща към мотивите на решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ.

Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.187, ал.3 ЗМВР). А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6

ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. При преценката дали служителят/работникът е положил извънреден труд се изхожда от нормалната продължителност на работното време. Безспорно е, че ищецът има качеството на държавен служител – полицейски орган по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Както бе посочено по-горе, в разпоредбата на чл.187, ал.3