Решение № 5762 от 13.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5762 гр. София, 10.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Съдия:

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20211100511213 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20110718 от 07.05.2021 г., постановено по ГД № 49332 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 58 състав, по предявения от ищеца Д. Г. А. срещу ответника Е. Е. А. положителен установителен иск с правно основани по чл. 422, ал.

1 от ГПК, вр. чл. 286, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 36 от ЗАдв, с който е поискано да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 377,25 лв., представляваща възнаграждение за извършени адвокатски услуги, определено по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв от Адвокатска колегия Хасково, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.11.2017 г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 83760 по описа за 2017 г. на СРС. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските на основание чл. 78 от ГПК.

Решението е обжалвано от ответника Е. Е. А. в цялост. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и необосновано по следните съображения. Сочи се, че не е имало трудов спор между ответника и Театрално музикален център Кърджали, нямало е заповед за уволнение, не е имал нужда от правни услуги, респ. ищецът не е бил нает за извършването на адвокатски услуги. При консултация по телефона от ищеца е била поискана информация от носно трудовото правоотношение на ответника с Театрално музикален център Кърджали. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на обжалваното решение и вместо него да се постанови друго, с което 1 исковата претенция да бъде уважена в цялост. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Д. Г. А., с което се изразява становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение, респ. за неоснователност на въззивната жалба. Въззивникът поддържа и всички възражения, изложени пред първата инстанция. Излагат се съображения, че недопустимо във въззивното производство се въвеждат нови фактически твърдения. В тази връзка моли решението на първата инстанция да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка в мотивите към обжалваното решение. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск с правно основани по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 286, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 36 от ЗАдв.

Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. наличие на валидно облигационно правоотношение между страните, породено от договор за предоставяне на 2 адвокатска помощ и съдействие, по силата на което ищецът се е задължил да предостави сочената адвокатска услуга, а ответникът е поел задължение да заплати възнаграждение за извършената адвокатска услуга; 2. ищецът да е изправна страна по договора, т. е. да е изпълнил точно поетите от него задължение съобразно уговореното между страните; 3.

Страните да не са уговорили размер на адвокатското възнаграждение; 4. Адвокатското възнаграждение да е определено на основание чл. 36, ал. 3 от ЗАдв от съответния адвокатски съвет по искане на адвоката или на неговия клиент; 5. ответникът да не е заплатил на ищеца възнаграждение, полагащо му се за извършената адвокатска услуга.

В тежест на ищеца е да установи първите четири предпоставки, а относно последната е достатъчно да е налице единствено твърдение за липсата на плащане.

В тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането.

Въззивният съд, както и първоинстанционният такъв, намира, че тези предпоставки са се осъществили и тяхното наличие е доказано по делото.

Договорът за правна защита и съдействие (правна услуга) от адвокат обикновено съдържа както елементи от договора за изработка – когато задължението на адвоката е да извърши нещо от свое име и на свой риск, така и елементи от договора за поръчка – когато задължението на адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка, каквото е това за процесуално представителство.

Отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по Закона за адвокатурата (ЗА). Поначало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор – чл. 36, ал. 2 от ЗА, но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение – чл. 36, ал. 3 от ЗА. За разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в писмена форма (а устно само по изключение – чл. 25, ал. 1 ЗА), за договора между адвокат и клиент не е предвидена писма фирма. Съгласието е валидно и ако не е оформено писмено. Въпросът дали договорът по чл. 36 ЗА е сключен писмено и дали доказателства за наличието му са представени по делото, по което адвокатът се е задължил да оказва правно съдействие, няма отношение към въпроса възникнало ли е задължение за клиента да плати адвокатско възнаграждение и изискуемо ли е то. Възнаграждението може да бъде дължимо и тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма или когато е в писмена форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се е задължил да окаже правно съдействие. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само, когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция – чл. 36, ал. 1 от ЗА. При липса на договор или когато страните по договора не са определили размера му, то възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя от адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения, а изискуемостта на вземането 3 настъпва от момента на изпълнение на поръчката – от извършването на уговореното от страните правно действие. В тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като присъди възнаграждение, определено по Наредбата. Законът за адвокатурата и Наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА. Съдът не е в правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на договаряне – в този смисъл Решение № 102 от 16.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3762/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 208 от 22.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3961/2013 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 236 от 24.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 576/2017 г., IV г. о., ГК.

В разглеждания случай няма никакво съмнение, че от страна на ответника е било налице възлагане на действия, които по същество представляват оказване на правна помощ и съдействие (адвокатска услуга), във връзка с прекратяване трудовото правоотношение на ответника с Театрално музикален център Кърджали. Извод в подкрепа на изложеното се извежда от приетите по делото писмени доказателства – електронна кореспонденция между страните и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на ответника с Театрално музикален център Кърджали. В тази връзка следва да се отбележи, че е несъстоятелно оплакването в жалбата, че ответникът не е имал нужда от правни услуги. Ако последното действително беше така, ответникът въобще не би търсил консултация по телефона с адвокат, да предостави ел. адрес и да води електронна кореспонденция с адвоката, включително да представи на последния и документи относими към един евентуален бъдещ съдебен спор. Сама по себе си консултацията с адвокат също представлява правна услуга, независимо, че не се е стигнало до завеждане на дело. На следващо място, ответникът водил електронна кореспонденция с адвоката и му е изпратил заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение с посочения работодател. Това поведение на ответника е индиция, че последният е останал недоволен от развитието на цитираното трудово правоотношение и в тази връзка е потърсил консултация с адвокат с цел защита права му по съдебен ред. Това, че впоследствие ответникът се е разубедил, респ. отказал се е от тази идея, не го освобождава от отговорността да заплати на адвоката възнаграждение съответно на вече извършената от последния работа. Същевременно във водената ел. кореспонденция между страните ответникът е поискал банкова сметка, за да заплати на ищеца съответно възнаграждение. При това положение от съвкупната преценка на ангажирания по делото доказателствен материал следва единственият извод, че ответникът е възложил на ищеца извършването на адвокатски услуги.

По делото е представено и решение № 9, инкорпорирано в протокол № 9 по т. 10 от дневния ред, за проведено редовно заседание на Адвокатски съвет Хасково, съгласно което на основание чл. 36, ал. 3 от ЗА на ищеца за предоставените на ответника адвокатски услуги е определено възнаграждение в размер на 377,25 лв.

В разглеждания случай ответникът нито твърди, нито доказва, че е заплатил 4 посочената сума.

Предвид всичко изложено исковата претенция се явява основателна и като такава правилно е била уважена от първата инстанция.

Доколкото крайните изводи на двете инстанции по релевантните за делото въпроси съвпадат изцяло, обжалваното решение следва да се потвърди.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ищец. Последният претендира и доказва разноски в размер на 300,00 лв. за адвокатско възнаграждение.