Решение № 3139 от 18.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3139 гр. Пловдив, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330100266 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. Г. С. против „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 250 евро, представляваща недължимо платена сума по Анекс към договор № ** за предоставяне на потребителски кредит по транш с пореден № ** от ** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 12.01.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. между страните е сключен Анекс към договор № ** за предоставяне на потребителски кредит по транш с пореден № **, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1500,00 лева, която следвало да бъде върната на 24 вноски при ГПР в размер на 46,68 % и лихвен процент в размер на 40 %. В чл. 9 от анекса била предвидена неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1464,72 лева. Посочва се, че към настоящия момент ищецът заплатил на ответника всички суми по договора.

От правна страна се излагат съображения, че анексът към договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото в същия не са посочени правилният лихвен 1 процент и условията за неговото прилагане, действителният ГПР и механизмът за неговото определяне. Поради изложеното и всичко, заплатено над чистата стойност по кредита, се явява недължимо платено. С оглед посоченото се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД, с който се излагат съображения за неоснователност на депозираната искова молба. Признава се, че на ** г. между страните е сключен Анекс към Договор за потребителски кредит „**“ № ** по транш с пореден № **, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1500,00 лева, при договорена лихва в размер на 332,16 лева и ГПР в размер на 48,68 %. Възразява се срещу твърденията на ищеца, че анексът не отговаря на изискванията на ЗПК, като се посочва, че в погасителния план и СЕФ били определени размера на кредита, неговият срок, общо дължимата сума, лихвеният процент и условията за неговото прилагане, ГПР и механизма за неговото определяне. Последният бил определен съобразно Приложение № 1 към ПЗР на ЗПК. В ГПР не следвало да се включва неустойката, доколкото същата не била разход по кредита. Поради изложеното се излагат твърдения, че договорът за кредит е действителен, поради което липсват суми, които са платени без основание. С оглед посоченото се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски в производството.

С протоколно определение от 15.06.2026 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 250,00 евро на сумата в размер на 1358,50 евро.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит „**“ № ** от ** г. и Анекс към договор за потребителски кредит „**“ № ** по транш с пореден № **/** г., сключени между страните, по силата на които ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1500,00 лева при лихва в размер на 332,16 лева и ГПР в размер на 48,68 %. В чл. 6 от договора било предвидено, че в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение измежду две 2 физически лица, които следва да отговарят на изискванията на чл. 6.3 от договора, или банкова гаранция. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 9 от анекса към договора, ищецът дължал на ответника неустойка в размер на 1464,72 лева.

С Определение № 4124/30.03.2026 г., постановено по делото, като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделен обстоятелството, че сумата за неустойка не е включена в ГПР.

С молба вх. № 58453/09.06.2026 г. по описа на Районен съд Пловдив ответникът признава, е по анекса към договора е заплатена сумата в общ размер на 1736,84 евро. Посоченото обстоятелството не се оспорва и от ищеца.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Като валидно правно основание за дължимост на сумата ответникът сочи Договор за потребителски кредит „**“ № ** от ** г. и Анекс към договор за потребителски кредит „**“ № ** по транш с пореден № **/** г., сключени между страните, с оглед на което следва да се разглеждат и наведените от ищеца специалните основания за недействителност на договора и анекса по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 3

1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем и анекса към него, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърдението за недействителност на процесния договор и анекса към него поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК е неразривно свързана с клаузата на чл. 9 от анекса към договора досежно дължимостта на неустойка за непредставяне на обезпечение.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен 4 процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на 5 предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че посочената неустойка не се включва в ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор и анекс към него е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следва да се посочи и че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По делото липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по договора, ищецът е изплатил на ответника сумата в размер на 1736,84 евро.