Решение № 441 от 30.06.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 441 гр. гр. Хасково, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА З. ЖИСОВА при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело № 20235640100316 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от М. А. А., ЕГН **********, с адрес: ***************************, адв.

Д.В.М. от АК - Пловдив против “Кредит Инс“ АД, ЕИК 205997727, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цар Борис III“ № 85, ет. Мецанин, представлявано от М.Г.А. – изпълнителен директор, съдебен адрес: ******************, Адвокатско дружество „**********“, ЕИК ********, чрез адв. Р. **********.

Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит "Екстра" № ДЗ 010273/28.02.2022 г., сключен с ответника „Кредит Инс" АД. Съгласно Договора за кредит, трябвало да върне сумата от 272,50 лева, при сума на получаване 250,00 лева, при ГПР 49.70%, годишен лихвен процент - 36.00%, при срок на кредита от 3 месеца. Следвало да заплати и сума за гаранция в размер на 85,32 лева, разпределена на 3 месечни вноски, всяка от които по 28,44 лева, платими наред с лихвата и главницата. По този начин общото задължение по процесния договор за кредит било в размер на 357,82 лева.

Поддържа се от ищеца, че е погасил изцяло сключения Договор за потребителски кредит "Екстра" № ДЗ 010273/28.02.2022 г., като по него заплатил общо сумата в размер на 379,00 лева, от които 250 лева- главница; 22,50 лева- лихва; 85,32 лева- такса гаранция и 21,18 лева, допълнителни обезщетения за забава.

Ищецът обаче счита, че не следвало да заплаща сумата в размер на 85,32 лева, като сума за гаранция, тъй като същата била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, както и по чл.

1

143, ал.1 от ЗЗП, като излага следните съображенията в тази насока:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

В допълнение, клаузата, предвиждаща заплащане на сумата в размер на 85,32 лева била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея, била в размер на над 1/3 от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за гаранция, изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

Изложено е от ищеца, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидената клауза била освен това неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била и необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, сумата за гаранция по Договор за кредит № ДЗ 010273/28.02.2022 г, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С уговорената сума за гаранция в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Наред с изложеното предвидената такса „Гарант" била и неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано високав този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 2

05.11.2015г. Таксата „Гаранция" по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и практиката, че неустойка която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции била нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

С предвиждането на такива разходи, търсими като сума за гаранция се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено, събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало те да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорката за такса „Гарант се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната.

Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлявал невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата, предвиждаща заплащане на такса „Гарант" била неравноправна по смисъла на член 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО.

Имало нарушение и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и 3 които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато била клаузата предвиждаща заплащането на такса „Гарант" от Договора за кредит В тази насока била и практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в него практика.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ответникът бъде осъден да заплати на ищеца, сумата от 85,32 лева, представляваща недължимо платена сума за гаранция, ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба в съда – 13.02.2023 г., до окончателното й изплащане.

Претендират се направените съдебни разноски, за което е представен списък по чл.80 ГПК.

Ответникът счита предявените искове за допустими, но неоснователни. Същият бил търговско дружество, регистрирано като финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 т.3 от Закона за кредитните институции. Дружеството притежавало удостоверение за дейността си от Българска народна банка (БНБ) с № BG R00288, както и удостоверение № 360363 за администратор на личните данни, воден към регистъра към Комисията за защита на личните данни. Основната дейност на "КРЕДИТ ИНС" АД била отпускане на онлайн краткосрочни потребителски заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Договорът за кредит с кредитополучателя се сключвал във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП).

Твърди се от ответника, че ищецът е кандидатствал за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството, на адрес www.creditins.bg, като е предоставил личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за кандидатстване, одобрена от управителя на финансовата институция и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на подадената заявка и предоставените от ищеца данни, служител на ответника се свързал с него на посочения в заявката телефон, като същият потвърдила самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието си да получи при условията на дружеството, кредит в размер на 250,00 лв. След обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на ищеца бил изпратен на посочената от него електронна поща [email protected]. електронен формат на договора за кредит от разстояние. Същият потвърдил, с избиране на изпратения му от „КРЕДИТ ИНС" линк за потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит „Екстра" № ДЗ 10273/28.02.2022г. и 4 желаната сума му била преведена чрез системата е-pay и получена от същият на каса на партньорски офис на „Изипей" АД, срещу представена от М. А. А. лична карта.

Съгласно формата за кандидатстване ищецът имал възможност да избере опция да предостави банкова гаранция или да му бъде предоставена такава от дружество, с което кредитодателят имал сключен договор. Двете полета, между които потребителят можел да избира при подаване на заявка били "Кандидатстване за заем с осигурен гарант" и "Ще предоставя банкова гаранция" - като под първото поле било посочено, че в този случай "Кредит Инс" ще осигури гаранция от одобреното от него дружество, а кредитополучателят се задължава да заплати такса за услугата, а във второто поле било посочено, че в този случай, в рамките на 3 дни след одобрението на кредита, следвало кредитополучателят да представи безусловна и неотменима банкова гаранция. При избиране на първата опция в кредитния софтуер на "Кредит Инс" се генерирало поле "Искам банкова гаранция", а при втората опция - поле с "Предоставям банкова гаранция ", като тези две полета били видими само за Кредитодателя и нямало как да въведат потребителя в заблуждение.