Определение № 10743 от 18.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 10743 гр. София, 18.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Г, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно частно гражданско дело № 20261100504995 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба, подадена от ищеца Б. Д. Р. срещу определение № 11503 от 23.03.2026г., постановено по гр.д. № 32977/2025г. по описа на СРС, 157-ми състав, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателката молба за изменение в частта за разноските на решение № 2231 от 05.02.2026г. постановено по гр.д. № 32977/2025г. по описа на СРС, 157-ми състав.

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не му бил присъдил адвокатско възнаграждение върху материалния интерес на предявения първоначален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 22 ЗПК, който бил в размер на 35 515,38 лева и съобразно отхвърления насрещен осъдителен иск с правно основание чл.

23 ЗПК с материален интерес от 1707,67 лева. Сочи, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 1840 евро по двата иска, докато минимумът съгласно Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатската работа по първоначалния иск бил 1776,84 евро, а по насрещния – 240,70 евро. Въпреки уговарянето на по-малък размер от минималния, съдът бил разделил възнаграждението на по 921 евро за всеки от двата иска, не бил присъдил възнаграждение по насрещния иск и бил намалил възнаграждението по първоначалния иск до 350 евро, който размер не бил съобразен с житейската и правна логика, както и с материалния интерес по делото. Позовава се на съдебна практика на различни съдебни състави на районни и окръжни съдилища, както и на чл. 36, ал. 1 ЗАдв. Счита, че фактическата и правна сложност на делото не била ниска, в която насока прилага примери от съдебната практика и правилата за оценка на натовареността на съдиите. Моли съда да отмени обжалваното определение и да допусне изменение на решението в частта за разноските, като му присъди пълния размер на адвокатското възнаграждение от 1840 евро. В условие на евентуалност, в случай, че въззивният съд приеме, че не се дължи възнаграждение за защитата по насрещния иск, моли съда да му присъди възнаграждение в 1 размер на 1776,84 евро.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Ти Би Ай Банк“ АД е подал отговор на частната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност.

Счита, че правилно първоинстанционният съд не бил присъдил на жалбоподателя адвокатско възнаграждение съобразно отхвърления насрещен иск, тъй като същият бил отхвърлен поради плащане в хода на процеса. Правилен бил и изводът на съда за липса на фактическа и правна сложност на делото, установените в Наредба № 1 от 9 юли 2004г. минимални възнаграждения имали само ориентировъчен характер, като в случая правилно съдът бил приложил практиката на СЕС, изразена в решение от 25.01.2025г. по дело С438/22. Позовава се на практика на различни съдебни състави на районните и окръжните съдилища. Моли съда да остави без уважение жалбата.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Частната жалба е депозирана от легитимирано лице – ответник в производството – срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в рамките на законоустановения срок за обжалване. Жалбата е редовна и процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Софийският районен съд е бил сезиран с искова молба, подадена на Б. Д. Р. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за потребителски кредит № 7053570585 от 07.03.2024г. Видно от съдържанието на процесния договор, общият размер на кредита е 14 979,38 лева, който представлява и цената на така предявения иск /в този смисъл определение № 134 от 22.01.2024г. на ВКС по ч.т.д. № 1958/2023г., I т.о., ТК/. Въпросът за цената на този иск е разрешен с постановеното във връзка с настоящото производство определение № 1466/03.06.2025г. по в.ч.гр.д. № 1383/2025г. на САС. Предявен е и насрещен иск осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу Б. Д. Р. за заплащане на сумата от 1707,67 лева, представляваща неплатен остатък от чистата стойност на кредита.

От представения в първоинстанционното производство договор за правни услуги от 20.01.2026г. се установява, че разноските на Б. Д. Р. за извършената защита по първоначалния иск и по насрещния иск са в размер на 1840 евро, платени в брой при подписване на договора.

С постановеното по делото решение съдът е уважил предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договора и е отхвърлил предявения насрещен иск с правно основание чл. 23 ЗПК поради плащане в хода на процеса.

Относно разноските на Б. Д. Р. за адвокатско възнаграждение съдът е приел, че доколкото адвокатското възнаграждение е уговорено общо по двата иска, по всеки от тях се дължи сумата от по 921 евро. Приел е, че за защитата по насрещния иск не се дължи възнаграждение поради извършеното плащане в хода на процеса и е уважил своевременно 2 направеното от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по първоначалния иск, като е намалил същото до 350 евро. За да стигне до този извод съдът е приел,че по делото липсва правна и фактическа сложност и е приключило в рамките на едно открито съдебно заседание след приемане единствено на писмени доказателства.

С обжалваното определение съдът е намерил, че не са налице основания за изменение на така изложените в решението съображения, като е изложил и допълнителни мотиви относно приложението на решение от 25.01.2025г. по дело С-438/22 на СЕС.

Определението следва да бъде частично отменено по следните съображения.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че не се дължат разноски на Б. Д. Р. за защита по предявения срещу нея насрещен иск, след като причината за неговото отхвърляне е процесуалното поведение на тази страна, а именно извършеното от нея плащане в хода на процеса. Когато ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, той не може да се позовава на разпоредбите на чл. 78, ал. 3 или ал. 4 ГПК. Смисълът на тези норми е да се овъзмезди ответникът, който поради неоснователно предизвикания съдебен спор от ищеца, е бил принуден да се защитава и да прави разноски. Такава е и логиката на чл. 78, ал.

2 ГПК – ищецът е носител на защитаваното материално право, но то не се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на процеса. Обратното, ако ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за завеждане на иска, който по-късно по независещи от ищеца причини стане неоснователен, тогава тежестта за разноските остава за ответника – това е така, тъй като в тези случаи извънпроцесуалното поведение на ответника е както поводът за завеждане на делото, така и повод за отхвърляне на предявения иск. В този смисъл е съдебната практика, изразена в определение № 626 от 20.08.2012 год. на ВКС по ч. гр. дело № 275/2010 год., IV г. о., ГК, определение № 511 от 29.07.2013 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1499/2013 год., ІV г. о., ГК, определение № 13 от 06.01.2016 год. на ВКС по т. дело № 3644/2014 год., II т. о., ТК, определение № 111 от 10.03.2016 год. на ВКС по ч. гр. дело № 953/2016 год., IV г. о., ГК, определение № 645 от 23.10.2019 год. на ВКС по ч. т. дело № 2213/2019 год., II т. о., ТК, определение № 215 от 10.12.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2636/2019 год., II г. о., ГК, определение № 31 от 6.02.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2017/2018 год., IV г. о., ГК, определение № 50403 от 07.11.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3021/2022 год., III г. о., ГК, определение № 381 от 30.05.2023 год. на ВКС по ч. т. дело № 645/2023 год., I т. о., ТК, определение № 2897 от 9.10.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3591/2023 год., III г. о., ГК, определение № 610 от 25.02.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 2833/2024 год., І т. о., ТК, определение № 3117 от 17.06.2025 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2023/2025 год., III г. о., ГК и др. Ето защо в хипотези като настоящата, разноски на ответника по насрещния иск не се дължат с оглед неговото отхвърляне поради плащане в хода на процеса.

Правилно първоинстанционният съд е разпределил и отговорността за разноски за адвокатско възнаграждение по двата иска. Както беше посочено по-горе, жалбоподателят е уговорил и заплатил общо адвокатско възнаграждение от 1840 евро за защитата по двата 3 иска, без да е индивидуализиран размерът на възнаграждението по всеки от тях. При това положение съдът не може да замества волята на страните по договора за правни услуги като извършва индивидуализацията вместо тях, нито може да предполага тази воля, прилагайки различни критерии като разлика в цената на исковете, разлика във фактическата и правна сложност или извършените процесуални действия във връзка с всеки от тях. Изложената в молбата по чл. 248 ГПК и частната жалба индивидуализация е без правно значение, тъй като е извършена след приключване на устните състезания в първоинстанционното производство.

При намаляване на адвокатското възнаграждение по първоначалния иск поради прекомерност от 921 евро до 350 евро, първоинстанционният съд не е взел предвид всички относими към тази преценка обстоятелства. Съдът е отчел фактическата и правна сложност на делото, която е категорично ниска – производството е приключило в едно открито съдебно заседание без явяване на процесуален представител на ищеца и без събиране на допълнителни доказателства извън писмените такива, приложени към исковата молба и писмения отговор. Така присъденото възнаграждение обаче покрива единствено отделеното от адвоката време и материални разходи за извършените процесуални действия, без да се отчита цената на предявения иск от 14 979,38 лева, респективно печалбата на адвоката, която е неразделна част от възнаграждението.

В тази насока, съобразно решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело C-438/2022 и решение от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16, при определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите, предвидени в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Що се касае до наредбата в нейната актуална редакция /изм. и доп. ДВ. бр.14 от 18 Февруари 2025г./ съобразно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от нея тя урежда единствено критериите за определяне на възнагражденията при липса на писмен договор и в хипотезите на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, т.е. посочените в нея размери нямат обвързващ характер, а служат за ориентир на съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение в изрично посочените хипотези.

Следва да се подчертае обаче, че предмет на преюдициалното запитване, разгледано от СЕС, е съответствието на националната правна уредба със забраната за несъвместими с вътрешния пазар съглашения, ограничаващи конкуренцията. Не е бил предмет на запитването, нито е обект на съмнение въпросът, дали адвокатите следва да получават справедливо и обосновано възнаграждение за положения от тях труд, респективно дали страните следва да бъдат обезщетени за сторените в тази насока разноски в съответствие с изхода от делото, когато те са в рамките на справедливия и обоснован размер. Нормите на чл. 36, ал. 1 ЗАдв и чл. 36, ал. 2 ЗАдв не противоречат на чл. 101, пар. 1 ДФЕС и няма основание да бъдат игнорирани. При прилагане на тези норми следва да се държи сметка за печалбата на адвоката, чието реализиране е една от преките и непосредствени цели на договора за правна защита и съдействие. Същата се определя при преценка на обичайните в практиката възнаграждения, които се уговарят за такъв вид претенции, със сходен материален интерес и при сходна фактическа и правна сложност на делото.

Въз основа на така изяснените критерии въззивният съд намира, че адвокатско 4 възнаграждение в размер на 890 евро се явява съответно на материалния интерес по делото, респективно дължимата на адвоката печалба, като същевременно се отчита ниската фактическа и правна сложност на делото.