Решение № 4347 от 06.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4347 гр. Пловдив, 06.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330103987 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Р. В. С., против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 200 лева – платена от ищеца на ответника без основание по недействителен Договор за кредит № *** от 02.02.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /01.03.2024 г./ до окончателното й изплащане, както и при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 100 лева – платена от ищеца на ответника без основание по недействителна клауза от Договор за кредит № *** от 02.02.2023 г., касаеща заплащане на такса за разглеждане на кредитна заявка, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /01.03.2024 г./ до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за кредит № *** от 02.02.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер от 4000 лева, при годишен процент на разходите – 50,97 % и годишен лихвен процент – 24,00 %. Посочва се, че съобразно договора, 1 потребителят следва да заплати на кредитора лихва в размер от 1655,50 лева и такса за разглеждане на кредитната заявка в размер от 1444,34 лева. Твърди се, че ищецът е погасил задължението си по договора за главница в размер от 4000 лева, както и че е заплатил сумата от 100 лева за лихва и сумата от 100 лева за такса разглеждане на заявката. Излагат се съображения за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в същия не е посочена методиката за формиране на годишния процент на разходите. Според ищеца, ГПР не отговаря на действително приложения, тъй като в договора е установено задължение за заплащане на такса за разглеждане, която не е начислена към годишния лихвен процент и годишния процент на разходите. Сочи, че по този начин ответникът е заобиколил изискванията на Закона за потребителския кредит за точно посочване на финансовата тежест на кредита за потребителя. Поддържа, че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора.

Счита, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Намира, че при сключване на договора са допуснати нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото не е посочен лихвеният процент, условията за прилагането му и размерът на възнаградителната лихва, която следва да бъде заплатена. Ищецът поддържа, че таксата за разглеждане представлява разход по кредита и при включването й в ГПР, задължението на кредитополучателя би нараснало значително в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Счита, че начисляването на такса за разглеждане води до неоснователно обогатяване на кредитора, като последната е дължима за услуга, свързана с действия по усвояване и управление на кредита, поради което е налице нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Твърди, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за разглеждане не е индивидуално уговорена и е неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. С оглед изложените съображения за недействителност на договора за кредит счита, че всички платени суми над главницата следва да бъдат възстановени на потребителя. Предвид това предявява осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума в размер от 200 лева по процесния договор за кредит.

При условията на евентуалност предявява осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума в размер от 100 лева по недействителна клауза от 2 договора за кредит, касаеща заплащане на такса за разглеждане на кредитна заявка. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, с който е взето становище за недопустимост, а по същество – за неоснователност на предявените искове. Счита, че исковете са недопустими, тъй като потребителят не е упражнил правото си да се откаже от договора за кредит в 14-дневен срок от сключването му. В този смисъл счита, че бездействието на потребителя не следва да се поощрява, като исковете са предявени при злоупотреба с права. Не оспорва, че между страните е сключен процесният Договор за кредит № *** от 02.02.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер от 4000 лева, при ГПР – 50,97 % и ГЛП – 24,00 %. Посочва, че сумата е била усвоена на дата 02.02.2023 г., като същата е следвало да бъде върната на 36 месечни погасителни вноски. По отношение на основателността на исковите претенции се твърди, че договорът е сключен от разстояние по заявка на потребителя, подадена на интернет страницата на дружеството, като документите са подписани електронно. Твърди се, че при сключване на договора са спазени условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Поддържа се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска, като е предоставена преддоговорна информация и Общи условия. Посочва се, че договорното възнаграждение представлява възнаградителна лихва, която е подробно описана в договора за кредит. Според ответника, установеният в договора годишен процент на разходите не надвишава законово определения размер, в който смисъл счита твърдението за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за неоснователно. Поддържа, че таксата за разглеждане на документи е за предварително разглеждане на документи за кандидат – кредитополучателя, като между страните са налице преддоговорни взаимоотношения и все още не е сключен договор за кредит, поради което ищецът все още няма качеството потребител, за да се ползва от закрилата на ЗПК. Изтъква се, че годишният процент на разходите е ясно разписан в договора за кредит, като са посочени взетите предвид допускания при неговото определяне. Общото задължение по кредита също се посочвало в договора, а именно – 7099,84 лева, което включва главница в размер на 4000 лева, възнаградителна лихва в размер на 1655,50 3 лева и такса за разглеждане в размер на 1444,34 лева. Тази информация се съдържала, както в договора за кредит, така и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на потребителски кредити. Твърди се, че таксата за разглеждане е включена в годишния процент на разходите, който не надвишава императивно определената от закона граница. Сочи се, че ответното дружество извършва анализ на кредитоспособността на клиента в процеса на разглеждане на искането за кредит, което е свързано с време и разходи. Твърди се, че таксата е дължима в деня на подписване на договора, но се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски. Изтъква се, че таксата за разглеждане е индивидуално уговорена от страните и не представлява такса за усвояване, доколкото усвояването е действие, свързано с реалното превеждане на сумата по кредита и се извършва след сключване на договора за кредит. Ответникът поддържа, че таксата е дължима за действия, предхождащи усвояването и последващото управление на кредита, поради което не попада в ограничението по чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Предвид изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.

С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 07.10.2024 г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения осъдителен иск чрез увеличаване на неговия размер от 200 лева на 1512,72 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „ЮтеКредит България” ЕООД, в качеството на кредитор, и Р. В. С., като кредитополучател, е сключен Договор за кредит № *** от 02.02.2023 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 4000 лева.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 24,00 %, а годишният процент на разходите е 50,97 %. В договора е посочено, че от потребителя се дължи такса за разглеждане в размер на 1 444,34 лева.

От приложената по делото справка за извършени плащания по договора се кредит, се установява, че ищецът е заплатила на ответното дружество сумата в размер на 5 512,72 лева, от които 4000 лева – главница, 1 444,34 лева – такса за разглеждане и 66,38 лева – договорна лихва.

4

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за връщане на платеното при начална липса на основание, е обусловена от проявлението на следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за кредит, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за кредит е действителен.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 5

384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

С оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за кредит, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.