Решение № 1691 от 13.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1691 гр. Пловдив, 13.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330113682 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от З. И. Р. ЕГН ********** против „Креди йес“ ООД ЕИК 200688545, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № **** от **** год., сключен между страните е недействителен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, като в условията на евентуалност предявява иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, че клаузата от договор за паричен заем № ****/**** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави и неспазване разпоредбите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал. от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за паричен заем № ****/**** год., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева, която следвало да върне разсрочено на 5 месечни вноски. В договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 480 лева.

Твърди се, че процесният договор бил недействителен на специалните основания на чл. 22 от ЗПК. Договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, тъй като не било посочено дали приложимият лихвен процент е фиксиран или променлив и условията за прилагането му. Липсвало и отбелязване на общия размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата и неустойката, поради 1 което не ставало ясно дали посоченият лихвен процент е реално прилагания от заемодателя. Договорът не отговарял и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като ГПР не включвал всички разходи по кредита. ГПР бил посочен само като абсолютна стойност, липсвало разписана ясна методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти се включват в него и как се формира същия. Договорът бил нищожен и поради неспазване разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала като неустойка не била включена в ГПР и ГЛП, което водило до несъответствие между посочения и действително прилагания от кредитора ГПР в кредитното правоотношение. Това от своя страна представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите.

Според ищеца клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала с нея била в размер, почти равен на отпуснатата по кредита сума. Същата била необосновано висока, което излизало извън нейните присъщи обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като с начислената неустойка се заобикаляло изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с ПМС № 426/2014г. Смята, че чрез нарушаване на добрите нрави, чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чрез несъблюдаване на принципа, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Предвид гореизложеното претендира уважаване на исковите претенции.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК е депозиран отговор за исковата молба от ответната страна. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за заем № ****/**** год., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева при параметри, уговорени в чл. 3 от същия. В чл.

8 била посочена неустойката, която потребителят би заплатил при непредоставяне на договореното по чл. 6 обезпечение в 3-дневен срок или същото не отговаряло на посочените изисквания в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора. Към договора били предоставени Погасителен план и ОУ, с които ищецът бил запознат, което декларирал с подпис на всяка страницата. Предвид изложеното, ответникът смята договора за заем за изцяло валиден и сключен при свобода на договаряне между страните. Към момента на подаване на исковата молба ищецът заплатил сумата от 1030,00 лв., която била разпределена както следва: за главница – 576,92 лв., за договорна лихва – 111,58 лв., за неустойка по чл.8 от договора – 340,88 лв. и нак. лихва за забава – 0,62 лв.

Възразява против размера на предявения иск, тъй като заплатената сума по кредита била в размер на 1030,00 лв., а не 1565,00 лв., какъвто е размерът 2 на ищцовата претенция.

Сочи се, че размерът на ГПР по договора отговаря на императивно определените изисквания, поради което възраженията на ищеца в тази насока били неоснователни. Ищецът бил запознат с размера му от предоставения му СЕФ, освен това съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР не следвало да се включва размерът на неустойката, която нямала характер на лихва, такса или друг разход по кредита. Отделно, в чл. 3.3 от договора ясно и разбираемо било посочено как се изчислява ГПР.

Процесният договор бил изготвен при спазване на разпоредбата на чл.

10, ал. 1 от ЗПК.

Смята за неоснователни твърденията на ищеца, че действително приложения ГПР не съответства на посочения в договора размер, тъй като неустойката по чл. 8 от договора не следвало да се включва при изчисляване размера на ГПР, понеже представлявала плащане по повод неизпълнението на задължението на потребителя да обезпечи задълженията си по договора. При изчисляване размера на ГПР ответното дружество било спазило посочената в чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула.

Клаузата по чл. 8 от договора се твърди, че била индивидуално уговорена със заемателя и условията й били ясни и разбираеми, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Размерът на неустойката бил индивидуално определен, тъй като страните постигнали споразумение в израз на доброволно формирана им воля и към момента на подписване на договора заемателят бил съгласен с него. Излагат се подробни аргументи защо уговореният периодичен начин на плащане на неустойката не й придавал характер на лихва или лихвоносно задължение и следователно не съществувала законова забрана при забава в плащането й, върху нея да бъде начислявано парично обезщетение в размер на законната лихва. Смята се, че клаузата на чл. 8 от договора е изцяло законосъобразна, действителна и непротиворечаща на закона и на добрите нрави, не била и неравноправна по смисъла на чл. 145, ал. 1 от ЗЗП. В договора за заем и в общите условия изрично били посочени правата на заемателя от отказ от така сключения договор, като тя не се била възползвала от това свое право.

Иска се отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение 1315 от 30.01.2026 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен договор за паричен заем № ****/**** год., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева, като било уговорено, че при непредоставяне на обезпечение в три дневен срок, заемателят следва да заплати неустойка, която не е включена при изчисляване размера на ГПР.

Видно от приобщения Договор за паричен заем № ****/**** год /лв.44,45/ размерът на договореният между страните лихвен процент е 3.900 %, годишният процент на разходите е 57.816 %, а задължението следва да се 3 погаси на 5 месечни вноски. Липсва спор между страните и че клаузата на чл.

6 от сключения договор установява задължение за заемателя да осигури поне едно обезпечение измежду следните: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга. При неизпълнението на това задължение, на основание чл. 6, ал.2 от договора се дължала неустойка в размер на 445.01 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Креди Йес" ООД като заемодател и ищцата З. И. Р. е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 6 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури поне две обезпечения измежду следните: един или повече гаранти, отговарящи на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора и още едно обезпечение по избор измежду ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника. Съгласно изискванията на чл. 10, ал. 2 от ОУ към договора за заем, гарантите следвало да бъдат две физически лица, всяко от които да има осигурителен доход в размер над 1000 лева; да работи по безсро„ен трудов договор, да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. При неизпълнение на задължението по чл. 6 от Договора, съгласно клаузата на чл.8 се дължала неустойка в размер на 455.01 лева. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че 4 по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1000 лв.). Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора /л. 46/, изначално включва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” при формирането на анюитетната вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.