Решение № 822 от 11.11.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 822 гр. гр. Хасково, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20245640100891 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на С. Г. А. с ЕГН:**********, с постоянен адрес гр.Х,

******************************************, със съдебен адрес гр.

Хасково, ул. „Козлодуй“ № 14, адв. П.И.П, против „Сити Кеш“ ООД, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, ЕИК 202531869, представляван от Н.П.П. – управител, с която е предявен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.3 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

В исковата молба се твърди, че на 15.12.2023г. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № 981570 за сума в размер на 1000 лева, която ищцата следвало да върне на 16 двуседмични вноски. Според договора, ищцата дължала и сума в размер на 798,76 лева за неустойка по чл.11 ал.1, като по този начин общото задължение по същия ставало в размер на 1 984 лева. Поддържа се от ищцата, че така уговорената в договора клауза за неустойка за сумата от 798,76 лева била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като се излагат подробни съображения в такава насока. На първо място се поддържа, че били накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации 1 по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 798,76 лева, която се претендирала чрез нея, била в прекомерен размер спрямо сумата по отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2СЮ8/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.

Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Освен това, неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и съдебната практика, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните 2 клаузи в потребителските договори. На следващо място сочи, че съобразно чл.21 ал.1 ЗПК нищожна била всяка клауза в договор за потребителски кредит, която имала за цел или резултат заобикаляне на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлявала разход по дейността по управление на кредита, следвало тя да бъде включена в ГПР на същия. Налице било заобикаляне на закона, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК се стигало до калкулиране на допълнителна печалба за кредитора към договорената възнаградителна лихва.

Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП.

В този аспект, с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.

ЗЗП. Поддържа се, че подобно договаряне противоречало на изискването по чл.16 ЗПК кредиторът сам да оцени платежоспособността на потребителя, което водело до значително оскъпяване на ползвания кредит, без същото да е надлежно обявено на потребителя. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит според ищцата целяло отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР, което от своя страна пречело на потребителя да се ориентира за икономическата тежест на сключената сделка. Поддържа се още, че така уговорената неустойка била излязла извън обезщетителната си функция, доколкото била прекомерна спрямо предоставената в заем сума и не кореспондирала с последиците от неизпълнението на главното задължение по кредита. Според ищцата тя загубила също и обезпечителната си функция, доколкото с нея не се обезпечавала престация на главното задължение по кредита, а неизпълнено условие за отпускането му. Така, с договорената неустойка се договаряло едно допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита лихва, поради което същият не бил изпълнил задълженията си по чл.11, ал.1 т.9 ЗПК да посочи действително прилаганата в правоотношението им договорна лихва, поради което и на основание чл.21 ЗПК процесната договорна клауза била нищожна.

Предвид изложеното, се иска съдът да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 798,76 лева, представляваща неустойка по чл.11 ал.1 от Договор за 3 потребителски кредит № 981570 от 15.12.2023г., поради нищожност на уреждащата я клауза на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и като сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Ищцата претендира присъждане на разноски и на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба от ответника, който оспорва предявения иск като неоснователен. Поддържа, че оспорената клауза е действителна и че така оспорената неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от изброените в него обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК, предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.

Процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, която била попълнила искане за сключване на договор за кредит, получила подробна информация за желания кредитен продукт под формата на СЕФ и имала пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не била осъзнала поетия от нея ангажимент по силата на подписания договор, то тя можела да поиска удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но ищцата не се била възползвала от договорните си права. Напротив - от поведението й ставало ясно, че изначално тя нямала намерение да предоставя обезпечение, а да се обогати неоснователно от кредитора си чрез водене на неоснователни искове срещу него. На следващо място, неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на основание противоречие с добрите нрави се правела за всеки конкретен случай, както задължавало Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; и Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, в разглеждания, такова противоречие не било налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъствали. При сключване на процесния договор кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за 4 която същата е била уговорена. Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът се позовавала на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба уреждала правило при забава на погасяванията на потребителя. В настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не за забавено изпълнение на потребителя за плащане на главница и лихва. Поддържа се още в отговора на исковата молба, че не е налице и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени индивидуално с ищеца, същите били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план, както и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити също били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. Така ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да представи обезпечение, като имал право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определена лихва за ползването на услугата и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Това изключвало възможността ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно - да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Липсвала и твърдяната недействителност по смисъла на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ ответникът поддържа, че били спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити било ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.