Решение № 199 от 13.02.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 199 гр. Бургас, 13.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско дело № 20222100502145 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивна жалба на Главна дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“, представлявана от Главен комисар Т*Г*, против Решение № 2333 от 24.10.2022г. по гр.д.№ 5040/2022 г. по описа на Районен съд- Бургас, с което дирекцията е осъдена да заплати на В. А. А., ЕГН **********, живущ в гр.Бургас, сумата от 657.45 лева, представляваща допълнително възнаграждение за 75.50 часа извънреден труд, положен през периода 26.07.2019 г.- 09.07.2020 год. на основание служебно правоотношение между страните, по силата на което ищецът е заемал длъжността „***/****“ в Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“, ведно със законната лихва върху сумата, начиная от датата на подаване на исковата молба- 03.08.2022., до окончателното й изплащане, както и сумата от 154.22 лв., представляваща сборно обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 01.11.2019 г.- 03.08.2022 г., както и сумата 400 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, а по сметка на РС- Бургас сумата от 250 лв., включваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице.

Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му и постановяване на ново решение, с което исковете да бъдат отхвърлени, а на въззивника да се присъдят сторените разноски.

Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Според въззивника 1 неправилно районният съд приел, че в случая намира приложение НРОРЗ и по- конкретно чл.9, ал.2 от същата. Счита, че не са налице предпоставките за прилагане на този тълкувателен способ при наличието на специална правна регламентация на условията и реда за отчитане на нощния и извънреден труд на държавните служители в МВР и конкретно на работещите на смени, включващи и нощен труд, а именно- ЗМВР, Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016г., Наредба №8121з-908 от 2.08.2018г. и Наредба №8121з-1059 от 26.09.2019г., издадени от министъра на вътрешните работи. Сочи, че за да се твърди, че е налице положен извънреден труд, който не е заплатен от ответника, следва ищецът действително да е работил извън установеното за него работно време по график. Твърди, че всеки положен час труд за процесния период своевременно е заплащан ежемесечно на ищеца, видно от платежните бележки. Превръщането на нощните часове положен труд с коефициент 1,143 е установено с цел увеличаване на заплащането за положен нощен труд с допълнително възнаграждение от 0,25 лв., а не за генериране и заплащане на извънреден труд. За разлика от другите държавни служители в МВР било разрешено полагането на 8 часа нощен труд, на които било разрешено полагане на 7 часа нощен труд. Затова счита, че посочения коефициент е неприложим, който се получава от съотношението на 8 ч. дневен труд към 7 часа нощен труд. Ако при цитираното съотношение се извърши заместване за служителите в МВР, коефициентът би бил 1. Ето защо счита, че дирекцията вече е изпълнила задължението си и е изплатила изцяло и своевременно положения от ищеца нощен труд. Акцентира, че правната уредба на нощния труд на служителите в МВР, регламентирана в чл.187 ЗМВР е специална спрямо общите правила на КТ, като за разлика от КТ нормалната продължителност на работното време пред нощта не е ограничено на 7 часа и при него същата съвпада с продължителността на работното време пред деня- 8 часа. Тази разлика била обяснима със спецификата на функционалните задължения на служителите от ЗМВР, вменени им с чл.2, ал.1 ЗМВР. Нормата на чл.187, ал.7 от ЗМВР при държавните служители в МВР ограничавала извънредният труд, който не можело да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа годишно, като при бедствия и други извънредни ситуации се допускало извънредният труд да надвиши тези норми до още 25 часа на тримесечен период и до още 100 часа годишно.

Разпоредбите на ал.5 и 6 от същата норма указвали как следва да бъде възмезден положения от служителя извънреден труд. Правото на заплащане на допълнително възнаграждение за нощен труд било регламентирано в чл.179, ал.2 ЗМВР, според който размерът на допълнителните възнаграждения за нощен труд се определя със заповед на министъра на вътрешните работи, докато размерът на допълнителните възнаграждения за извънреден труд били определени в самия закон- за служителите, работещи на смени, се компенсирал с възнаграждение за извънреден труд в размер на 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение- чл.187, ал6.ЗМВР.

Излагат се доводи, че претендираното вземане се основава на нормативен акт, който не може да намери приложение в действащата нормативна уредба на ЗМВР. Претендират се разноски.

2

В срока по чл.263 ГПК въззиваемият е подал писмен отговор против въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Сочи се, че съгласно чл.176 от ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се състои от основно възнаграждение и допълнителни такива.

Допълнителните възнаграждения са уредени в чл.179, ал.1 ЗВР, като сред тях е това за заплащане на труд пред нощта от 22.00 ч. до 6.00 ч., като в ал.2 от същата норма е предвидено, че условията и редът за заплащане на допълнителните възнаграждения се определят с наредба на министъра на вътрешните работи, а размера- с негова заповед. Същевременно в чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР било предвидено, че към основното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд. Преди изменението с ДВ бр.60/20г., разпоредбата на чл.187, ал.1 ЗМВР предвижда, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители се изчислява в работни дни- подневно, а за работещите на 8-; 12- и 24- часови смени- сумирано за тримесечен период, като при тези смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., през което време работните часове не е следвало да превишават средно 8 часа за всеки 24- часов период. В чл.187, ал.5, т.2 а същата норма било предвидено, че за служителите, работещи на смени, работата извън редовното работно време- до 280 часа годишно, е следвало да се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период, който се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение, съгласно ал.6. В ал.7 било предвидено, че извънредният труд не може да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа годишно.

Съгласно чл.187, ал.9 ЗМВР /в редакцията до 10.07.2020г./ редът за организацията и разпределянето на работното време, неговото отчитане, компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.

През процесния период действали Наредба № 8121з-779/29.07.2016г. и Наредба № 8121з- 36/7.01.2020г., които предвиждат възможност държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24- часов период. В тях не било предвидено, че при отчитане на работното време отработените часове нощен труд следва да се преизчисляват с определен коефициент, каквато била регламентацията на действалата до 1.04.2015г., а в последствие и в периода 11.07.2016г.- 02.08.2016г. разпоредба на чл.31, ал.2 от наредба №8121з-407/11.08.2014г. Според въззиваемият, липсата на подобна изрична норма в наредбите за процесния период представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата наредба за структурата и организацията на работната заплата. Субсидиарното прилагане било наложително, поради факта, че се касае за полагане на труд от ищеца и макар по служебно правоотношение, третирането на въззивника по различен начин от работещите по трудово правоотношение, би могло да доведе до поставянето му в по- неблагоприятно положение от работещите на трудов договор лица, което въззивникът намира за недопустимо. Във връзка с 3 постановеното от СЕС решение от 24.02.2022 г. по дело С-262/20, посочва, че същото не променя горния извод. Сочи, че СЕС е приел, че чл.8 и чл.12, буква „а“ от Директива 2003/88 ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците в публичния сектор е по - кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня, тъй като до 10.07.2020г. в националното ни законодателство не е съществувала норма, която да определя каква е нормалната продължителност на работното време на полагания от държавните служители в системата на МВР нощен труд. В цитираното решение обаче било прието, че при всички случаи в полза на тези работници трябва да има други мерки за защита, които да компенсират особената тежест на нощния труд. Въззиваемият счита, че такива мерки за защита не са предвидени в българското законодателство, а компенсаторните механизми, посочени в становището на въззивника не представляват мерки, конкретно компенсиращи тежестта на полагания от служителите на МВР нощен труд, поради което се налага преизчисляването с процесния коефициент 1,143 /получен като съотношение между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време/ и заплащането на възнаграждение за получената разлика. От заключението на експертизата се установявало, че при преизчисляване на положения от въззивиемия нощен труд с коефициент 1,143 се получава разлика, за която му се дължи възнаграждение в претендирания размер, като по делото липсвали твърдения и доказателства това допълнително възнаграждение да е било заплатено.

Предвид забавата в плащането на дължимото допълнително възнаграждение за съответните тримесечни периоди, ответникът дължал и обезщетение за забавено плащане, съгласно заключението на вещото лице. Моли съдът да потвърди решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и отговаря на изискванията на чл. 260-261 ГПК.

При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по повод искова молба на В. А. А., срещу Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“.

Ищецът твърди, че в периода 26.07.2019г.- 09.07.2020г., е полагал труд на длъжност „***/****“, като поради естеството си на работа полагал 24 часови дежурства, които се отчитали на тримесечие. Съгласно чл. 142, ал.1, т.1 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ ищецът бил със статут на държавен служител. Сочи се, че през процесния период били действали различни наредби, приети на основание чл.187 от ЗМВР, които впоследствие били отменени. Поради тази причина се счита, че била налице празнота, която следвало да се запълни със субсидиарното приложение на 4

Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. С тези доводи сочи, че за периода ищецът е положил общо 560 часа нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 възлиза на 640,08 часа. Преизчисляването на нощен труд към дневен труд води до извънреден труд от 82 часа. При изчисляване на база основно месечно възнаграждение, увеличено с 50%, съгласно чл.187, ал.5 от ЗМВР, всеки извънреден час следва да бъде компенсиран по 6лв., т.е. ответникът дължи на ищеца приблизително 300лв.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който исковата молба се счита за допустима, но неоснователна. Ответникът не оспорва наличието на служебно правоотношение между него и ищеца МВР. Оспорва се твърдението на ищеца, че следва да се приложи НСОРЗ и по- специално твърдяната трансформация на нощен в дневен труд, съобразно претендирания коефициент. Ответникът сочи, че нормативният акт, от който ищецът извлича основанието на иска си, се прилага само за работници по КТ.