Определение № 2033 от 20.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2033 гр. София, 20.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20258002104630 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Б. М. и С. Б. М. против решение № 594/17.07.2025 г. по в.гр.д. № 828/2025 г. на Окръжен съд Бургас, с която като е отменено решение № 462 от 05.03.2025 г. по гр.д. № 5423/2024 г. на Районен съд Бургас, е отхвърлен предявения от касаторите против Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество иск с правно основание чл.2а ЗОДОВ за заплащане на сумата от 22 506,00 лева - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за две инстанции за правна защита по неоснователно заведено от КОНПИ дело по ЗОПНДПИ/отм./, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу въззивното решение, което подлежи на обжалване.

Касаторите обжалват въззивното решение като поддържат неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с неправилност на изводите на въззивния съд, че платената сума за адвокатско възнаграждение за защитата на ищците в приключилия граждански 1 процес по ЗОНПИ, в който процес тази сума не е заявена като разноски, не може да се счете за подлежаща на възстановяване вреда предвид настъпилата за това преклузия и следователно не може да се квалифицира като имуществена вреда по смисъла на чл.2а ЗОДОВ. Според касаторите този извод на въззивния съд не е съобразен с установените по делото факти, от които е видно, че невъзможността на касаторите да претендират по реда на чл.78 ГПК договореното адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие, е именно че то не е било заплатено от тях поради наложените от Комисията обезпечителни мерки и отказът за освобождаване на средства за заплащане на държавна такса за въззивно обжалване и на адвокатско възнаграждение в размер съгласно Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като са повдигнати следните въпроси: 1/ Допустимо ли е предявяването на отделен иск за обезщетение по чл.2а ЗОДОВ срещу КОНПИ, с който да се търси възстановяване на заплатено адвокатско възнаграждение, което не е могло да бъде претендирано и присъдено по реда на чл.78 ГПК във висящо дело, в което КОНПИ е наложила запор върху банковите сметки и възбрана върху движимо и недвижимо имущество на ответниците; 2/ Съставлява ли адвокатското възнаграждение по дело за отнемане на незаконно придобито имущество имуществена вреда, за чиято компенсация следва да отговаря Комисията, наложила неправомерно обезпечителни мерки /запор и възбрана/ и така предпоставила невъзможността за своевременното му изплащане, респ. претендиране и 3/ Следва ли да се прилага с приоритет чл.78 ГПК пред чл.8 ЗОДОВ, когато причината за невъзможността ответникът да се възползва от реда, посочен в чл.78 ГПК и да претендира разноските, са следствие незаконосъобразните действия на държавния орган и изпадане на ответника в обективна невъзможност да стори това във висящото производство. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС – т.4 на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСТК и ТР №1/15.11.2018 г. по тълк.дело № 1/2017 г., решение № 473/12.07.2024 г. по гр.д. № 4294/2023 г. на IV г.о., както и решения по гр.д. № 55/2008 г. на IV г.о., по гр.д. № 1651/2009 г. на III г.о., гр.д. № 563/2009 г. на IV г.о., гр.д. № 511/2010 г. на IV г.о. и др. По въпросите не е изложена надлежна обосновка по втория посочен от касатора допълнителен критерий – т. 3 на 2 чл.280, ал.1 ГПК.

Насрещната страна – Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез юрисконсулт Вуков, е депозирала отговор на касационната жалба, в която заявява становище за неоснователност на изложените от касаторите доводи за неправилност на въззивното решение.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, което да отхвърли иска по чл.2а ЗОДОВ за заплащане на обезщетение да имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за две инстанции за правна защита и съдействие по неоснователно заведено от КОНПИ дело по ЗОПНДПИ/отм./, въззивният съд не е споделил крайния извод на първата инстанция, че правото на страната да дири разноски, които не е заплатила във висящия исков процес поради липса на средства, а едва след това, не е преклудирано. По фактите, въззивният съд е приел, че те са такива, каквито са установени от първата инстанция, а именно: допуснато с определение от 26.10.2017 г. по ч.гр.д. № 280/2017 г. по описа на Окръжен съд Шумен, обезпечение на бъдещ иск на КОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество на обща стойност от 689 423,07 лв. срещу настоящите ищци, чрез налагане на възбрани и запори на притежаваните от тях недвижими, движими вещи и вземания по банкови сметки; образувано по искова молба на Комисията гр.д.№ 108/2018 г. по описа на Окръжен съд Шумен, приключило с решение от 27.04.2022 г., с което предявените искове са уважени; с договор за правна услуга от 30.06.2022 г. ответниците по исковете по чл.153 ЗПКОНПИ са упълномощили адв. И. А. да ги представлява по гр.д.

№ 108/2022 г., като обжалва решението на първата инстанция пред Апелативен съд Варна и до окончателното приключване на делото във всички инстанции, вкл. пред ВКС, срещу хонорар, чиито размер и начин на плащане, ще бъде определен в анекс към договора, а при липса на такъв – в размер на предвидения в Наредба № 1/9.07.2004 г., като за целите на договора материалният интерес ще се определя въз основа на действително предявените искове или въз основа на анекс към договора; с определение от 29.07.2022 г. на Окръжен съд Шумен по ч.гр.д. № 280/2017 г. е оставена без уважение молбата на ответниците за отмяна на допуснатото обезпечение, както и заявената при условията на евентуалност молба за освобождаване на наложените запори върху вземания по банкови сметки до размера на дължимата държавна такса за въззивно обжалване и за заплащане на 3 адвокатско възнаграждение в съответствие с Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; това определение е потвърдено с определение от 26.09.2022 г. на Апелативен съд Варна по ч.гр.д.

№ 419/2022 г.; с решение от 29.03.2023 г. на Апелативен съд Варна е отменено решението на първата инстанция от 27.04.2022 г. по гр.д. № 108/2018 г.; с определение № 55/08.01.2024 г. по гр.д. № 2304/2023 г. на ВКС, въззивното решение, с което са отхвърлени исковете на Комисията, не е допуснато до касационно обжалване; с определение от 22.01.2024 г. по ч.гр.д. №280/2017 г.

Окръжен съд Шумен е отменил допуснатото обезпечение; след вдигането на запорите, на 28.03.2024 г. между адв. И. А. и ответниците Р. Б. М. и С. Б. М., е сключен анекс към договора правна услуга от 30.06.2022 г., според който дължимото адвокатско възнаграждение е определено в размер на 12 441,62 щатски долара, като е уговорено, че същото ще бъде платено по банков път по конкретно посочена сметка на адв. А., като преводът ще бъде извършен от Р.

Б. М. и със заверяването на посочената банкова сметка, задължението по договора ще се счита за изцяло погасено; уговореното адвокатско възнаграждение е преведено по банковата сметка на адв.А. на 29.03.2024 г.

При така установените факти, въззивният съд е приел, че Комисията е инициирала производство срещу настоящите ищци по реда на ЗОПДНПИ /отм./, което производството е довършено по реда на чл.153 ЗПКОНПИ, което по естеството си е гражданско такова, регулирано процесуалноправно от нормите на ГПК. Съгласно чл.157 ЗОНПИ разноските на страните се възлагат според изхода от делото, т.е. при съобразяване на чл.78 ГПК, поради което въпросът за разноските не може да бъде разрешен в отделно самостоятелно исково производство, а като последица от проведено съдебно дело, според основателността на исковете. Изложил е, че този извод се подкрепя и от предвидената от законодателя възможност за ревизия на определените в едно гражданско производство разноски само по реда на чл.248 ГПК, т.е. пак в рамките на същото дело, в което са сторени, а също и че присъждането им винаги е съобразно крайния резултат от разрешаването на конкретния правен спор. Така е достигнал до извода, че воденето на самостоятелен иск за присъждането на съдебни разноски, сторени от страните по гражданско дело извън самото него и след приключването му е недопустимо, като се е позовал и на конкретна съдебна практика на ВКС в този смисъл. Изрично е посочено, че изключения от горното правило са налице, но те се отнасят единствено до 4 заплатените от страната адвокатски възнаграждения за защита и процесуално представителство само в наказателните и административно наказателните производства, в които липсва уредба за присъждане им в полза на страната, провела успешно защитата си, в който смисъл е и ТР № 1/15.03.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСС от I и II колегия на ВАС и ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС. Според първото тълкувателно дело, при предявени пред административните съдилища искове по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления се приемат изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им, тъй като представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 ЗОДОВ. Според втория тълкувателен акт разноските, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното производство е прекратено, могат да се претендират като имуществена вреда в производството по обезщетение на вреди от незаконно обвинение на основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ по причина, че в НПК не е уредена отговорност за разноските, заплатени от тези лица. При съобразяване на посочените разрешения, дадени от ВАС и ВКС, въззивният съд е приел, че след като в производството по ЗОНПИ, което е гражданско по своя характер е предвиден ред за присъждане на разноски в рамките на конкретното дело, те не могат да бъдат предмет на самостоятелен иск след приключването му, независимо от причините поради които вземането за тях не е било своевременно предявено пред съдебната инстанция. Посочил е, че конкретният случай не попада и в хипотезата, разгледана в определение по ч.гр.д. № 4616/2017 г. на ВКС, при която разноски за адвокатско възнаграждение, сторени преди образуване на съдебно производство по реда на ЗОНПИ /в рамките на административната фаза, приключила с решение да не се образува съдебно производство/, са приети за имуществена вреда, подлежащи на репариране по реда на чл.2а ЗОДОВ. С оглед горното, въззивният съд е достигнал до извода, че след като претендираните в настоящото производство имуществени вреди, представляват заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производство по ЗОНПИ, в което те не са били заявени, те не могат да се приемат за подлежащи на възстановяване предвид настъпилата преклузия и следователно не могат да се квалифицират като имуществена вреда по смисъла на чл.2а ЗОДОВ, подлежаща на 5 възстановяване и остават извън неговото приложно поле.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.