Определение № 266 от 16.04.2026, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 266 гр. Враца, 16.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно частно гражданско дело № 20261400500144 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК във връзка с чл. 129, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба № 872/23.02.2026 г. на Р. Г. Д. срещу Разпореждане № 311/17.02.2026 г. на Районен съд – Оряхово, с което съдът е върнал исковата й молба и е прекратил производството по гр. д. № 64/2026 г., както и частна жалба с вх. № 1002/02.03.2026 г., която има характер едновременно на допълнение на горепосочената частна жалба с вх. № 872/23.02.2026 г., както и на такава срещу Определение № 119/24.02.2026 г., с което е оставена без уважение молбата й за възстановяване на внесената държавна такса в размер на 51,13 евро.

За да се произнесе по допустимостта и основателността на жалбите, окръжният съд взе предвид следното.

Производството пред Районен съд – Оряхово е образувано по искова молба на Р. Г. Д. срещу ответниците М. Г. Г. и В. Д. Е. с вх. № 7940/19.12.2025 г., депозирана в РС-Бяла Слатина. С исковата молба жалбоподателката-ищца е предявила субективно и обективно съединени искове за присъждане на суми за имуществени и неимуществени вреди, които твърди, че са причинени от неправомерно използване от страна на ответниците на банкова карта, собственост на покойния й баща и неин наследодател, и задържане на изтеглени суми, ведно със законна лихва и разноски.

След отводи на съдиите в Районен съд – Бяла Слатина (поискани от ищцата), делото е изпратено за разглеждане от Районен съд – Оряхово. С Разпореждане № 249/06.02.2026 г. съдът оставя исковата молба без движение на основание чл. 129, ал. 2 ГПК, като дава конкретни указания на ищцата, а именно - да се уточни за всяка ответница каква част от претендираната сума представлява имуществени и каква – неимуществени вреди; да се конкретизира видът и размерът на имуществените вреди; да се опишат неимуществените вреди; да се изясни претенцията за законна лихва по периоди и да се внесе държавна такса в размер 51,13 евро, като се представи документ за плащането; да се посочи банкова сметка 1 и да се представят преписи за ответниците.

В предоставения от съда срок ищцата подава т.нар. „уточняваща молба“ с вх.

№ 635/11.02.2026 г., която по същество съставлява нова искова молба. С нея не са изложени съображения съобразно дадените указания. Внесена е и е представено доказателство за плащането на държавната такса в размер от 51, 13 евро и е депозирано т.нар. изменение на иска – вече претендира от всяка ответница 1127,82 евро имуществени и неимуществени вреди и законна лихва от 25.07.2025 г. до окончателното изплащане, без да раздели в рамките на първоначално заявените 639,11 евро каква част е за имуществени и каква за неимуществени вреди, както е указано, и без да конкретизира лихвената претенция за периода до датата на подаване на първоначалната искова молба. Излага множество нови фактически твърдения за присвояване на активи от страна на ответниците, извършване от тях на фиктивни покупко-продажби, укриване на информация, присвояване на имущество от личния й автомобил, който твърди, че е бил предмет на обсебване, и иск за паричната равностойност на вещи: „резачки, хладилник, климатици и др.“.

Направени са доказателствени искания.

С Разпореждане № 311/17.02.2026 г. районният съд приема, че дадените с Разпореждане № 249/06.02.2026 г. указания не са изпълнени – нередовностите на исковата молба не са отстранени, въпреки внесената държавна такса 51,13 евро, поради което връща исковата молба и прекратява производството по делото.

С молба с вх. № 881/24.02.2026 г. Р. Д. подава молба за възстановяване на внесената държавна такса 51,13 евро с твърдение, че при прекратено производство таксата се явява недължима.

С Определение № 119/24.02.2026 г. РС – Оряхово оставя без уважение молбата за връщане на таксата, като приема, че по исковата молба е образувано производство, което е приключило с връщане на исковата молба поради неотстраняване на нередовностите, таксата е събрана въз основа на влязло в сила разпореждане и не е недължимо платена по смисъла на чл. 4б ЗДТ и т. 10 от мотивите на ТР № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС.

Срещу Разпореждане № 311/17.02.2026 г. Р. Д. подава частна жалба с Вх. № 872/23.02.2026 г., в която твърди, че съдът се е произнесъл с ненадлежен съдебен акт – разпореждане вместо определение, подменил е функционалната същност на акта, допуснал е съществени нарушения на съдопроизводствените правила и отказ от правосъдие; въвежда и оплаквания за нарушаване на принципа на служебното начало по чл. 7 ГПК и за неяснота на указанията относно лихвите. Така изброените нарушения според нея съставляват такива съществени процесуални нарушения, които водят до нищожност на съдебния акт. Оплаква се, че съдът е изискал от нея изчисляване на лихви, без да поясни какви и че макар тя да не разполага с икономически или юридически знания, съдът е длъжен да разгледа молбата независимо от несъвършенствата й. Фокусът на съда бил да открие пропуските на исковата молба, каквито според нея неминуемо съдържа всяка искова молба, независимо дали е изготвена от юрист, AI или друг съдия, като смята, че потвърждаването на съдебния акт би съставлявало отказ от правосъдие в противоречие с чл. 2 ГПК. Иска разпореждането да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на

2 съдопроизводствените действия.

Съдът е оставил частната жалба без движение с указания да бъде внесена държавната такса по сметка на ОС-Враца в размер на 7,67 евро.

С последваща частна жалба с Вх. № 1002/02.03.2026 г. Р. Д. излага допълнителни съображения към частна жалба срещу Разпореждане № 311/17.02.2026 г., едновременно с което депозира оплаквания и срещу Определение № 119/24.02.2026 г., с което молбата й за връщане на държавната такса от 51,13 евро е оставена без уважение, като подчертава, че е внесла държавна такса 51,13 евро (4% от първоначалния размер на иска), след което упражнила правото си по чл. 214 ГПК да увеличи иска и е поискала съдът да определи точния размер на допълнително дължимата такса. Сочи, че не й били дадени конкретни указания за изчисляването на лихвите и допълнителната такса. Твърди, че не е счетоводител, не умее да изчислява мораторни лихви и че прекратяване на производството на „административен етап“ заради липса на лихвено изчисление е неоснователно.

Счита отказа на съда да й възстанови внесената държавна такса за ограничаващ правото й на съд по чл. 56 от Конституцията. Представя доказателство за внесена държавна такса в размер от 7.67 евро за частната жалба съобразно разпореждането на съда. Отново моли за отмяна на Разпореждане № 311/17.02.2026 г., както и за отмяна на Определени № 119/24.02.2026 г. Моли делото да „продължи по същество пред компетентен съд“.

Освен частните жалби, жалбоподателката изпраща до районния съд и писмено „становище и искане за уточняване на правното основание“, в което развива съображения за „несъразмерност“ на финансовото натоварване – платени 4% върху иска, последвало бързо прекратяване, отказ за връщане на сумата и изискване на нова такса 7,67 евро за обжалване на отказа. Позовава се на чл. 56 КРБ и чл. 6 § 1 ЕКПЧ, твърди, че таксите не трябва да ограничават непропорционално достъпа до съд и задава риторични въпроси за правната логика да не се възстанови сумата при прекратено производство.

По допустимостта

Частната жалба от 23.02.2026 г. срещу Разпореждане № 311/17.02.2026 г., с което исковата молба е върната, е подадена в законоустановения срок и от легитимирана страна – ищцата Р. Д., срещу акт, който на основание чл. 129, ал. 3 ГПК подлежи на обжалване, което я прави допустима.

Против Определение № 119/24.02.2026 г., с което е оставена без уважение молбата за връщане на държавна такса обаче не е приключило производството по администриране на жалбата, поради което тя се явява преждевременно изпратена на ОС-Враца. По тази жалба с № 1002/02.02.2026 г. районният съд е издал Разпореждане с № 381/02.03.2026 г., в което е указано на жалбоподателката да внесе държавна такса за разглеждането й, тъй като тя съставлява нова частна жалба срещу отделен съдебен акт на съда, постановен по искането й за връщане на внесената държавна такса, което искане е различно от искането за отмяна на разпореждане № 311/17.02.2026 г. и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид изложеното същата се явява преждевременно изпратена и следва да бъде върната на районния съд за продължаване на действията по нейното администриране след постановяване на 3 настоящия съдебен акт.

По съществото

Относно жалбата срещу Разпореждане № 311/17.02.2026 г.

Съгласно чл. 129, ал. 1 и 2 ГПК съдът проверява редовността на исковата молба и при констатирани нередовности дава указания за отстраняването им в срок, а при неизпълнение – връща исковата молба. В случая районният съд е дал многобройни, конкретни и напълно разбираеми указания, изчерпателно изброени в Разпореждане № 249/06.02.2026 г., които са съобразени с изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК: разделяне на имуществени и неимуществени вреди по вид и размер, конкретно описание на уврежданията, прецизиране на лихвената претенция по периоди, представяне на преписи и др. Жалбоподателката не е изпълнила тези указания, а е предприела по същество изменение на иска, като е увеличила претенцията и е заменила първоначално заявената сума 639,11 евро с друга сума 1127,82 евро, без да направи исканото от съда разделяне на първоначалната претенция и без да конкретизира лихвите в рамките на посочения от съда период до датата на подаване на исковата молба. Изменението по чл. 214 ГПК не освобождава ищеца от задължението да изпълни дадените указания за редовността на първоначалната молба и не заличава констатираните нередовности – напротив, то трябва да бъде извършено при спазване на същите изисквания за ясна предметна и ценова индивидуализация на иска.

Оплакването, че съдът е следвало да се произнесе не с разпореждане, а с определение, е неоснователно. Законодателят в чл. 129, ал. 3 ГПК изрично използва термина „връща исковата молба“ в контекста на разпореждането на съда и трайно установената практика приема, че актът за връщане на исковата молба се постановява във формата на разпореждане, а не на определение. Липсва порок на формата, който да води до нищожност или отмяна – съдът е използвал точно предвидения от закона вид акт. Дори и да следваше да се произнесе с определение, погрешното назоваване на акта не е процесуално нарушение, което да води до неправилност или недопустимост на акта, камо ли до нищожност.

Не се споделя и тезата, че неизпълненият от жалбоподателката порок е несъществен и напълно отстраним при правилни указания. Указанията са били ясни, конкретни и многократно детайлизирани, а жалбоподателката е имала възможност да ги изпълни в предоставения срок. Съдът не е длъжен да замества волята на страната, да извлича фактическите и правните основания вместо нея или да изготвя сметки и правни конструкции по своя инициатива – ролята му съгласно чл. 129 ГПК е да дава указания, а не да пренаписва иска.

Принципът на служебното начало по чл. 7 ГПК не превръща съда в процесуален представител или консултант на страната. Той задължава съда да следи служебно за процесуалните предпоставки и да дава указания, но не и да изяснява вместо ищеца фактическата основа и размера на претенциите му, за да спаси неясната или противоречива искова молба. Обратното би служело неоснователно в полза на една от страните в процеса, което би било нарушение на други основни принципи в гражданското право – този на диспозитивното начало по чл. 6 от ГПК, на състезателното начало по чл. 8 от ГПК и на равенството на страните по чл. 9 от ГПК.

4

Съдът не е бюро за безплатни или избирателни услуги. Още през 1951 г. е обнародван Закон за държавните такси, като съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 4 от този закон гражданският процес поначало е платен и за исковите молби се дължи държавна такса съгласно Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.