Решение № 339 от 21.03.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 339 гр. София, 20.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

П. Алексиева при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000503050 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 260022/08.03.2022 г., постановено по т. д. № 10/2021 г. по описа на ОСгр. Враца, ГО, изцяло са отхвърлени предявените от К. Ф. К., Н. Ф. Н. срещу ЗК „Бул Инс” АД активно субективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от по 35000 лв., след допуснатото в проведеното на 14.12.2021 г. о. с. з. изменение на тези искове по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез увеличение на техния размер от 26000 лв. на 35000 лв. (част от глобално претендираната сума от по 100000 лв.) - за всеки един от ищците, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 16.09.2020 г. (смъртта на техния дядо А. С. С.), ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 23.09.2020 г. до окончателното им изплащане.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че ищците не са доказали своята активна материална легитимация, тъй като в процеса на доказване не са установили, че, макар и да не са измежду близките на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие - А. С. С. (техен дядо), съгласно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. , са измежду лицата, описани в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, които имат право да получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техен близък, а именно че са изградили с починалия трайна и дълбока емоционална връзка, като вследствие смъртта търпят продължителни болки и страдания, извън обичайните, които за конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съобразил е, че макар и след развода на техните родители ищците са заживели заедно със своята майка в жилището на нейните родители в гр. Плевен, като че и дядо им А. С. е полагал грижи за тях до навършване на пълнолетието, не е установено правнорелевантното обстоятелство, че внуците са възприемали своя дядо в ролята на заместващ родител (баща) – напротив, след развода на родителите им техният 1 баща се е интересувал от тях, като е осигурявал пари за отглеждането им. От друга страна, той е починал, когато ищците са били пълнолетни и след като те са напуснали дома на дядо си и баба си, и вече са били създали свои семейства, поради което естествената болка и скръб при смъртта на техния дядо не разкрива изключителност.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК първоинстанционното решение е обжалвано от ищците в частта, в която предявените кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове са отхвърлени до сумата от 25000 лв. (за всеки един от ищците). Въззивниците поддържат доводи, че отношенията между тях и неговия починал близък са изградени извън обичайните, традиционно топлите и чистосърдечни отношения между роднини, установени в българското общество и в частност в българското семейство, като от събраните по делото доказателства се установявал правнорелевантният факт на изключителна духовна близост между тях и починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие дядо, като това духовно състояние било трайно (продължило е от тяхното детство до кончината на възрастния родственик) и дълбоко (дядото е изпитвал голяма обич към своите внуци, тъй като те са живели в едно домакинство в един продължителен период от време, вкл. и след развода на техните родители; помагал е при тяхното отглеждане – физически и морално; внуците го възприемали като техен баща).

Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба, в който я оспорва, като излага подробни съображения в тази насока.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която предявените кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове са отхвърлени над сумата от по 25000 лв. (за всеки един от ищците) до пълния им предявен размер от 35000 лв. (за всеки един от ищците), заявени като частични от общата сума от по 100000 лв. (за всеки един от ищците), поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Въззивниците са подали и частна въззивна жалба срещу Определението на първоинстанционния съд от 31.05.2022 г., с което е оставена без уважение молбата им по чл.

248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното решение в частта му за разноските.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

ОС-гр. Враца, ГО, е бил сезиран с активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или 2 неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника - застраховател.

Както бе изяснено, въззивният съд действа като апелация (т. нар. ограничен въззив – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба и писмения отговор на въззивната жалба правни доводи. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали ищците са от кръга на увредените лица, които притежават субективно право на застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди при смърт на близък, респ. ако притежават активна материална легитимация в настоящия процес, какъв е интензитетът и обемът на причинените им неимуществени вреди. Едва в случай че се установи, че въззивниците притежават активна материална легитимация в настоящото исково производство, въззивният съд трябва да се произнесе по своевременно релевираното в отговора на исковата молба материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице.

Неоснователни се явяват правните доводи на въззивниците за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като ОС-гр. Враца е достигнал до правния извод, че ищците, които са внуци на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие А. С. С., не са измежду кръга лица, които притежават субективното право да получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.V.1961 г. и ППВС № 5/24.ХI.1969 г., както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в съответния установен по делото случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите на решението се подчертава, че най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. С ППВС № 5/24.ХI.1969 г. е допълнен кръгът на найблизките, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, извън тези, изброени в ППВС № 4/25.V.1961 г., а именно материалноправно легитимирани са и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане. Както е изяснено обаче в тези задължителни за правосъдните органи тълкувателни акта на ВС, респ. на ВКС, правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно – то може да бъде упражнено, ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. В задължителния за правосъдните органи тълкувателен акт е прието, че макар и бабите/дядовците и внуците, да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, поради което връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди само по изключение, а именно когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от 3 родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

Терминът „изключителност” от лексикална (семантична) гледна точка означава обстоятелство, което се е осъществило извън обичайното, типичното проявление на фактите и явленията в обективната действителност, т.е. когато неговите проявни форми излизат извън повтарящото се в живота правило за поведение (събитието е извънредно, специално).

В този смисъл, изключението се свързва с отклонение от типичното, често повтарящото се, извън обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда, развива се и получава духовна, морална и материална подкрепа.

Следователно, духовната връзка между починалия и родственика (в конкретния случай между дядо и внук) трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, по-трайна и в по-голяма степен от общоприетите за морала на съвременното българско общество емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната кончина на близък родственик значително да превишава интензитета на естествената горест, чувство за безпомощност и трагична непрежалимост. В обратната ситуация - когато преживелият родственик е в състояние в един сравнително кратък период от време (когато неблагоприятните емоционални последици за неговата духовна сфера от кончината на негов близък - баба и дядо, са преодолими и той би могъл да възстанови не само социалните си общувания, но и радостта от живота, свързана с преодоляване на ежедневни трудности в своята професия, бит и най-близък семеен кръг) да се отдели от естественото състояние на скръб, мъка и вглъбеност, то изживените болки и страдания при трагичната кончина на негов близък не биха се отличавали с изключително висок интензитет, в какъвто смисъл са дадените тълкувателни разяснения на ВКС.