Решение № 2573 от 23.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2573 гр. Пловдив, 23.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330116697 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Д. А., чрез адв. М., против „Креди Йес“ ООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № ***** от 16.12.2024 г., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.11, ал.1 т.10, и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК, а при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск, предявява иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по договор за паричен заем № ***** от 16.12.2024 г., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и поради противоречие на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № ***** от 16.12.2024 г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 300 лв., със срок на погасяване 5 месечни вноски. Ищецът излага твърдения, че в чл.6 от договора било предвидено, че в случай че ищецът не предостави допълнително обезпечение по договора, то той дължал неустойка в размер на 151,17 лв. Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.11, ал.1 т.10, и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК, а евентуално навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойка на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.

Навежда нарушение на нормата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен приложимият лихвен процент и условията за прилагането му, дали е фиксиран за целия срок на договора или е променлив. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начина на изчисляване на ГПР и каквато и да е яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общата сума по него.

Намира, че не ставало ясно дали в ГПР била включена неустойката, поради което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужване на кредита. Счита, че посочването в договора на ГПР, който не съответства на реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика. При условията на евентуалност навежда доводи за 1 нищожност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл.143, ал.1 ЗЗП и чл.146, ал.1 ЗЗП. Предвид изложените твърдения, предявява настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът ,,Креди Йес‘‘ООД е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва обстоятелствата, че между страните е налице правоотношение, произтичащо от договор за паричен заем № ***** от 16.12.2024 г. с твърдяното от ищеца съдържание на правата и задълженията на всяка от страните. Сочи, че ищцата се е съгласила със съдържанието на договора, подписала е същия, както и документите във връзка с него, поради което намира, че договорът е изцяло валиден и е обвързал страните по него. По същество на правния спор твърди, че не е налице недействителност на договора за потребителски кредит. Твърди, че е ясно какво е включено в уговорения в договора ГПР размер на 64,432 %. Счита, че в ГПР не следвало да се включи уговорената между страните неустойка, която представлявала разход, който ищцата следвало да заплати поради неизпълнение на договорно задължение по предоставяне на обезпечение. Твърди, че условията на чл.8 от договора били индивидуално уговорени, в израз на доброволно формирана воля на страните. Сочи, че в договора за заем имало изрична клауза, която давала възможност на потребителя в 14-дневен срок да се откаже от договора, от която същият не се е възползвал. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, като счита, че същото значително надвишава минималните размери по Наредба № 1/2004 г. и не съответства на фактическата и правна сложност на делото. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания, а 2 именно нарушение на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, водещо до недействителност на договора за кредит съгласно чл.22 ЗПК.

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Креди Йес“ ООД е възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем №580701 от 16.12.2024 г., по който предоставената от ответника парична сума в размер на 300 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в представения по делото екземпляр на договор за кредит (л.5-л.6 от делото). С доклада на съда е отделено за безспорно, че уговорената в договора неустойка не е включена в ГПР. Спорни между страните са правните въпроси досежно действителността на постигнатите съглашения.

По същество на правния спор:

При така установените безспорни фактически обстоятелства, спорът между страните е правен и се концентрира около това дали уговорената неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е част от ГПР.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата 3 хипотеза, а именно дали посоченият в чл. 3, ал.1, т.5 от договора годишен процент на разходите в размер на 64,432 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. В този смисъл са всички изложени от ищеца съображения в исковата молба.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.

В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите:

1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;

2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;