Определение № 15183 от 11.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15183 гр. София, 11.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на единадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Елена Св. Шипковенска Въззивно частно гражданско дело № 20251100508791 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 – 278 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от заявителите К. И. Х., Е. Д. И. и Д. И. С. срещу определение от 17.04.2025 г., постановено по гр.д. № 5695/2025 г. по описа на СРС, 162-ри състав , с което е отхвърлено искането на адвокат В.В.Ч.-М. за допълване на издадената в производството заповед за изпълнение в частта за разноските, като се осъди длъжникът „БЪЛГАРИЯ ЕР“ АД да заплати на основание чл.38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита на всеки от заявителите в размер на 240,00 лв.

Софийски градски съд, след като прецени събраните доказателства и взе предвид наведените в частната жалба доводи, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу акт, подлежащ на обжалване и от лице, което има право и интерес от обжалването, поради което същата е допустима.

По подадено от длъжника възражение по чл. 414а ГПК съдът е постановил определение № 28333/01.07.2025 г., с което е счел, че от представените към възражението доказателства се установява, че вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, са изпълнени и е обезсилил същата в посочената част, поради което в производството остава единствено спорен въпросът за дължимостта на разноските, който е предмет на подадената частна жалба. Ето защо към настоящия момент се установява, че са налице предпоставките за разглеждане на частната жалба от въззивния съд.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 11.02.2025 г. по гр.д. № 5695/2025г. по описа на СРС, 162-ри състав, е разпоредено длъжникът „„БЪЛГАРИЯ ЕР“ АД да заплати на всеки от 1 заявителите К. И. Х., Е. Д. И. и Д. И. С. сумата от 488,96 лв., представляваща обезщетение, дължимо поради отмяна на полет. Със заповедта за изпълнение е присъдено на процесуалния представител на заявителите адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на основание чл.38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. в общ размер на 240,00 лв. С определение № 28333 от 01.07.2025 г. заповедта за изпълнение е обезсилена за взаменията за обезщетение поради отмяна на полет, поради депозирано от длъжника възражение по чл. 414а ГПК, с което са направени твърдения и са представени доказателства, че това дружество е изпълнило задължението си, за което е издадена заповедта за изпълнение. От представените към възражението доказателства се установява, че изпълнението на задължението е станало чрез плащане, извършено след издаване на заповедта за изпълнение, поради което длъжникът следва да отговаря пред заявителите за направените от тях разноски.

От документите по гр.д. № 5695/2025 г. по описа на СРС, 162-ри състав се установява, че в хода на заповедното производство заявителите са представлявани от адвокат В.В.Ч.-М.. По делото са представени договори за правна защита и съдействие от 17.01.2025 г., които имат за предмет извършване на правни действия по защита точно в процесното заповедно производство, като те са сключени от всеки от заявителите и адвокат В.Ч.-М., и от съдържанието на които се установява, че страните по тях са уговорили, че адвокатът, който е подписал договора и е упълномощен да представлява заявителите в заповедното производство, се задължава да окаже безплатно адвокатска помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В чл. 38, ал. 2 ЗАдв е посочено, че в случаите на оказана от адвоката безплатна правна помощ съдът определя възнаграждението, което се следва на адвоката и чието заплащане се възлага на насрещната страна, в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, която е Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет.

След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС , имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или 2 решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Съгласно горепосоченото решение С-438/22 г. на СЕС, и съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., на ВКС, I т. о., определение № 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о. и мн. др., при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимални размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Националният съд следва да остави неприложена тази национална правна уредба, която противоречи на норма от правото на ЕС, конкретно на чл. 101 ДФЕС. По изложените съображения в случая не може да се определи следващият се размер на адвокатското възнаграждение съгласно посочената наредба. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Следователно за да определи точния размер на справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение, следва да бъдат съобразени релевантните съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв . критерии /изключая препращането към посочената наредба/. От материалите по заповедното производство се установява, че упълномощеният от заявителите адвокат е извършил едно правно действие по подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Производството не се 3 отличава с особена сложност нито от фактическа, нито от правна страна, тъй като фактите, при които се поражда предявеното право на обезщетение, обикновено са безспорни и се установяват лесно с писмени или електронни документи, а от правна страна спорът предполага запознаване с един нормативен акт, който е Регламент (ЕО) № 261/2004г. и практиката на европейския съд по неговото прилагане. С оглед на така установените обстоятелства за размера на възнаграждението, което се заплаща за осъществена правна защита по дело, като настоящото, и определената ниска степен на правна и фактическа сложност на делото и извършените от адвоката действия, съдът счита, че на адв. В.В.Ч.-М. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на всеки от заявителите в размер от 80,00 лева или общо 240,00 лева.

По гореизложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 17938 от 17.04.2025 г., постановено по гр.д. № 5695/2025 г. по описа на СРС, 162-ри състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4