Решение № 209 от 21.02.2023, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 209 гр. София, 21.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елизабет П.

Членове:

Катерина Рачева

Мария Райкинска при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело № 20221000503022 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 262211/04.07.2022 г. по гр.д. № 3140/2021 г. на СГС, I -7 състав е признато за установено по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП, предявен от А. И. П. срещу „Лено“ АД, че клаузата на чл. 2.4, б. „е“, т. ii от договор за заем № 5530 от 24.07.2020 г., сключен между ищцата като съдлъжник и „Лено“ АД като заемодател, е нищожна, поради противоречие със закона.

Със същото решение е признато за установено по иска с правно основание чл.

26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, предявен от А. И. П. срещу „Лено“ АД, че клаузата на чл. 2.3, б. „с“ от договор за заем № 5530 от 24.07.2020 г., сключен между ищцата като съдлъжник и „Лено“ АД като заемодател, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

С решението е осъдено „Лено“АД да заплати на А. И. П., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата 31 537.44 евро, получена от ответника при начална липса на основание, представляваща сбора от 6 904 евро – платена наказателна лихва и сумата в размер на 24 633.44 евро – платена такса за предсрочно погасяване на заем по договор за заем № 5530 от 24.07.2020 г.

Ответникът

„Лено“

АД е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното решение, с която го обжалва изцяло. Поддържа, че от обжалваното решение не ставало ясно на какво основание съдът приема за нищожна клаузата на чл. 2.3, б. „с“ от договор за заем, тъй като в диспозитива било записано, че е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, а в мотивите – че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 4 и т. 5 ЗЗП. Излагат се доводи защо първоинстанционния съд неправилно е приел, че ищцата има качеството „потребител“, макар същата да е баба на В. П., който в качеството си на ЕТ е заемател и било вероятно тя да извършва търговска дейност чрез ЕТ на внука си. Не било ясно също 1 защо съдът приема, че двете процесни клаузи не са индивидуално уговорени. Всичко посочено по-горе обосновавало извод, че първоинстанционното решение е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и по-точно с императивните правила на чл. 286, чл. 302, чл. 309 ТЗ и §13 от ДР на ЗЗП. На следващо място се въвежда оплакване, че съдът уважил иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въпреки, че плащането на задължението на заемополучателя било направено от „Финансова къща Логос - ТМ“ АД, а не от ищцата и нямало никакви данни, че това плащане е направено за нейна сметка. След като нямало данни за упълномощаване от нейна страна, то фактическият състав на неоснователното обогатяване по отношение на нея не бил завършен и искът бил неоснователен. Жалбоподателят моли да бъде отменено решението на СГС и исковете да бъдат отхвърлени.

Ищцата А. П. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя е уточнил, че по първия иск не поддържа наличие на разминаване между мотиви и диспозитив и не твърди наличие на очевидна фактическа грешка, а наличие на неправилна правна квалификация.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В исковата молба и уточнителната молба от 12.05.2021 г. ищцата А. И. П. е твърдяла, че на 24.07.2020 г. между „Лено“ АД, от една страна, в качеството на заемодател и ЕТ „Г. 95- В. П.“, от друга страна, в качеството му на заемополучател, бил сключен Договор за заем № 5530/24.07.2020 г., като солидарен длъжник по този договор била ищцата А. П.. За обезпечаване на вземането по Договор за заем № 5530 от 24.07.2020 г. с нотариален акт № 102, том III, рег.№ 6102, дело № 463 от 31.07.2020 г. по описа на нотариус М. И. с район на действие СРС, с рег.№ *** в НК, била учредена първа по ред договорна ипотека върху недвижим имот, собственост на ищцата, а именно: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор ***, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. София, район Оборище, бул.

„Княз Александър Дондуков – Корсаков“ № 88, етаж 2, обект магазин 3, описан подробно в Договора за заем.

Ищцата е твърдяла, че на 20.11.2020 г. получено Удостоверение изх. № 972 от ответното дружество „Лено“ АД, в което било посочено, че размерът на задълженията по процесния договор е 114 416,79 евро. В размера на дължимото задължение били включени сума в размер на 6 904 евро за наказателна лихва и сума в размер на 24 633,44 евро друга дължима такса, и било уточнено, че тази допълнителна такса е съгласно т.2.4. (е) (ii) от Договора за заем Бизнес кредит с клиентски номер № 5530 от 24 юли 2020 г., която клауза гласяла: „Заемополучателят има право да погаси предсрочно заема, при условие, че заплати: такса за предсрочно погасяване в размер 2 на 8,5 % от размера на всички вноски, които заемополучателят би дължал според погасителен план, приложен към договора като приложение № 2, ако заема не бе предсрочно погасен.“

Твърдяла е още, че на 23.11.2020 г. с нотариален акт № 31, том V, рег.№ 6444, дело № 744 от 23.11.2020 г. по описа на А. Г., помощник-нотариус по заместване при нотариус Д. Т. с район на действие СРС, ищцата - солидарен длъжник по Договора за заем, продала на „ФИНАНСОВА КЪЩА Логос-ТМ“ АД, собствения си САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор ***, който имот представлявал обезпечение по процесния договор. Страните уговорили купувачът „ФИНАНСОВА КЪЩА Логос-ТМ“ АД ще заплати част от продажната цена на недвижимия имот в полза на „Лено“ АД за пълно погасяване на задълженията, произтичащи от Договор за заем № 5530/24.07.2020 г., като купувачът заплатил сумата от 223 779,79 лева на „Лено“ АД, която сума представлявала размерът на задължението по Договора за заем.

Ищцата е поддържала, че има качеството на „потребител“ по процесния договор за заем. Намерила е, че клаузата на чл.2.4. буква „е“ под точка ii, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 предложение първо от ЗЗД, тъй като противоречи на чл. 41, ал.3 от ЗКНИП, където изрично е посочено, че таксата за предсрочно погасяване не може да надхвърля едно на сто от предсрочно погасената сума, както и на чл. 143 т.4 от ЗЗП и като неравноправна, на основание чл.146 от ЗЗП е нищожна. Ищцата е поддържала още, че договорната клауза е нищожна и на основание чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави, тъй като водела до неоснователно обогатяване – същата била равна на 14.96 броя месечни вноски.

Ищцата е сочила още, че и клаузата на чл.2.3 буква „с“ от Договор за заем № 5530 от 24.07.2020г., която гласи: „ В случай, че Заемополучателят не изпълни което и да е задължение по този договор на съответната дата и падеж, същият дължи неустойка за забава в размер на 0,27 % върху непогасената част от заема за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми: главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по договора “ е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, тъй като противоречи на чл.43, ал.1 и ал.2 от ЗКНИП, както и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави. Неустойката излизала извън обичайните нейни функции - обезщетителна и санкционна, не съответствала на добрите нрави, принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски отношения. Твърдяла е, че очаквания размер на вреди, които би претърпял кредитора при забава е в размер на законната лихва и възлиза на около 10 % от размера на дължимата вноска, докато неустойката по чл.2.3 буква „с“ от Договора за заем, за една година би нараснала до 97, 2% от конкретната дължима вноска, което съпоставено с възприетия от законодателя в чл.86 ЗЗД евентуален размер на вредата от забавено изпълнение на парично задължение, несъмнено сочи на излизане извън уредената в закона обезщетителна функция на неустойката.

Наведен е довод, че сумата 6 904 евро - платена наказателна лихва/неустойка/ и сумата 24 633,44 евро - платена такса за предсрочно погасяване на заем по Договора за заем № 5530 от 24.07.2020 г., доколкото сумата е получена от ответника „Лено“ АД, при начална липса на основание, въз основа на нищожни клаузи по договора за заем, подлежат на връщане.

Въз основа на изложеното ищцата е поискала посочените две клаузи от процесния договор за заем да бъдат прогласени за нищожни на някое от твърдените основания, както и ответникът „Лено“ АД да бъде осъден да й заплати сумата 31 537.44 3 евро, представляващи сборът на заплатените без основание суми – 6904 евро – наказателна лихва и 24 633.44 евро – такса за предсрочно погасяване.

Ответникът „Лено“ АД е подал отговор на исковата молба, с който я оспорва.

Ответното дружество не е оспорвало, че на 24.07.2020 г. между него, като „Заемодател“, от една страна, и ЕТ „Г. 95- В. П.“, като „Заемополучател”, В. Г. П., като „Солидарен длъжник“, и А. И. П., като „Солидарен длъжник“ и „Ипотекарен длъжник“, от друга страна, е сключен Договор за Заем Бизнес кредит - Клиентски № 5530 от 24.07.2020 г. с нотариална заверка на подписите. Твърдели са, че със сключения договор за бизнес кредит №5530 от 24.07.2020 г., е предоставен целеви заем с максимален размер до 80 000 евро, със срок на погасяване от 180 месеца и с уговорена цел за оборотни средства на търговеца. За обезпечаване на задължението по така сключения договор за заем била учредена и договорна ипотека върху недвижим имот, собственост на солидарния длъжник А. П.. В изпълнение на задълженията си по сключения договор за заем, Заемодателят предоставил на Заемополучателя уговорената сума на етапи, съгласно предвидения в чл. 2.1. б. “b“ Договора начин.

Страните изрично уговорили, че всички разходи и разноски за изготвяне на всички необходими документи и учредяване на уговорените обезпечения ще се дължат изцяло от Заемополучателя. Всички клаузи по Договора били постигнати по общо съгласие между страните, като са обективирани в сключения договор за заем с нотариална заверка на подписите. Твърдели са, че заемополучателите са подали молба за издаване на удостоверение за дължимите суми по кредита към 04.12.2020 г., като са изявили желание да погасят в цялост задълженията си по отпуснатия и усвоен от тях заем. В отговор на молбата, „Лено“ АД издало Удостоверение с изх. № 972/20.11.2020 г.

Ответникът е сочил, че според издаденото Удостоверение за актуален размер поради настъпилото предсрочно погасяване на задължението, кредитополучателите са дължали следните суми: Главница - EUR 79,905.83; Договорна лихва - EUR 2,173.82;

Неустойка - EUR 6,904; Заличаване на ипотека - EUR 800; Други дължими такси (чл.

2.4 б. (е), т. ii от Договор за Заем Бизнес Кредит Клиентски №5530 от 24.07.2020 г.) EUR 24,633.44.

Ответникът е поддържал, че дължими по договора били задължението за предоставената и усвоена главница, възнаградителната лихва, неустойката за забава, разноските по заличаване на учредени договорни обезпечения /съгласно чл. 4.1. б. (f) от Договора/ и такса предсрочно погасяване, съгласно чл. 2.4. б. (е) т. (ii) от Договора.