Решение № 177 от 11.06.2026, Районен съд - Самоков
- Съд
- Районен съд - Самоков
- Дело
- Гражданско дело 1489/2024
- Вид
- Решение № 177
- Подписан
- 11.06.2026
- Състав
- Адриана Атанасова Велева
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 87, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 69 · Закон за собствеността
РЕШЕНИЕ № 139
№ 177 гр. С., 11.06.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Екатерина Вл. Баракова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Гражданско дело № 20241870101489 по описа за 2024 година
Производството е делбено, във фазата по допускане на делбата.
С.ският районен съд е сезиран с искова молба, предявена от Г. Л. Н. срещу В. Л. Б., в която се твърди, че страните са съсобственици на основание типов договор за отстъпено право на строеж върху общински парцел в с.Р.
УПИ VI – шести, с планоснимачен номер *** в квартал 37, с площ 1785 кв.м., което е реализирано с построената в този имот двуетажна жилищна масивна сграда със застроена площ 72 кв.м., за която се твърди, че страните са съсобственици. Посочва се, че на 14.02.1990 г. страните по делото и тяхната майка – А. Б. Б.а, сключили договор за доброволна делба на посочения имот, съгласно който се съгласили този имот да остане в изключителна собственост на ответника В. Л. Б., като по отношение на частта на ищеца ответникът изплатил парична сума за уравняване на дела, а по отношение на другия съсобственик – майката на страните, ответникът се задължил да поеме издръжката и гледането й.
Договорът за доброволна делба по отношение частта на майката на страните – А. Б.а, а именно – 1/3 идеална част, бил развален със съдебно 1 решение по гр. д № 337/1995 г. по описа на РС – С., тъй като ответникът и съпругата му започнали да се държат грубо и неуважително към майката на страните.
Според ищеца след смъртта на майката тази 1/3 останала в наследство на двамата братя - страни по делото. Тъй като страните не успявали да постигнат съгласие за доброволно разделяне на имота за ищеца били налице основанията за предявяване на иск за делба.
В тази връзка по същество е отправено искане за допускане на делба на правото на строеж върху поземлен имот, представляващ УПИ VI, с пл. № ***, в квартал 37, по регулационния план на село Р., одобрен със Заповед № АБ-39 от 1982 г. и изменен със Заповед № ЛС-01-260 от 1996 г., целият с площ 1785 кв.м, ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м., при следните квоти на собственост: 1/6 ид. част от правото на строеж и от собствеността на двуетажната сграда за ищеца Г. Л. Б. и 5/6 ид. части за ответника В. Л. Б..
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор от ответника, в който предявеният иск е оспорен изцяло като неоснователен. Не се оспорва обстоятелството, че сключеният Договор за доброволна делба между съделителите и тяхната майка е развален по отношение частта на майката, но се твърди, че същата е останала да живее до смъртта си в процесната къща, като за нея са се грижили ответникът и неговата съпруга.
В тази връзка с отговора на исковата молба ответникът релевира възражение за изтекла в негова полза погасителна давност по отношение на процената 1/3 идеална част, считано от 2013 г. (след смъртта на майката на 05.04.2013 г.) до предявяване на исковата молба. Посочва се, че след смъртта на майката ответникът осъществява владението върху целия имот необезпокоявано, непрекъснато, явно и несъмнено, като ищецът в нито един момент не е предявявал претенции към имота.
В проведеното последно открито съдено заседание ищецът, чрез процесуалния си представител – адв. Г., поддържа предявения иск и моли за постановяване на решение, с което делбата да бъде допусната при посочените в исковата молба квоти.
В становището си по същество ответникът, чрез процесуалния си представител – адв. А., оспорва иска, като счита, че за безспорно доказано 2 придобиването на правото на собственост върху целия имот на основание наследяване и придобивна давност.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Между страните не са спорни следните обстоятелства, установими и от представените писмени доказателства:
С Типов договор за отстъпване правото на строеж върху държавна земя от 11.07.1973 г., Градският народен съвет на гр. С. е отстъпил правото на строеж върху държавно урегулирано място – парцел XVI, в кв. 63, в с. Р., с площ от 1715 кв.м. на страните по делото – Г. Б. и В. Б., и на тяхната майка А. Б.а.
От представената по делото скица, издадена от Община С., се установява, че съгласно одобрения регулационен план на селото, процесният имот представлява УПИ VI, с пл. № ***, в кв. 37, по плана на с. Р., и е с площ от 1785 кв. метра.
Не е спорно също така, че правото на строеж е реализирано от страните, като в имота е изградена двуетажна масивна жилищна сграда с площ 72 кв.м., както и че съсобствеността между страните първоначално е уредена с Договор за доброволна делба от 19.04.1990 година. Съгласно посочения договор ответникът В. Б.а получава в дял и става изключителен собственик на правото на строеж върху държавния имот и на построената в него жилищна сграда, като за уравнение на дела на ищеца – Г. Б., ответникът заплатил парична сума, а по отношение дел на майката – ответникът се задължил да поеме издръжката и гледането й, като й осигурява и правото да ползва докато е жива цялото мазе от масивната жилищна сграда.
С Решение от 03.01.1996 година, постановено по гр.д. № 337/1995 г. по описа на РС – С., на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, Договорът за доброволна делба е развален по отношение на притежаваната от А. Б.а 1/3 идеална част от правото на строеж върху държавна земя, както и от построената масивна жилищна сграда. В мотивите към посоченото решение съдът е приел, че В. Б., заедно със съпругата му, не се грижат за А. Б.а и нейната издръжка, не й осигуряват спокоен живот, поради което са неизправна страна по договора.
3
Решението като необжалвано е влязло в законна сила на24.01.1996 година.
Безспорно също е и обстоятелството, че майката на съделителите е починала на 05.04.2013 г., като за наследници е оставила двамата си сина Г. Б. и В. Б., съответно ищец и ответник в производството.
По искане на страните по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите И. К. и И. Щ. – от страна на ищеца, и на свидетелите В.
М. и Й.. Б.а – от страна на ответника.
В показанията си свидетелите на ищеца посочват, че познават страните по делото, както и майка им – А., която е починала. И двамата свидетеля посочват, че семейството на ищеца Г. живее в къща, която се намира в съседен на процесния парцел, а самият той (ищецът) е в чужбина, но се връща редовно в България. За построената къща, находяща се в общинския парцел, свидетелите посочват, че се обитава от ответника по делото – В., като преди смъртта си майката на страните е живяла там, заедно с него. Свидетелят Щ. посочва, че не знае за уговорки между страните по отношение на къщите.
При разпита си свидетелят на ответната страна В. М. също посочва, че В. живее в процесната двуетажна къща, като съсед от едната му страна е брат му Г., както и че последният живее в чужбина. Според свидетелят страните били в добри отношения и имали уговорка едната къща да остане за В., а другата за брат му.
В този смисъл са и показанията на свидетелката Й.. Б. – съпруга на ответника, които съдът прецени по реда на чл. 172 ГПК, с оглед вероятната заинтересованост от изхода на делото. Свидетелката посочва, че до смъртта си майката на страните по делото е живяла в къщата на ответника и тяхното семейство са полагали грижи за нея. Ищецът има друга къща, която е съседна и неговото семейство живее там.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи.
За да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на делба между страните по делото, страната ищец, която твърди, че е налице съсобственост следва да установи по категоричен и несъмнен начин този факт, както и юридическото основание за нейното възникване.
С оглед събраните доказателства съдът намира, че безпротиворечиво се установява, че ищецът и ответникът са наследници на общия им наследодател 4
А. Б..
Предвид влязлото в сила съдебно решение, с което договорът за доброволна делба е развален по отношение на 1/3 идеална част от правото на строеж, върху държавна земя, представляваща УПИ VI, с пл. № ***, в кр. 3 по плана на с. Р., както и от построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, следва да се приеме, че към датата на смъртта си А. Б.а е била носител на това право. Следователно по силата на наследствено правоприемство, страните са станали съсобственици на процесната 1/3 идеална част от правото на строеж върху чужд имот и от правото на собственост върху построената сграда, като от друга страна ответникът В. Б. е изключителен собственик на останалите 2/3 идеални части.
Поради това съдът намира за установено, че между страните е налице съсобственост, като квотите им, съгласно нормите на Закона за наследството, са именно посочените в исковата молба – 1/6 идеална част за ищеца и 5/6 идеални части за ответника.
Този извод на съда налага разглеждането на релевирното от ответника възражение за придобиване правото на собственост върху целия процесен имот на основание давностно владение.
Съгласно мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилага в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от наследяване. Когато наследникът, който е започнал да упражнява фактическа власт върху целия имот, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици. В тази хипотеза, за да се позове на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, които явно и недвусмислено обективират спрямо останалите съсобственици намерението му да владее техните идеални части за себе си. Завладяването на частите на останалите и промяната в намерението поначало трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.
В настоящия случай, доколкото съсобствеността е възникнала именно на основание наследяване, то в тежест на ответникът е при условията на пълно и главно доказване, да докаже извършването на действия, с които е престанал 5 да държи идеалната част на ищеца, и е започнал да упражнява фактическата власт върху нея с намерение да свои, както и че тези действия са доведени до знанието на ищеца.
Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства обаче, не може да се направи заключение за осъществяване на въведеното от ответника придобивно основание. Не се установява, че той е упражнявал фактическа власт с намерение за своене, което е било изразено по ясен и несъмнен начин по отношение ищеца. Твърденията на ответника, че е заплащал данъците на имота от 2013 г. и е извършвал ремонти по него, са не само недоказани по делото, но и на практика не съставляват действия, с които до знанието на другия съсобственик да може да се доведе намерението на владелецът-съсобственик да свои целия имот.
По делото не се установяват други конкретни действия, предприети от ответника, които ясно и недвусмислено да представляват отблъскване на владението на ищеца и които да преобръщат държането на процесната идеална част в намерение за своенето й.
В обобщение следва да се приеме, че не се установява ответникът по категоричен начин да е отблъснал владението на ищеца върху съсобствения имот, поради което, независимо от това дали в действителност упражнява фактическата власт върху целия имот, то тя не би могла да бъде основание за придобиване на изключително право на собственост върху него.
Без значение за горния извод на съда е обстоятелството дали ищецът упражнява правомощията, които се включват в правото му на собственост, тъй като неупражняването им не би довело до загуба на правото му. Поради това неоснователно е възражението, обективирано в отговора на исковата молба, че ищецът в нито един момент не е предявявал каквито и да е било претенции.
Разпечатката съдържа 42 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9619df5a-42de-468a-b163-71b4c04156ca