Решение № 240 от 07.09.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 240 гр. София, 07.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна К.ова при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина като разгледа докладваното от Татяна К.ова Касационно търговско дело № 20258002901646 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С Определение № 17/07.01.2026 г. по жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ““ АД е допуснато касационно обжалване на Решение № 129/28.04.2025 г. по в.т.д. № 122/2025 г. на АС-Пловдив в частта, с която е потвърдено Решение № 474/10.12.2024 г. по т.д. № 681/2023 г. на ОС-Пловдив за осъждане на касатора да заплати на Л. Н.

С. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с реализирано на 15.04.2021 г. пътнотранспортно произшествие, над сумата от 16 000 лв. до 25 000 лв.

Навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът не е съобразил всички относими за приложението на чл.

51, ал. 2 ЗЗД критерии и погрешно е отхвърлил възражението му за допринасяне. Счита за противоречиви мотивите на въззивния съд, който едновременно е възприел пресичане на пострадалата извън зоната на намиращата се в близост пешеходна пътека, но и е отрекъл противоправността му. Сочи, че С. е навлязла рисково на пътното платно в нарушение на чл. 5, ал.

1, т. 1, пр. 1 и 2 вр. § 6, т. 28, изр. 2, пр. 3 ДР ЗДП, чл. 108, чл. 113, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 114, т. 1 ЗДП (на необозначено за това място и при наличие на приближаващ автомобил), допринасяйки за реализиране на деликта. Наред с това според касатора пострадалата е увеличила и вредоносните последици от събитието, отказвайки да бъде откарана в болнично заведение непосредствено след произшествието. Въз основа на събраните доказателства, вкл. заключението на медицинската експертиза относно значението на несвоевременно предприетото лечение, касаторът намира, че приносът на 1 пострадалата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде определен на поне 30 %.

Ответникът по касационната жалба Л. Н. С. заявява, че не е допринесла за увреждането си, тъй като е пресичала на пешеходна пътека – факт, потвърден от нея по реда на чл. 176 ГПК и от автотехническата експертиза, основана на преценката за най-късия път на пешеходеца. Допълва, че делинквентът е оправдан за нарушение по чл. 119, ал. 1 ЗДП, но не защото категорично е доказано пресичане на необозначено място, а поради липса на убедителни доказателства за реализиране на произшествието на пешеходна пътека. Отрича навлизането й на пътното платно да е било внезапно, като счита, че събитието е настъпило единствено поради насоченото внимание на автомобилиста в друга посока, за което свидетелства самият той. Намира, че последиците от неизпълнената от застрахователя доказателствена тежест относно факта на допринасяне, включително относно причинността между забавеното болнично лечение и степента на изпитаните болки и страдания, трябва да се възложат нему.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, приема следното:

Л. Н. С. е предявила срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ““ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили в причинна връзка с пътнотранспортно произшествие, реализирано на 15.04.2021 г. в гр.

Пловдив от водач, чиято гражданска отговорност е задължително застрахована от ответника, ведно със законната лихва от 20.05.2022 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: на 15.04.2021 г. при пресичане на пътното платно на бул. „Марица-юг“ в Пловдив пешеходецът С. е била ударена от лек автомобил, управляван от задължително застрахован от ответника водач; от удара пострадалата е получила счупване на лява лъчева кост, затруднило движенията на левия й горен крайник; здравето на ищеца е възстановено пълноценно след около 4-5 месеца. Като справедливо обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от обичайния възстановителен процес (без отчитане на усложненията от забавеното лечение, настъпили по вина на трето лице), е определена сумата от 30 000 лв.

Възражението за допринасяне поради навлизане на пострадалата на пътното платно на необозначено за това място е счетено за неоснователно с оглед противоречивите доказателства - от една страна, обясненията на пострадалата по чл. 176 ГПК, че е пресичала на пешеходна пътека, а от друга, свидетелските показания на делинквента, че сблъсъкът е реализиран на около 20 м преди пешеходната пътека, където на пътното платно се обособява трета пътна лента, което място обаче според заключението на повторната автотехническа експертиза е на около 64-66 м от пътеката. Така, прилагайки последицата на неизпълнената от ответника доказателствената тежест, съдът е заключил, че пострадалата е пресичала на пешеходна пътека и че това не е станало внезапно, при ограничена видимост или без съобразяване с разстоянието до приближаващите се превозни средства, поради което не е допринесла за събитието със свое противоправно поведение. Отчитайки вече платеното обезщетение от 5 000 лв., съдът е уважил иска за 25 000 лв.

Ответникът е обжалвал решението над сумата от 16 000 лв., като е навел оплакване за незачитане на задължителната сила на постановеното срещу 2 делинквента решение по чл. 78а НК в частта относно един от елементите на изпълнителното деяние на престъплението, а именно - мястото на неговото осъществяване. По спорния въпрос въззивният съд е аргументирал, че доколкото в наказателното производство делинквентът е признат за виновен единствено в непредпазливо нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП (а е оправдан за нарушение на чл. 119, ал. 1 ЗДвП), то на основание чл. 300 ГПК не може да бъде обсъждан въпросът относно пресичане на пострадалата на пешеходна пътека. Същевременно обаче е споделен изводът на първоинстанционния съд за недоказаност на защитното твърдение на ответника, че С. е навлязла внезапно на платното за движение, че е пресякла при ограничена видимост и че не е съобразила движението и скоростта на управлявания от застрахования водач автомобил. В тази връзка въззивният съд се е позовал на установената възможност на делинквента да спре преди мястото на удара от момента на възприемане на опасността и е извел от това причинност само между неговото поведение и събитието. Отчетено е, че отказът на пострадалата да посети незабавно лечебно заведение не се дължи на нейно противоправно поведение, а на медицински съвет, и определеното от първоинстанционния съд обезщетение е намерено за справедливо за болките и страданията, които биха били изпитани без усложнения в оздравителния процес. В резултат решението е потвърдено.

Касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т.

1 ГПК за преценка на съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса относно материалноправните предпоставки за отчитане на допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

По въпроса:

За да бъде отчетено допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е необходимо възразилият (делинквент или носещият отговорност за него) да е провел пълно доказване на осъществено от пострадалия деяние, което е противоправно и е в причинност с увреждането (било защото е въздействало върху настъпването на увреждащото събитие, било защото е довело до увеличаване на вредоносните му последици). В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в мотивите на т. 7 на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и др.

При доказано противоправно деяние на пострадалия съдът трябва да оцени неговата каузалност към увреждането, като я съпостави с поведението на делинквента (Решение № 183/08.07.2025 г. по к.т.д. № 1355/2024 г. на ВКС, ТК, І отд.). Съобразими при определяне на степента на допринасяне са видът, броят и начинът на извършване на нарушенията от делинквента и от пострадалия, дали някое от тях може да се окачестви като първопричина и дали поведението на пострадалия е допринесло само за събитието, само за увеличаване на вредоносния му резултат или и за двете (Решение № 259/28.08.2025 г. по к.т.д. № 2445/2024 г. на ВКС, ТК, І отд.). Ирелевантна е преценката за вина.

По правилността на решението:

Извън предмета на касационния контрол е вярното установяване на фактите, по които страните (вече) не спорят: противоправно поведение на автомобилист, чиято гражданска отговорност е задължително застрахована от ответника, и причинност между поведението на автомобилиста и претърпените от ищеца травматични увреждания. Не са наведени касационни 3 доводи и срещу размера на обезщетението, възприет от въззивния съд за справедлив (30 000 лв.), нито се установява нарушение на императивна правна норма при определянето му.

Спорен е въпросът налице ли е основание за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по заявените от касатора две възражения: 1. за противоправно поведение на пострадалото лице, допринесло за настъпване на събитието (пресичане на пътното платно на забранено място) и 2. за противоправно негово поведение в причинност с увеличения размер на вредите (усложняване на оздравителния процес поради късно потърсена медицинска помощ).

1. Във връзка с процесното произшествие срещу делинквента Иванов е образувано наказателно производство. Първоинстанционният наказателен съд е признал автомобилиста за виновен в това, че е реализирал пътнотранспортното произшествие, нарушавайки чл. 119, ал. 1 ЗДП - не е пропуснал преминаващата на пешеходна пътека С., въпреки че с оглед скоростта си на движение (15 км/ч) е имал възможност да спре, възприемайки пешеходеца най-късно в момента, в който той се е намирал пред спрелия в съседната попътна лента (за ляв завой) автомобил.

Въззивният наказателен съд е възприел друга фактическа обстановка:

Иванов се е движил по бул. „Марица-юг“ в посока изток-запад, в северното платно и в дясната му пътна лента (за движение направо), а в съседната попътна лента (за движение наляво) е имало образувана колона от спрели (в изчакване за ляв завой) автомобили; прибирайки се от пазар, С. е излязла от вътрешна улица на бул. „Марица-юг“, завила е наляво по тротоара в посока изток-запад към моста „Герджика“ цел да премине по него след пресичане на булеварда, като е предприела пресичането преди намиращата се непосредствено до моста пешеходна пътека; С. е преминала покрай спрелите в съседната (за Иванов) лента автомобили, но при стъпването й на лентата, ползвана от Иванов, е ударена от автомобила му поради непредприето от автомобилиста своевременно спиране.

В резултат деянието е преквалифицирано в такова по чл. 343а, ал. 1, б. „а“, пр. 2 вр. чл. 343, ал. 1, б.

„б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК, за което спрямо Иванов е постановено решение по чл.

78а, ал. 1 НК, а по повдигнатото обвинение в транспортно престъпление, свързано с нарушаване на чл. 119, ал. 1 ЗДП, подсъдимият е признат за невинен и оправдан.

Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила оправдателна или осъдителна присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от идентично по обективните си признаци деяние – относно това противоправно ли е то, кой го е извършил и виновен ли е деецът.

За проявлението на задължителната сила на присъдата е без значение дали крайният извод относно престъплението и неговото авторство е формиран въз основа на пълно доказване съгласно чл. 303, ал. 2 НПК или поради липса на такова при условията на чл. 303, ал. 1 НПК.

Гражданският съд може да приеме за осъществено само такова деликтно деяние, което включва други, неизследвани от наказателния съд, съставомерни факти (Решение № 177/06.12.2018 г. по к.т.д. № 2394/2017 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 138/03.01.2020 г. по к.т.д. № 293/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. – „всичко, което присъства в изпълнителното деяние като действие/бездействие, относимо към конкретен юридически факт, следва да бъде прието като вече разрешено за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от присъдата.“). Следователно, ако обвиняемият е оправдан, защото не е доказан 4 елемент от състава на деянието, той не може да бъде осъден като делинквент за същото деяние, а ако е осъден за престъпление с определени обективни признаци, гражданският съд не може да счете, че това деяние е осъществено по друг начин.