Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 80 от 19.02.2026, Софийски окръжен съд

Съд
Софийски окръжен съд
Дело
Въззивно гражданско дело 1177/2025
Вид
Решение № 80
Подписан
19.02.2026
В сила
19.02.2026
Състав
Ивайло Христов Родопски, Катерина Въткова Ненова, Димитър Георгиев Цончев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. София, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на едИ.десети февруари през две хиляди двадесет и шеста годИ. в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Д. Г. Цончев

КатерИ. В. Ненова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Ивайло Хр. Родопски Въззивно гражданско дело № 20251800501177 по описа за 2025 годИ. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 113/03.11.2025 г., постановено по гр.д. № 845/2024 г. по описа на Районен съд - Пирдоп е отхвърлен на основание чл.45 от ЗЗД иска на ищеца Г. Н. Н., ЕГН ********** срещу ответника Д. Т. Г., ЕГН ********** за заплащане на сумата от 5000,00 (пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищеца от ответника, вследствие на изречени неверни твърдения за извършване на престъпление от общ характер пред Министерство на вътрешните работи ОДМВР - София, като неоснователен.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК, районният съд е възложил разноските по делото в тежест на ищеца.

В установения от закона срок по чл. 259, ал.1 от ГПК, ищецът и настоящ въззивник Г. Н. Н. е обжалвал решението, като моли същото да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, а предявения иск да бъде уважен изцяло, като доказан по основание и размер. В жалбата са изложени редица доводи във връзка с направените оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението и постановяването му в нарушение на материалния закон.

Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства. Претендира разноски пред двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Д. Т. Г. е подал отговор на жалбата, в който излага съображения за нейната неоснователност.

1

Счита постановеното решение за правилно, а решаващите изводи на съда за обосновани и съобразени с доказателствата по делото.

Иска се потвърждаване на решението, както и присъждане на сторените разноски във въззивното производството за адвокатско възнаграждение.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е допустима като подадена в срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

С оглед наведените в жалбата доводи по отношение правилността на решението в обжалваните части, настоящият съдебен състав намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба с правно основание чл.45 ЗЗД.

Въззивният съд изцяло приема за достоверна и пълна описаната от районния съд фактическа обстановка, поради което не следва да я преповтаря, а я възприема и възпроизвежда, като пълна, последователна и достоверна.

От събраните и подробно описани в първоинстанционното решение гласни и писмени доказателства се установява, а и не се спори от страните, че първоначалният ответник – въззиваем в настоящото производство е автор на процесния сигнал до ОДЧ на ОДМВР - София, с който сигнализира за извършване на проверка с оглед данни за извършване на престъпление „купуване на гласове“, което представлява съставомерно деяние по чл.167 от НК, а претендираната с исковата претенция отговорност по чл. 45 ЗЗД за накърнена чест и достойнство от поведение или изрази, възприети от пострадалия, като унизителни и позорящи го се явява деликтна.

Настоящият въззивен състав намира, че във всеки конкретен случай съдът следва да прецени дали определено изказване или внушение, отразено в подаден сигнал за проверка до опредЕ. компетентна институция, освен оценка и мнение по обществен въпрос свързан с това лице, обективира и твърдение за злепоставящи, позорящи факти. Само при твърдение за такива факти, което не е вярно, се преценява дали разгласяването му е противоправно и виновно, дали съставлява злоупотреба с право.

По принцип, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е 2 конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ (КРБ), като правото на мнение не е абсолютно.

Ограничаването на правото да се изразява мнение, с оглед високата с и обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право и с цел охраната на други, също конституционно защитени права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧОС). Не се допуска ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.

Чрез публичното слово лицата упражняват основното си защитено от конституцията право на мнение и реализират свободата си на изразяване на възгледи и идеи. Безспорната ценност на това право дава основание на Европейския съд по правата на човека да допусне, че „журналистическата свобода обхваща също така и възможно прибягване до опредЕ. степен на преувеличаване или дори провокация, което единствено може да гарантира истинската свобода на словото “.

Подобна е и позицията, която защитава нашият КС в РКС № 7 от 04.06.96 г. по конст. дело № 1/1996 г. В решение № 7/1996 г.

Конституционният съд (КС) е дал обстойно тълкуване на правото на свободно изразяване на мнение и свързаните с него права и свободи, прогласени от чл.

39 - 41 от Конституцията, както и на случаите, когато са допустими ограничения на тези свободи и права. КС приема, че правото на свободно изразяване на мнение може да бъде ограничено заради друго, конкуриращо право и това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което Конституцията също защитава (чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията). Разглеждайки въпроса за съотношението между двете конкуриращи се права, КС е провел разграничение между информация и идеи, които се правят публично достояние в контекста на политическия и въобще обществения дебат и такива, които не попадат в този контекст, като е постановил, че прИ.длежащите към първата категория определено се ползват с по - висока степен на защита.

В практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) са заложени същите принципи по отношение на свободата на словото и възможността тя да бъде ограничавана. На основание тълкуването на нормите на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията) се приема, че правото на свободно изразяване по чл. 10 от Конвенцията и правото на получаване и предаване на информация не са само основополагащи права в едно демократично общество, но са и предпоставка за упражняване на голям брой други права и свободи. Правото на свободно изразяване, гарантирано от чл. 10 Конвенцията, обаче не се отнася 3 само към общоприети и добре посрещани идеи, но защитава също информация и идеи, които накърняват, шокират или обезпокояват. ЕСПЧ намира този елемент от обхвата на чл. 10 за особено важен и в практиката си последователно го защитава.

В практиката се приема, че не е противоправно поведение по повод изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. (съгласно решение на ВКС, III г. о. по гр. д.

№ 1438/2009 г.).

Приема се още, че оценките, направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност.

Съжденията на дадено лице могат да ангажират отговорността му само ако изразяването им обективно нанася обида на адресата. (в този смисъл решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., г.к., I V г.о. на ВКС; решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г., ГК, III г.о. на ВКС).

Както се посочи, сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свободно изразяване на мнение, Конституцията посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те могат да са обект на посегателство при нанасяне на обида (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клевета (съзнателното разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление). Гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо от Конституцията и от Конвенцията.

Предвид последователната практика на ВКС, настоящият състав намира, при преценка на неоснователността на отхвърления от ПРС иск, че мненията и оценките на ответника, обективирани в подадения сигнал, с оглед извършване на проверка от оторизиран орган по изложени данни за престъпление по НК, представляват интерпретация и коментар на факти, осъществили се в обективната действителност и изразяват неговата гледна точка по изложените въпроси. Те могат да ангажират отговорността на лицето, което ги прави, само ако реално представляват обида или клевета.

Разграничителният критерий между деянията съставляващи обида и клевета съгласно НК, е характерът на информацията отнасяща се до засегнатото лице. При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата и се обективират с такава цел.

При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се 4 разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва престъпление, което не е извършил.

От приетите пред ПРС доказателства, не се установява ответникът, чрез посоченото в сигнала да е целял да накърни честта, достойнството и доброто име конкретно на ищеца или да го унизи публично, като разпространява позорни обстоятелства и му приписва престъпление, а само инициира проверка от компетентен държавен орган да разследва и установи при наличие или отсъствие на доказателства осъществяването на съответно неправомерно действие или бездействие, покриващо елементите от фактическия състав на определено деяние по НК.

В изложеното от ответника в сигнала не се изнасят или разгласяват позорни, унизителни или накърняващи честта и достойнството на ищеца обстоятелства, а представляват действия по надлежен, установен от закона и конституцията начин да бъде сезиран конкретен разследващ държавен орган, който по установен ред да прецени дали са налице или не данни за извършено деяние. Подаване на подобни сигнали се защитава и гарантира от демократичната законова и конституционна рамка на всяка правова държава.

Изложеното в сигнала представлява извод, коментар, мнение, оценъчно съждение и субективна интерпретация на възприети от страна на ответника факти и обстоятелства.

В този контекст въззивният състав намира, че изявленията на ответника са израз на правото му свободно да изразява собствено становище по определени въпроси от обществено значим интерес, а особено чувствителен се явява процесния, свързан със свободното и демократично провеждане на избори, в условията на стриктно и зорко съблюдаване от страна на всеки буден гражданин за опасност от наличие на злоупотреби и купуване на гласове, за предотвратяването на което постоянно и активно се апелира от държавата и медиите за проява на активност и сигнализиране от страна на всеки обществено ангажиран и съвестен гражданин при наличие дори на съмнение в тази насока.