Решение № 393 от 14.12.2025, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 393 гр. Ботевград, 14.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, IV-ТИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: при участието на секретаря като разгледа докладваното от - Гражданско дело № 20241810102190 по описа за 2024 година

С исковата молба от В. Н. З. срещу „*“ ЕООД е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № * от 13.04.2023 г.

В условията на обективно кумулативно съединяване е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за връщане на сумата от 162,00 лв.

(след допуснато изменение на размера), представляваща недължимо платена такса за удължаване на договора, ведно със законната лихва, считано от 20.11.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се сочи, че процесният договор е сключен на 13.04.2023 г.

Параметрите на договора били следните: главница – 450 лв., фиксиран ЛП – 40,97 %, ГПР – 0 %. С анекс към договора била уговорена и такса в размер на 162,00 лв. за удължаване срока на кредита. Тази такса следвало да се плати заедно с месечната погасителна вноска. Въпросната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, т. к. водела до неоснователно обогатяване на кредитора, без същият да е извършил някаква услуга или насрещна престация срещу заплащането на таксата.

Уговорката за таксата заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото не се включвала в ГПР, а обективно водела до оскъпяване на кредита по скрит начин.

Коментираната такса се явявала всъщност възнаградителна лихва. Затова формалното посочване на ГПР 0 % в договора представлявало заблуждаваща търговска практика.

В заключение се посочва, че приложима в случая е разпоредбата на чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като атакуваната кредитна сделка е недействителна. По 1 същество се иска уважаване на исковете. Претендират се и съдебно – деловодни разноски.

Ответникът е получил препис от исковата молба, като в законоустановения срок е депозирал отговор. Оспорва исковете като неоснователни. Уточнява, че крайният срок за издължаване по договора за кредит е бил 13.06.2023 г., но с Анекс от 07.06.2023 г. е уговорен нов падеж – 13.07.2023 г., за което ищцата заплатила такса в размер на 162,00 лв. Първоначално в договора било уговорено, че се дължи единствено връщане на главницата от 450,00 лв., без други разходи или задължения.

По силата на анекс от 11.05.2023 г. на ищцата била отпусната допълнителна главница от 150,00 лв., т. е. общо главницата възлизала на 600,00 лв. В Общите условия на кредитора се предвиждала възможност, ако потребителят не може да погаси задължението си на падежа, същият да поиска удължаване на срока за издължаване срещу заплащане на такса. В отговора на исковата молба се сочи, че е налице нередовност на същата, по – конкретно ищцата не посочвала дали твърди, че е изплатила таксата от 162,00 лв. и в този смисъл дали осъдителният иск за 50,00 лв. се предявява като частичен. По отношение на ГПР се акцентира, че същият не следва да включва процесната такса, тъй като тя е за допълнителна услуга, която е поискана впоследствие, а не предварително условие за сключване на договора. В заключение ответникът счита процесният договор за действителен. По същество настоява за отхвърляне на исковете. Претендира съдебно – деловодни разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна.

В откритото съдебно заседание страните редовно призовани, не се явяват и не се представляват. Ищцата в предварително депозирана писмена молба заявява, че поддържа доводите и исканията си, заявени в исковата молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Съгл. Договор за кредит № * от 13.04.2023 г. ответното дружество „*“ ЕООД е поело задължение да предостави на ищцата потребителски кредит в размер на 450,00 лв. Срокът за издължаване на кредита е 61 дни, като крайният срок за погасяване е 13.06.2023 г. Уговорено е, че стандартният лихвен процент е 40,97 %, лихвеният процент за срока на договора е 0 % и годишният процент на разходите (ГПР) е 0 %.

Изрично в договора се сочи, че така посоченият ГПР не включва разходите, които кредитополучателят може да се наложи да заплати като такси за допълнителни незадължителни услуги.

Около два месеца след сключване на договора, страните са подписали Анекс от 07.06.2023 г. за удължаване срока на договора за потребителски кредит. Така 2 окончателната дата за издължаване на кредита е изместена и срокът за погасяване е 13.07.2023 г. За продължаването на срока на договора с един месец е уговорена такса за удължаване в размер на 162,00 лв. В анекса е променен и размерът на главницата, като същият възлиза на 600,00 лв.

По делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищцата е заплатила на ответното дружество сумата от 162,00 лева, представляваща такса за удължаване срока на процесния договор.

Към договора за потребителски кредит са предоставени Стандартен европейски формуляр (СЕФ), декларация по чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗМИП и Общи условия (ОУ).

В ОУ също е предвидена такса за удължаване на срока за връщане на кредита с 14 или 30 дни над първоначално определения срок. По отношение на ГПР в ОУ е разписано, че при изчисление на ГПР не се включват разходите, които кредитополучателят заплаща в резултат от неизпълнението на договорните си задължения, както и разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявените искове са с правна квалификация чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК (за прогласяване на нищожност на договора) и чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД (за връщане на таксата за удължаване на договора като недължимо платена).

За да бъдат уважени исковите претенции, ищецът следва да докаже: наличие на свои договорни правоотношения с ответника с потребителски характер; противоречие на атакуваните клаузи с добрите нрави, целящо да заобиколи закона, нарушаване на изискването за добросъвестност от ответника, водещо до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. По осъдителния иск ищецът следва да докаже имуществено разместване въз основа на недействителен договор – свое обедняване в конкретен размер, респ. обогатяване на ответника.

В конкретния случай се касае за договор за потребителски кредит, сключен от разстояние по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), като страните не спорят относно факта на сключване.

Атакуваната клауза от анекса, неразделна част от договора, касаеща т. нар.

„такса за удължаване на срока за връщане на кредита“ нарушава императивната норма на чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Цитираната разпоредба забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Преструктурирането на кредита, отлагането на определени погасителни вноски и удължаването на срока за погасяване 3 са типични действия по управление на кредита, характерни за предмета на дейност на кредитора и включващи се в свободата на договаряне, респ. предоговаряне. В случая анекса за удължаване на договора е единствено проявление на договорната автономия на страните. Кредиторът не е извършил никакво действие, а още по – малко е предоставил услуга, която да обоснове насрещно заплащане. Независимо, че уговореното за потребителя задължение е наименувано „такса“, съдържателно се касае за скрита възнаградителна лихва. Тази възнаградителна лихва е уговорена по заблуждаващ за потребителя начин, т. к. в договора е посочен лихвен процент – 0 %, а при изчисляване на ГПР не е взета предвид т. нар. „такса“, макар последната да се явява разход по кредита и да води до неговото оскъпяване.

Поради гореизложеното, годишният процент на разходите, посочен в договора, не е коректен, нарушено е изискването за валидност на потребителския договор, заложено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което целият процесен договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и по него се дължи връщане само на чистата стойност на кредита – чл. 23 от ЗПК. Затова отрицателният установителен иск за прогласяване нищожността на процесния договор е основателен и следва да се уважи.

По осъдителния иск

Страните не спорят, а и изрично признават, че във връзка с договора ищцата е заплатила на ответното дружество като такса за удължаване сумата от 162,00 лв. Тази сума се явява недължимо платена при изначално несъществуващо основание, т. к. е престирана по недействителен договор за кредит. Затова и осъдителният иск е основателен и следва да бъде уважен.

По разноските

Предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. На същия следва да се присъди сума в размер на 100,00 лв. (сто лева), представляваща разноски в производството за държавна такса.

Съобразно невисоката фактическата и правна сложност на делото, ниският материален интерес и протичането на делото в едно открито съдебно заседание, ответникът следва да бъде осъден и да заплати в полза на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 480,00 лв.

(четиристотин и осемдесет лева), представляваща адвокатско възнаграждение (с вкл.

ДДС) за оказана безплатна правна помощ.

Водим от гореизложеното, съдът

4

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с. чл. 143, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД от В.С.П. с ЕГН:

**********, с постоянен адрес: ** срещу „* с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, клаузата на чл. 9, ал. 2 по Договор за кредит № * от 05.01.2021 г., предвиждаща заплащане на такса „Динамично плащане“.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „* с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, да заплати на В.С.П. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, сумата о т 50 лв. (петдесет лева), представляваща разноски в производството за държавна такса.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „* с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, да заплати на адв. Д.М.М. от САК с адрес на адвокатската кантора: *, сумата от 1200 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща адвокатско възнаграждение (с влк. ДДС) за оказана безплатна правна помощ.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Преписи от решението да се изпратят на страните!

Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________ 5