Решение № 4519 от 15.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4519 гр. Пловдив, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330118588 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от Т. И. К., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 1703.20 лева – недължимо платени при начална липса на основание по Договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 14.12.2023 г., до окончателното изплащане на сумата. /размерът на претенцията е посочен, съобразно допуснато изменение по реда на чл. 214, ал.1 от ГПК в с.з. от 15.10.2024 год./

В исковата молба се излагат съображения, че през 2022 год. ищецът сключил с ответника договор за потребителски кредит № ***, по силата на който му била представена сумата в размер на 800 лева при ГПР в размер на 48,06 % и лихвен процент от 40.05 %. В договора било предвидено изискване, кредитът да бъде обезпечен с поръчител, който следвало да отговаряло на изискванията на чл. 33, ал.1 от Общите условия, или банкова гаранция. В чл.

6.2 от договора било предвидено, че ако не се изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, ищецът дължал на ответника неустойка.

Навеждат се доводи, че ищецът е изплатил на ответника цялата дължима сума по договора. Излагат се съображения, че сключения между страните е недействителен на основание чл. 22 от зпк, тъй като противоречал на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК - в договора била посочена само абсолютната стойност на ГПР без да е посочена методиката на формирането му – кои компоненти са включени в него.Не било ясно дали сумата за 1 неустойка била включена в ГПР, а следвало да бъде включена в него. Счита,че клаузата за неустойка по същество представлява т.нар. скрито възнаграждение, поради което и за некоректно намира посочения в договора ГЛП, което съставлявало нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК. Предвид изложеното на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължал единствено главницата по договора.

С молба от 15.04.2024 год., се прави изменение на исковите претенции, като се иска от съда да осъди ответника да заплати на ищцата сумата от общо 1288.18 лева.

С оглед изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД. Не се оспорва сключването между страните на договор за заем.

Твърди се, че с неустойката не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Същата не би могла да бъде включена в ГПР, тъй като същият се посочвал към момента на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне на страните и се начислявала само в случай, че не се предостави обезпечение. Тя била уговорена във фиксиран размер, двете страни били напълно наясно с размера й. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение в случай на неосигуряване на обезпечение. Предоставянето на обезпечение зависило изцяло от волята и поведението на длъжника.

Възнаградителната лихва била фиксирано уговорена за целия срок на договора и не можело да се променя едностранно от ответника Заплащането й било разпределено на вноски, като размера им, броя, периодичността и датите на плащане били посочени в погасителен план, инкорпориран в чл. 4 от Договора.

Предвид изложените съображения не счита, че договорът е недействителен и че не е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Договорът, а и клаузите за неустойка и договорна лихва били действителни, поради което и предявените осъдителни искове не били основателни. По изложените съображения се иска от съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен сключен между ищцата, като кредитополучател, и „Сити Кеш” ООД, като кредитодател, договор за потребителски кредит ***.

/л.102,103/, по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца парична сума в размер на 800лв., при възнаградителна лихва от 40.05 % и ГПР от 48,49 %. и обща дължима сума – 1019.43 лв. Съгласно разпоредбите на чл.

6.1 от Договора, заемателят се задължава в тридневен срок от усвояване на заемната сума да предостави обезпечение, отговарящо на условията на чл. 33, ал.1 на Общите условия /л.73-81/, а именно: да предостави банкова гаранция или да осигури физическо лице поръчител, отговарящо на редица изисквания, вкл. да има месечен осигурителен доход над 7 пъти размера на минималната работна заплата, да няма задължения към други банки или финансови 2 институции, да не е поръчител по други кредити. В договора – чл. чл.6.2, е предвидена клауза за заплащане на неустойка от кредитополучателя в размер на 1068.57 лв. при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение в посочения срок, платима разсрочено.

В хода на делото е изслушано заключение на вещо лице по допусната ССчЕ /л.64-72/, което е посочило, че при изчисляване размерът на ГПР по договора е взет предвид единствено разходът за възнаградителна лихва, а размерът на общата погасена сума по процесния договор е в размер на 2503.20 лева.

С протоколно определение от 15.10.2024 год., държано в открито съдебно заседание е допуснато изменение на исковата претенция от общата сума от 1288.18 лева на 1703.20 лева.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между ищеца и „Сити Кеш” ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, при което ищецът е имал качеството на кредитополучател и на потребител. В тази насока той се ползва със законоустановената потребителска закрила, поради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно заключението на вещото лице при изчисляването на процента на разходите е взета предвид единствено възнаградителната лихва, но не и други такси или неустойки по кредита. В тази връзка неоснователно според настоящия съдебен състав дължимата сума за неустойка не е включена от кредитора при изчисляването на ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързан с договора за кредит. С процесния договор за заем № *** (чл. 6.1 от същия) длъжникът е задължен да осигури поне едно обезпечение на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита, поради което предоставянето на обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Следователно разходите по обезпечението и следващата се неустойка от неговото неосигуряване е трябвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер от 1019.43 лв., защото същата се завишава с посочената неустойка от 1068.57 лв.), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на 3 чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е посочен и коректния и действително приложим ГПР по процесния договор за заем, тъй като с включването на неустойката при неговото формиране, видно от заключението на вещото лице размерът на ГПР става 545.60%. При това положение и годишния процент на разходите също не е посочен точно и коректно в договора, което отново се явява нарушение на чл. 11, ал., т. 10 ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

В допълнение към горното съдът споделя съображенията в исковата молба, че процесната клауза за неустойка е нищожна. Това е така, защото уговорената в чл.6.2 от Договора неустойка реално излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, а така също и от изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В тази насока начислената сума за неустойка е следвало да бъде включена освен в ГПР, но също и в годишния лихвен процент. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на възнаградителната лихва – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което отново води до недействителност на целия договор по аргумент на чл. 22 ЗПК.

Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. Установи се от приетото заключение по допусната ССчЕ, че при дължима сума за главница от 800 лева ,ищецът е заплатил по договора общо сумата от 2503.20 лева. Тоест, ищцата е заплатила над чистата стойност по кредита сумата от 1703.20 лв., за която сума е и исковата претенция на ищцовата страна, поради което съдът намира иска за основателен и доказан по размер, поради което ще се уважи в пълния претендиран размер. Като законна последица от уважаването, в полза на ищеца ще се присъди и законната лихва върху присъдената сума от датата на подаване на исковата молба – 14.12.2023 год. до погасяване на вземането.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В нейна полза следва да се присъди сумата от 100 лв. разноски за държавна такса, както 250 лв. депозит за вещо лице и сумата от 428 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът не намира за основателно възражението за прекомерност за адвокатското възнаграждение. Съдът счита, че претендираният размер от 428 лева е 4 адекватен, предвид фактическата и правна сложност на делото, размерът на общата искова претенция от 1703.20 лева, проведените съдебни заседания, с изслушване на вещо лице.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, да заплати на Т. И. К., ЕГН **********, сумата от общо 1703.20 лв. – недължимо платена при липса на основание по Договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 14.12.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, да заплати на Т. И. К., ЕГН **********, сумата от общо 778.00 лв – съдебноделоводни разноски.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5