Определение № 730 от 08.09.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 730 гр. Пазарджик, 08.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Димитър П. Бозаджиев

Мариана Ил. Димитрова като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно частно гражданско дело № 20265200500718 по описа за 2026 година Производството е по чл.274 във връзка с чл.248 ал.3 от Граждански процесуален кодекс.

С определение от 10.06.2026 година , постановено по гр.д.№ 426 по описа за 2025 година е оставена без уважение молба вх. № 9752/06.04.2026г. от А. К. С., ЕГН: **********, с адрес с. Г., ул. „В." №**, общ. Б. за изменение на Решение № 295 от 13.03.2026г. по гр. дело № 426 от 2025 г. на Районен съд - Пазарджик, в частта за разноските.

Оставена е без уважение и молба вх. 10840/16.04.2026г. от Ай Ти Еф Груп АД, ЕИК: 202255877 със седалище и адрес на управление гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, „САП Център София“, ет. 8, за изменение на Решение № 295 от 13.03.2026г. по гр. дело № 426 от 2025 г. на Районен съд – Пазарджик, в частта за разноските.

Определението е обжалвано А. К. С., ,представляван от адв. А. А. А., в частта , с която е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските.

Осъждане на потребителя за разноски произтичало пряко от нищожност на договор и било несъвместимо с принципа на ефективност.

Насрещният иск на „Ай Ти Еф Груп“ АД бил за 2 615,21 лв. – пълната стойност на главницата по нищожния Договор № 614469. Частичното му уважаване за 2 020,45 лв., както и отхвърлянето на осъдителните искове на частния жалбоподател, не били последица от негово процесуално поведение, а произтичали изцяло от установената нищожност.

Възлагането на разноски върху потребителя в тази хипотеза го изправяла пред избора да не защитава правата си или да понесе финансова тежест, непропорционална на постигнатия резултат. Когато потребителят 1 понася разноски, чийто източник е нищожността на договора, санкционната последица от нищожността се прехвърля от кредитора, който я е причинил, върху потребителя, който успешно се е защитил ,като този резултат противоречал на целта на Директива 93/13/ЕИО и на принципа на ефективност на правото на ЕС.

Позовава се на Решение от 27.11.2025 г. по дело С-746/24 /Bank Millennium по преюдициално запитване на Окръжен съд – Варшава/.

Първоинстанционният съд приел, че по Договор № 614469 няма недължимо извършени плащания и затова принципът на ефективност не бил нарушен,като с цитираното решение се опровергавало именно това разбиране.

Позовава се и на Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 . , както и на Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 (Profi Credit Bulgaria), в което СЕС потвърдил, че потребителят не може да бъде задължен да понесе част от разноските, когато претенцията му е уважена само частично вследствие на констатирана нищожност. А с Решение по дело С-385/20 и с Решение по дело С-35/22 Съдът приел, че разноските не могат да имат възпиращ ефект спрямо потребителя, който упражнява правата си по Директива 93/13/ЕИО.

Районният съд приел, че на ищеца по насрещния иск се дължат разноски, съразмерно уважената му част, „както биха му се дължали и ако предяви иска като първоначален“, и че в тази насока практиката на СЕС не съдържала ограничения, което разбиране не се споделя от жалбоподателя.

Хипотезата по дело С-746/24 била точно тази – кредиторът предявява иск за главницата след нищожност, искът се уважава частично, и въпреки това разноски не се възлагат на потребителя.

Отхвърлянето на осъдителните искове на частния жалбоподател, поради което са присъдени 300 лв. в негова тежест, също е резултат от нищожността и от извършеното съдебно прихващане, а не от неоснователно сезиране на съда.

Позовава се на съдебна практика и моли определението в обжалваната част да бъде отменено,като се уважи молбата за изменение на решението в частта за разноските. Евентуално се прави искане за намаление на присъдените разноски.

Постъпил е отговор от ответника по тази частна жалба „Ай Ти Еф Груп“ АД.

В производството било направено искане за присъждане на разноски и били представени доказателства за заплащането им

Частната жалба поставяла по същество принципния въпрос при какви условия правото на Европейския съюз изключва отговорността на потребителя за разноски в производство, в което потребителски договор е обявен за нищожен. Поддържаното в нея разбиране е, че щом нищожността е установена, потребителят не отговаря за никакви разноски на насрещната страна. Такова общо правило нито било установено в Директива 93/13/ЕИО, 2 нито е изведено в практиката на Съда на Европейския съюз.

Директивата не уреждала режима на съдебните разноски и при липсата на хармонизация той се определя от вътрешния правен ред при спазване на принципите на равностойност и ефективност. Приложима била нормата на чл.

78 ГПК, а отклонение от нея е допустимо не по общото съображение, че страната е потребител, а само доколкото конкретното приложение би създало съществена пречка пред упражняването на правата по Директивата.

Решаващо за преценката било от какво произтичат разноските, а не дали договорът е обявен за нищожен. Практиката на Съда на Европейския съюз, на която жалбоподателят се позовава била обединена от една обща черта - във всички разгледани хипотези тежестта за потребителя произтича пряко от неравноправните клаузи, било защото вземането на търговеца се основава на тези клаузи, било защото претенцията на потребителя за връщане на недължимо платено е уважена само частично. Положението било принципно различно, когато претенцията на кредитора е за реституция на чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК. Когато потребителят оспорва изцяло и такова вземане и не връща получената сума, разноските произтичат не от нищожността, а от неговото собствено процесуално поведение.

Конкретният случай не попадал и в обхвата на разрешението относно разноските, дадено в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С259/19 на Съда на ЕС. Забраната, изведена с това решение била насочена срещу правна уредба, която разпределя разноските в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са били върнати на потребителя вследствие на установената нищожност, като хипотезата предполага частично уважена реституционна претенция. Тя не обхващала случаите, в които искът на потребителя е отхвърлен изцяло по причини, независими от неравноправния характер на клаузите - например защото платените суми не надхвърлят чистата стойност на кредита и недължимо платено изобщо не е налице, или защото вземането е погасено чрез прихващане, поискано от самия потребител, вследствие на което то е удовлетворено в пълен икономически размер.

Не се подкрепяла претенцията на частния жалбоподател и от приетото в Решение от 27.11.2025 г. по дело С-746/24. С него Съдът на Европейския съюз не е приел, че потребителят - ответник по иск за връщане на предоставения капитал - никога не може да бъде осъждан за разноски.

Изведеният критерий е сравнителен и количествен, а не абсолютен недопустима е уредба, при която потребителят понася разноски в размер, значително надвишаващ тежестта, която би понесъл, ако сам беше предявил иск за нищожност и го беше загубил. Критерият е изведен от изразена несъразмерност в конкретното главно производство, където претендираните от кредитора разноски многократно надвишаваха таксата, заплатена от потребителя за собствения му иск, а общата тежест съответстваше приблизително на шест средни месечни работни заплати в съответната държава членка. Оттук произтичат два извода с общо значение.

3

Когато потребителят е освободен от държавни такси и е представляван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, собствената му процесуална тежест е нулева и възложените в негова тежест разноски по правило остават под нивото, което би понесъл при изгубен собствен иск. Наред с това решението задължава националния съд да приложи наличните във вътрешното право механизми, включително критерия за справедливост по чл. 78, ал. 3 във връзка с чл. 78, ал.

1 ГПК и правомощието за намаляване, за да постигне съответстващ на директивата резултат. Изисква се корекция на размера, а не отказ от присъждане.

Неоснователно било и твърдението, че присъдените разноски икономически неутрализират възпиращия ефект по чл. 7, § 1 от Директивата..

Икономическият резултат за търговеца бил категорично отрицателен и възпиращият ефект е постигнат в пълна степен. Обратното разбиране означавало възпиращата функция да се обърне срещу самото право на кредитора да получи обратно предоставения капитал, което правото на Съюза изрично признава.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК давала възможност ответникът, който не е дал повод за завеждане на делото и признае иска да не носи отговорност за разноски. Потребителят, който приема последицата по чл. 23 ЗПК и признае претенцията за чистата стойност на кредита, е напълно защитен от разноски по нея. Когато обаче оспорва тази претенция изцяло, включително по размер и с възражение за погасителна давност, отговорността за разноски е закономерна последица на избраната от него защита. Именно съществуването на този механизъм показва, че националната уредба не създава пречката, срещу която е насочена практиката на Съда на Европейския съюз.

Ако разноски не се възлагат дори когато исковете на потребителя са изцяло отхвърлени като неоснователни и когато той не е върнал безспорно получена и ползвана сума, всяка претенция би могла да бъде предявявана и всяко задължение оспорвано без каквато и да е процесуална последица, което противоречи на чл. 3 ГПК и на изискването процесуалните права да се упражняват добросъвестно.

Определението е обжалвано и от „Ай Ти Еф Груп” АД.

Претенцията е другата страна да бъде осъдена да заплати направените от дружеството разноски в размер на 1504.61 лева (769.29 евро) и да бъде намалено адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Считат,че следва да намери приложение правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК като заплатените от насрещния ищец такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.

Иска за главницата от 2615 лева (1337.14 евро) бил частично отхвърлен (за сумата в размер на 594.76 лева или 304.10 евро) не поради неоснователност на претенцията, а единствено поради извършеното от съда прихващане на насрещни задължения.

4

Тоест, завеждането на делото и извършването на разноски от дружеството се дължало изцяло на поведението на А. К. С., свързано с отричане на претендираното вземане и с отказ същото да бъде изпълнено доброволно преди предявяване на исковата молба.

Ответникът следвало да понесе разноските в пълен размер - общ размер на 1504.61 лева (769.29 евро), представляващо сбор от платено адвокатско възнаграждение (по предявения насрещен иск в размер на 700 лева и по отхвърления първоначален иск), платени държавни такси (104.61 лева), както и платен депозит (400 лева).

Присъденото на процесуалния представител на насрещната страна възнаграждение нарушавало основния за българското гражданско право принцип на забраната за неоснователно обогатяване и противоречи на добрите нрави, справедливостта и морала.

Размерът на възнаграждението трябвало да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес.

Производство приключило без развиване на продължителен и мащабен исков процес, изискващ събиране и обсъждане на сложни по вид, обем и начин на установяване доказателства. Предметът на правния спор не се отличавал със сложност, а с еднотипност и стандартизираност, релевантните факти не са многобройни, постановена е многобройна и непротиворечива съдебна практика. Производството не е с дълго времетраене, обуславящо необходимост от допълнителна дейност на процесуалния представител.

Нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответствала на правото на ЕС, поради което не следвало да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.