Решение № 7090 от 21.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7090 гр. София, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета А.

Й. Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100507803 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 3597 от 28.02.2024 г., постановено по гр. д. № 4849/2023 г., по описа на СРС, 88. състав, частично е уважен предявеният от Г. С. Г. срещу „Гранд Хотелс Мениджмънт Енд Маркетинг“, осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 2000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания, настъпили в резултат на инцидент – изгаряне на крака от необезопасена дюза за парна струя в парната баня на СПА центъра в управлявания от ответника „Гранд Хотел Терме“, находящ се в с. Баня, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 02.12.20222г. до окончателното изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 2000 лева до пълния предявен размер от 5001 лева.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Гранд Хотелс Мениджмънт Енд Маркетинг“ е осъден да заплати на ищеца сумата от 487,92 лева, представляваща направени в производството пред СРС разноски, съразмерно на уважената част от иска.

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявеният иск е уважен, е постъпила въззивна жалба от „Гранд Хотелс Мениджмънт Енд Маркетинг“, чрез процесуалния му представител – адв. М. А., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдепроизводствените правила и необоснованост на изводите. Поддържа, че СРС не е обсъдил и анализирал в детайли събраните доказателства и взаимовръзката между тях и неправилно е достигнал до извод за наличие на елементите от фактическия състав на 1 непозволеното увреждане. Сочи още и че съдът неправилно е приел, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат, при положение, че ищецът не е потърсил лекарска помощ в продължение на два дни, а на третия е посетил съдебен лекар. Поддържа, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е прекомерен и следва да бъде редуциран съобразно принципа на справедливост. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения иск, както и да присъди направените по делото разноски в производството пред СРС и СГС, включително и тези за адвокатско възнаграждение.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът Г. С. Г., чрез процесуалния си представител – адв. В. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения.

Сочи, че механизмът на настъпване на увреждането е доказан по безспорен начин чрез показанията на свидетеля С., разпитан в рамките на първоинстанционното производство, а претърпените болки и страдания в резултат на изгарянето – чрез разпит на свидетеля Я. Г.а.

Поддържа, че размерът на определеното от СРС обезщетение за неимуществени вреди е справедлив и е съобразен с възстановителния период, с от него неудобства и негативни емоционални преживявания в резултат на непозволеното увреждане, както и с оглед на изменилите се икономически условия в страната. Моли съда да потвърди решението в частта, в която е уважен предявеният иск, ведно със законната лихва от 02.12.2022г.

Претендира разноски в производството пред СГС.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над присъденото обезщетение от 2000,00 лева до претендирания размер от 5001,00 лева и в тази му част същото е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

2

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на работата, като възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на извършителя на работата и зависи изцяло от обема на отговорността на причинителя, която е лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възложителят на работа отговаря по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно из между тях е причинил тези вреди. Когато при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Достатъчно е да се касае за дейност, която се осъществява по възлагане на този работодател и при или по повод изпълнението й да са причинени вредите, без да е необходимо се персонифицира прекият причинител на увреждането – работник или служител на работодателя. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл.

49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

За да възникне притезателното право на увредения да претендира обезщетение от претърпяното вредоносно деяние срещу „Гранд Хотелс Мениджмънт Енд Маркетинг“ за обезвреждане на неимуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и 2) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа от „Гранд Хотелс Мениджмънт Енд Маркетинг“ чрез своето действие или бездействие.

В конкретния случай не е спорно между страните, че хотелът, в който е отседнал въззиваемият в периода 02-12.2022-04.12.2022г. – Гранд Хотел Терме, е собственост на ответното дружество „Гранд Хотелс Мениджмънт Енд Маркетинг“. Спорни между страните се явяват обстоятелствата относно механизма на настъпване на увреждането – изгаряне на крака и по-конкретно, дали увреждането е настъпило вследствие на противоправно бездействие от страна на служителите на „Гранд Хотел Терме“ във връзка с поддръжката на техническите съоръжения в парната баня на хотела, както и размерът на заместващото обезщетение и дали то отговаря на действително претърпените болки и страдания.

За да може да се ангажира отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД следва да се докаже, че бездействието като релевантен факт е обусловено от неизпълнението на конкретно задължение за предприемане на определено активно поведение, което произтича от закона, техническите и други правила и/или от характера на работата, включително и от дадените по надлежния ред устни указания на възложителя.

Следователно, за да е противоправно бездействието на служителите, то трябва е налице юридически факт, който да поражда задължението на хотела да извършва дейности по осигуряване безопасността на гостите си. Съгласно Наредба за категоризация на обектите по чл. 120 от Закона за туризма в таблицата от раздел V - т. 3 изискванията към обслужването на хотели категория "пет звезди" вменява задължение в ред I т. 1, колона 2 за осигуряване на 3 безопасност и сигурност на туристите. Въпреки административния характер на разпоредбата еднозначна е относимостта й към спора във връзка отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. В качеството си на хотел от категория "п е т звезди", осигуряването на безопасността на гостите е нормативно закрепено, а поради естеството му на юридическо лице се налага и възлагането върху неговите служители. Следователно ответникът съгласно цитирания нормативен акт има задължение да осигури безопасността на гостите на хотела, предприемайки поведение, което да обезпечи и предотврати настъпването на инциденти от всякакъв тип, накърняващи телесния интегритет на посетителите. На практика това означава да се осъществява постоянен контрол над изправността на всички технически съоръжения в СПА центъра на хотела, а в случай на констатирана повреда или на съмнение за такава – да бъдат поставени обозначителни табели, видими за посетителите, сигнализиращи за потенциална опасност.

Противно на поддържаното във въззивната жалба настоящият състав на съда намира, че по делото ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване, в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че полученото нараняване, изразяващо се в изгаряне на левия крак, е причинено вследствие поведението на ответника, изразяващо се в бездействие на неговите служители и липсата на предприети фактически действия по осигуряване на текущ контрол за привеждане на съоръженията в парната баня в състояние, което да гарантира безопасността на посетителите. От събраните в рамките на първоинстанционното производство доказателства се установява, че дюзата, която би следвало да изпуска пара под налягане, вместо това е изпускала голямо количество гореща вода. Това се подкрепя и от приложеното като писмено доказателство - съдебномедицинско удостоверение, изд. от доц. д-р А.А., в чието заключение се посочва, че „установеното травматично увреждане е получено по механизма на въздействие на течност с висока температура – изгаряне и би могло да бъде получено по начин и време, както съобщава освидетелстваният“. С този извод кореспондира и заключението на вещото лице, изслушано в рамките на първоинстанционното производство, а именно, че „установеното на 05.12.2022г. от съдебен медик увреждане е характерно за въздействие от локално действие на висока температура – изгаряне и причиняването добре може да се обясни по време и начин със съобщеното от пострадалия в исковата молба, а именно – при въздействието на гореща парна струя на 02.12.2022. в областта на ходилото на ляв крак..“. В този смисъл са и показанията на свидетеля С. – колега на ищеца, който е бил с него по време на инцидента и който сочи, че докато са се насочвали към басейна на хотела, са преминали покрай входа на парната баня, в ъгъла, на който е разположена въпросната дюза, причинила изгарянето.