Решение № 74 от 04.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 74 гр. Пловдив, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Мартина Ат. Мишева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330108568 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на М. М. М. срещу „Аксес Файнанс“ ООД, с която е предявен иск за прогласяване на недействителен Договор за кредит „Бяла карта“ от **** год. на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, , както и в условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузите на чл.21, ал.3, ал.4 и ал.5 от Договора за кредит „Бяла карта“ от ***** год., поради противоречие с добрите нрави и чл.10а, ал.2 от ЗПК.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за кредит от ***** год, по силата, на който на ищеца е отпуснат револвиращ кредит в размер на 300 лева, който се удвоявал чрез международна кредитна карта. Срокът на договора бил неопределен. ГЛП бил 43,20%, като върху усвоения размер се дължал и дневен лихвен процент от 0,12. ГПР бил 46,18%. Липсвал погасителен план, размер на възнаградителната лихва, както и разпределение на вноските по задължения.

Твърди се, че потребителския договор е недействителен. Излагат се съображения, че са нарушение изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като не били посочени условията на прилагането на лихвения процент, индекс или рефепентен лихвен процент, не бил регламентиран и размер на възнаградителната лихва, като не било посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква лихва, такси и др. Нарушена била и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР- кои компоненти са включени в него и как се формира същият.

1

Излагат се твърдения, че клаузите на чл. 21, ал.3, ал.4 и ал.5 от Договора са нищожни поради противоречие с добрите нрави и неспазване изискването на чл.10а от ЗПК. Клаузите на чл. 21, ал.3 и ал.4 от Договора създавали допълнителна тежест за длъжника, не били включени в ГПР, като по този начин ГПР не отговарял на действителния. Противоречали на добрите нрави, тъй като нарушавали принципът за справедливост и излизали извън обезпечителната и обезщетителната функции, които определял законодателя.

Клаузата на чл. 21, ал.5 от Договора била нищожна, тъй като противоречала на изискването на чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Таксата от 120 лева за извънсъдебно събиране на вземания не била включена в ГПР и така ГПР не отговарял на действителния. Тази такса била недължима съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК.

Сочи се, че претендираната договорна лихва също била недължима, поради нищожност на клаузата за начисляването й. Размерът й надхвърлял четирикратно законноустановения, което противоречало на добрите нрави.

Иска се от съда да уважи исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Аксес Файнанс” ООД, с който се взима становище за неоснователност на предявената искова претенция. Признава се, че на **** г. между страните е сключен договор за кредит „Бяла карта“ № ****, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца револвиращ кредит в максимален размер от 1200 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент – платежна карта, а ищецът се е задължил да го използва и върне.

От правна страна се посочва, че предявеният иск се явява неоснователен.

Досежно доводите за недействителност на договора по чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК се излагат доводи, че между ГЛП в договора е фиксиран на 43,2% и не правилно било посочено, че освен него се дължал и дневен лихвен процент. Сочи, че при фиксиран ГПЛ не било необходимо да се посочват условията за прилагането му. Алтернативно сочи, че в договора била уточнена базата, върху основата на която се начислявал лихвения процент, а именно дненел лихвен процент в размер на 0,12%, който се изчислявал всеки ден върху усвоената и непогасена главница от кредитния лимит.

Кредитодателят бил уведомил предварително кредитополучателя за всички условия по кредита, включително и относно размера на възнаградителната лихва. При фиксиран лихвен процент не било задължително и посочването на индекс или референтен лихвен процент. Посочва се, че липсата на отделно записване на общия размер на договорната лихва не водело до недействителност на договора, тъй като такова изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не било предвидено в закона.

Относно липсата на разписана методика за формиране на ГПР сочи, че законът не поставя такова изискване, като не било необходимо в ГПР да се изброяват компонентите, включени в него.

Относно нищожността на клаузите на чл.21, ал.3, 4 и 5 от договора, излага твърдения, че клаузата на чл.21, ал.3 не противоречи на никоя законова 2 разпоредба. Таксите по чл. 21, ал.4 и ал.5 от Договора били изцяло обосновани, за тях имало създадени специални законови разпоредби и били свързани с действия на служители на дружеството, които по своя арактер били извънредни. Тяхното начисляване зависело изцяло от поведението на кредитополучателя. Не било вярно, че тези клаузи били неравноправни. При отпускане на кредит кредитополучателят бил запознат с всички условия по отпускането, като разполагал с достатъчно време да прецени дали да ги приеме или не. Не били основателни твърденията, че клаузите противоречали на добрите нрави.

Относно твърденията за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва сочи, че нямало ограничение относно допустимите размери на възнаградителната лихва. При изчисляването на ГПР се вземал предвид и размера на договорната лихва. Този размер представлявал цената на предоставената от кредитора услуга. , поради което той разполагал със свободата да го определи. Размерът бил 43,2 % , като надвишаването над трикратния законов размер било пренебрежимо малко. Спазено било изискването ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва. Не било налице неравноправие между правата и задълженията на потребителя и кредитодателя. Не било налице недобросъвестно поведение на кредитодателя, тъй като кредитополучателят бил предварително информиран за всички условия по договора, включително и относно размера на възнаградителната лихва, като е бил в правото си да откаже да го подпише, ако условията не са го удовретворявали.

Иска се от съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не са спори между страните, а и от приложените по делото доказателства се установява, че на ***** год. между страните е сключен договор за кредит „Бяла карта“ , съгласно който на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 1500 лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 43,2 % и посочен годишен процент на разходите – 46,18 %.

В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 20, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 7 % от стойността на усвоената е непогасена главница, която е включена в текущото месечно задължение и се начислява за всяко отделно неизпълнение.

За длъжника е предвидено задължение – чл. 15 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря на конкретно посочени в договора изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, ***** гражданин, живеещ в Б., назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно 3 трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя.

При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 7 % от стойността на главницата, която се начислява за всяка просрочена месечна погасителна вноски.

Ответникът „Аксес Файнанс“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 46.18 %, а възнаградителната лихва– 43.2 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 2 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото 4 законово основание.

Не са спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са упоменати - условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква – лихва, такси и пр.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочения в договора ГПР от 46.18 % и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 20 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като се добавя всеки месец в размер на 7 % от усвоената е непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.

Въведеното изискване за предоставяне на допълнително обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предостави – тридневен от падежа, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.