Решение № 4312 от 29.09.2026, Административен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 4312

Хасково, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Хасково - VIII състав, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и шеста година в състав:

СЪДИЯ:

АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА

При секретар ВЕСЕЛЕНА КАРАСЛАВОВА като разгледа докладваното от съдия АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА административно дело № 20267260700811 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на А. И. Д., подадена чрез адв. Д. А., против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 26-1030-000226/05.03.2026 г., издадена от Р. К. П. – Началник група към ОДМВР – [област], Сектор „Пътна полиция“ – [област], с която на основание чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „бб“ от ЗДвП спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от три месеца.

В жалбата се поддържа нищожност, а при условията на евентуалност - незаконосъобразност на оспорената заповед. Наведени са доводи за липса на компетентност на издателя, немотивираност на акта и липса на необходимата конкретизация и ясно посочване на фактическите и правните основания за издаването му и на разпоредените с него правни последици. Твърди се още, че не са посочени всички относими правни разпоредби, че липсва ясно формирана воля на административния орган относно конкретното основание за прилагане на мярката и че това препятства ефективното упражняване на правото на защита и съдебния контрол за законосъобразност. Поддържат се и оплаквания за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и несъответствие с целта на закона.

Оспорва се възприетата от административния орган фактическа обстановка като непълна, неточна, противоречива и несъответстваща на действително осъществилите се факти, като се поддържа, че не са налице обективните и субективните признаци на вмененото нарушение. По-конкретно се оспорва констатацията, че жалбоподателят не е изпълнил подаден му сигнал за спиране, като се твърди, че сигналът със стоп-палка не е бил ясен и не е бил възприет от водача, а незабавното спиране е било обективно невъзможно поради натоварения трафик. Сочи се, че след последващо подаване на светлинен и звуков сигнал водачът е спрял автомобила и е бил проверен. Поддържа се, че описаното в заповедта поведение като „не спира плавно“ и последващото спиране на автомобила не са равнозначни на отказ да бъде изпълнен сигнал за спиране, поради което липсвала материалноправна предпоставка за прилагане на процесната принудителна административна мярка. Иска се прогласяване на нищожността на заповедта, а при условията на евентуалност – нейната отмяна като незаконосъобразна, както и присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът - Началник група към ОДМВР – [област], Сектор „Пътна полиция“ – [област], в депозирано чрез процесуален представител писмено становище, оспорва жалбата. Поддържа, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и административнопроизводствените правила, както и при наличие на материалноправните предпоставки за прилагане на мярката. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

На 02.03.2026 г. младши автоконтрольор К. Г. Г. при ОДМВР – [област], Сектор „Пътна полиция“ – [област], е съставил срещу А. И. Д. Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) серия GA № 3923955. В акта е посочено, че на 02.03.2026 г., около 14:13 часа, в [населено място], на [улица], с посока на движение от изток към запад, Д. управлявал лек автомобил [Марка], модел „****“, с рег. № [рег. номер], чужда собственост, като: 1. не представя СУМПС и 2. не спира плавно на посоченото място или в най-дясната част на платното за движение при подаден сигнал за спиране от униформен служител със стоп-палка, след което бил застигнат и спрян със светлинен и звуков сигнал с патрулен автомобил на [улица], до № 1, при бензиностанция „****“. Първото деяние е квалифицирано от актосъставителя като нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, а второто - като нарушение на чл. 103 от ЗДвП. При съставянето на акта жалбоподателят е вписал като възражение, че не е видял подадена стоп-палка и че иначе веднага би спрял.

Въз основа на констатациите в АУАН на 05.03.2026 г. Р. К. П., в качеството си на Началник група към ОДМВР – [област], Сектор „Пътна полиция“ – [област], е издал оспорената Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 26-1030-000226. В обстоятелствената част на заповедта са възпроизведени двете нарушения, описани в АУАН, като е посочено, че жалбоподателят е нарушил чл. 100, ал. 1, т. 1 и чл. 103 от ЗДвП. Като правно основание за прилагане на принудителната административна мярка е посочен текстът на чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „бб“ от ЗДвП, а в разпоредителната част е наложено временно отнемане на СУМПС на водач, „който е извършил нарушение по чл. 175, ал. 1 от ЗДвП“, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от три месеца. Препис от заповедта е връчен на жалбоподателя на 24.06.2026 г. Жалбата е подадена на 28.06.2026 г. в Административен съд – [област].

По делото са представени Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи и Заповед № 317з-3162/15.04.2022 г. на директора на ОДМВР – [област]. С последната началниците на групи в Сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – [област] са оправомощени да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки по чл. 171 от ЗДвП.

От представената Заповед № 8121к-2836/11.03.2024 г. се установява, че Р. К. П. е преназначен на ръководна длъжност ******* в Сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР – [област].

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок от адресата на индивидуалния административен акт, чиито права и законни интереси са непосредствено засегнати от него.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава с обсъждането на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на административния акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

На първо място следва да бъде обсъдено възражението на жалбоподателя за нищожност на оспорената заповед поради липса на компетентност на нейния издател. Възражението е неоснователно. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1 от закона се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Следователно за валидното упражняване на правомощието по издаване на процесната заповед е необходимо издателят да принадлежи към кръга на органите, на които законът непосредствено е предоставил това правомощие, или да е надлежно оправомощен от компетентния ръководител на съответната служба за контрол. Със Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи са определени структурите на МВР, които осъществяват контрол по Закона за движението по пътищата. Сред тях са областните дирекции на Министерството на вътрешните работи, като контролът на тяхна територия се осъществява в частност от полицейските органи в секторите „Пътна полиция“ при ОДМВР. Същата заповед определя и съответните длъжностни лица в тези структури, на които са възложени правомощия по прилагането на ЗДвП. В изпълнение на тази заповед директорът на ОДМВР – [област] е издал Заповед № 317з-3162/15.04.2022 г., с която е оправомощил изрично определени длъжностни лица от ОДМВР – [област] да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки по чл. 171 от ЗДвП, включително мерките по т. 1 на същата разпоредба. Сред оправомощените длъжностни лица са началниците на групи в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – [област]. От представената по делото Заповед № 8121к-2836/11.03.2024 г. на главния секретар на МВР се установява, че Р. К. П. е преназначен на ръководна длъжност********** в сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ при ОДМВР – [област]“. От съдържанието на заповедта следва, че към датата на издаване на оспорената ЗППАМ – 05.03.2026 г., той е заемал длъжност, включена в кръга на длъжностните лица, оправомощени със Заповед № 317з-3162/15.04.2022 г. да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1 от ЗДвП. Налице е и териториална компетентност на органа, доколкото нарушението, послужило като фактическо основание за издаване на заповедта, е установено на територията на [населено място], попадаща в териториалния обхват на ОДМВР – [област]. В този смисъл съдът приема, че към 05.03.2026 г. Р. К. П. е разполагал с материална, функционална и териториална компетентност да издаде заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1 от ЗДвП. Поради това не е налице твърдяната от жалбоподателя липса на компетентност, която да обоснове нищожност на оспорения административен акт.

Заповедта е издадена в писмена форма и съдържа разпоредителна част, поради което е налице валидно обективирано волеизявление на административен орган. Съдът обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за посочване на правните основания за издаване на индивидуалния административен акт.

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1 от закона се прилагат с мотивирана заповед. Това изискване следва да се разглежда във връзка с общото правило на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, съгласно което индивидуалният административен акт трябва да съдържа фактическите и правните основания за неговото издаване. Процесната принудителна административна мярка е приложена на основание чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „бб“ от ЗДвП. Разпоредбата на б. „з“, въведена с изменението на закона, обнародвано в ДВ, бр. 64 от 2025 г. и в сила от 07.09.2025 г., установява различен законодателен подход в сравнение с предвидените в предходните букви на т. 1 конкретно формулирани основания за временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Съгласно приложимата в случая норма, извън хипотезите по букви „а“ – „ж“, свидетелството за управление временно се отнема на водач, който при управление на моторно превозно средство е извършил нарушение по ЗДвП, за което е предвидено наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство, като подб. „бб“ ограничава срока на мярката до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от три месеца, и определя кръга на нарушенията чрез препращане към конкретно посочени административнонаказателни разпоредби. Следователно нормата на чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „бб“ от ЗДвП очертава приложното си поле посредством препращане към административнонаказателни разпоредби, в които са уредени различни състави на нарушения, за които законът предвижда и наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство. Поради това за приложението на процесната ПАМ не е достатъчно органът да установи нарушение на ЗДвП, нито е достатъчно нарушението да се санкционира с лишаване от право да се управлява МПС. Необходимо е установеното деяние да осъществява конкретен административнонаказателен състав, включен от законодателя в кръга на съставите, към които препраща съответната подбуква на чл. 171, т. 1, б. „з“. Оттук следва, че при издаването на заповедта административният орган следва да установи конкретните факти и нарушената разпоредба на ЗДвП, както и да прецени кой административнонаказателен състав е приложим към така установеното деяние и дали именно този състав е сред изрично посочените в чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „бб“ от ЗДвП.