Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 5499 от 10.03.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно гражданско дело 2203/2026
Вид
Определение № 5499
Подписан
10.03.2026
В сила
10.03.2026
Състав
Нели Алексиева, Валерия Родопова Диева, Елена Светлинова Шипковенска

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5499 гр. София, 10.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Въззивно частно гражданско дело № 20261100502203 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, чрез юрк.Д.Д., срещу определение № 4865, постановено на 03.02.2026 г., по гр.дело № 24937/2025 г. по описа на СРС, ГО, 174 състав, с което е оставена без уважение молба от „Вивус.БГ” ЕООД по чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 20702 от 14.11.2025 по гр.дело № 24937/2025 г. по описа на СРС, в частта за разноските.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Частният жалбоподател моли съда да отмени обжалваното определение като неправилно и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло претенцията за присъждане на разноски в полза на представителя на ищеца, а при условията на евентуалност – да намали присъденото адвокатско възнаграждение.

Ответникът по частната жалба – П.С.И., чрез пълномощника си адв. Десислава Филипов, в депозирания по делото писмен отговор излага доводи за неоснователност на подадената частна жалба. Моли съда да остави без уважение частната жалба като неоснователна по изложени в отговора съображения.

Софийски градски съд, като взе предвид наведените с от страните доводи, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С решение № 20702/14.11.2025 г., постановено по гр. д. № 24937/2025 г. по описа на СРС, 174 състав, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, е осъдено да заплати на П.С.И. сумата в размер на 229.92 лв., представляваща сума, платена без основание над главницата по договор за кредит № 9743457009, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 1

02.05.2025 г. до окончателното изплащане, както и сумата в размер на 50 лв., представляваща съдебни разноски. На основание чл. 38а, ал. 1 ЗАдв, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК „Вивус.БГ“ ЕООД е осъдено да заплати на адв. Д.Л.Ф. сумата в размер на 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ и съдействие.

Молбата на ответника „Вивус.БГ” ЕООД за изменение на решението чрез неприсъждане на разноски, евентуално за ревизиране на така определения размер и намаляването му с обжалваното в настоящото производство определение, съдът е оставил без уважение с Определение № 4865 от 03.02.2026 г., което е предмет на обжалване.

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

По основателността на жалбата съдът намира следното:

Във връзка с довода на жалбоподателя, че разноски не се дължат в полза на ищеца поради наличие на злоупотреба с право следва да се посочи следното. Макар по делото да не са представени доказателства, че между ищеца П.С.И. и ответника „Вивус.БГ“ ЕООД са сключени и други договори за потребителски кредит, във връзка с които ищецът е образувал седем отделни съдебни производства за установяване нищожност на техни уговорки, респ. за връщане на недължимо платени суми по тези уговорки, доколкото ответникът по жалбата не оспорва това обстоятелство, следва да се приеме, че действително това е така. Това обстоятелство обаче не представлява злоупотреба с процесуалното право на иск по смисъла на чл. 3 ГПК. Независимо от това, че договорите са сключени между едни и същи страни, всеки от тях представлява самостоятелно кредитно правоотношение и чрез исковете за прогласяване нищожността на неравноправните клаузи, респ. за връщане на недължимо платените суми по договора, ищецът защитава свой правен интерес, който е различен от тези по останалите правоотношения, като разделянето на претенциите според броя на сключените договори не може да доведе до увреждане на ответника чрез генериране на недължими адвокатски възнаграждения, защото при всички положения такива възнаграждения биха се дължали за всеки договор поотделно.

По отношение на релевираното от жалбоподателя възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът намира следното:

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан императивно с фиксираните в 2

Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения.

Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл.

101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Съгласно горепосоченото решение С-438/22 г. на СЕС, и съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 553/2024 г. на ВКС, III г. о., определение 1183 от 14.03.2024 г. по ч. гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, III г. о., определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., на ВКС, I т. о., и мн. др., при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимални размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Националният съд следва да остави неприложена тази национална правна уредба, която противоречи на норма от правото на ЕС, конкретно на чл. 101 3

ДФЕС. По изложените съображения в случая не може да се определи следващият се размер на адвокатското възнаграждение съгласно посочената наредба. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото.

В случая повдигнатият спор няма правна или фактическа сложност, депозираната искова молба е бланкетна, материалният интерес на делото е нисък, по спорните по делото въпроси е налице константна съдебна практика, проведено е едно единствено открито съдебно заседание и процесуалният представител на ищеца не се е явил в него, не са били налице процесуални усложнения. Не може да бъде игнориран и безспорният факт, че, както беше посочено по-горе, между страните са налице няколко искови производства с идентичен предмет, основани на различни договори за потребителски кредит, в които ищецът е представляван от адв. Филипова. Видно от представения в първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие, същият касае представителство по дела срещу кредитори на клиента и осъществяване на процесуално представителство по тях, следователно правоотношението между страните касае защитата по всички дела. При това положение, съдът намира, че присъденото в полза на адв. Филипова адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до размера от 250 лева /127.82 евро/.

Предвид гореизложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е оставено без уважение искането на „Вивус.БГ“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване на възнаграждението от 400 лева на 250 лева и вместо това възнаграждението следва да бъде намалено. В останалата си част обжалваното определение е правилно и жалбата следва да бъде оставена без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 4865 от 03.02.2026 г., постановено по гр.дело № 24937/2025 г. по описа на СРС, ГО, 174 състав, в частта, с която е оставено без уважение искането на „Вивус.БГ” ЕООД по чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 20702 от 14.11.2025 г. по гр.дело № 24937/2025 г. по описа на СРС, 174 състав, в частта за разноските, чрез тяхното намаляване от 400 лв. до размера от 250 лв. и вместо това постановява:

4

ИЗМЕНЯ Решение № 20702 от 14.11.2025 г., постановено по гр.дело № 24937/2025 г. по описа на СРС, 174 състав, в частта за разноските, като НАМАЛЯВА присъденото в полза на адв. Д.Л.Ф. адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца П.С.И. безплатно процесуално представителство от 400 лева /с еврова равностойност 204.52 евро/ до 250 лева /с еврова равностойност 127.82 евро/.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, срещу определение № 4865, постановено на 03.02.2026 г., по гр.дело № 24937/2025 г. по описа на СРС, ГО, 174 състав, в останалата част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5