Решение № 238 от 08.10.2024, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 238 гр. Монтана, 08.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Аделина Тушева

Членове:

Таня Живкова

Александра Нанова при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело № 20241600500232 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Т. Е. Н., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител адвокат Д. М., управител на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, последният с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 72 от 16.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1346/2023 г. по описа на Районен съдгр. Монтана, 2- р и състав, обжалвано в частта, с която е отхвърлен осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответниковото дружество да заплати на ищеца сума в размер на 10 лв., предявен като частичен от 384 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка произтичаща от договор за потребителски кредит № 202302160806020059/16.02.2023 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2023 г. до окончателното й изплащане.

В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че 1 съдебното решение е неправилно. За неверен и в противоречие с доказателствата се намира изводът на районния съд за неяснота дали плащането извършено с представеното по делото платежно нареждане е във връзка с процесния договор. Позовава се на приложена по делото справка, от която можело да се заключи, че към датата на извършване на твърдяното плащане към ответника, ищецът не е имал сключен друг договор за заем с него. Счита се, че това доказва, че плащането е извършено именно във връзка с процесния договор. За недоказано от ответника се намира правното основание, на което същият е задържал сумата.

Въз основа на изложеното от въззивника се прави искане за отмяна на първоинстанционното съдебно решение, в обжалваната част и за постановяване на друго решение, с което искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД да бъде уважен. Претендира се за присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемото дружество ххххх“ ООД, действащо чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Петко Палазов, е подало отговор на въззивната жалба. Същата се счита за неоснователна, като се излагат съображения за това. Твърди се, че в случая не се доказва наличие на плащане на неустойка. Насочва вниманието към това, че в първоинстанционното производство ищецът дори не е твърдял, че претендираната сума е била заплатена на дружеството. Позовава се на изготвеното заключение по назначената експертиза, от която се установявало, че жалбоподателят не е платил, съответно това дружество не е получило, сумата от 384 лв., представляваща неустойка по процесния договор за кредит.

С оглед на изложеното моли въззивният съд да постанови решение, с което първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира се за присъждане на направените разноски изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция в размер на 100 лв.

В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна-ищец в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес 2 обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане.

Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.

За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно призовани. Не се явява нито въззивникът, нито процесуалният му представител. Преди неговото провеждане е подадена писмена молба (л. 36 от делото), в която се заявява, че въззивната жалба се поддържа. Представен е списък с разноски (на гърба на л. 36 от делото), които се иска да бъдат присъдени. Прави се възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на насрещната страна, в случай, че размерът му е над минималния възможен. Не се явява представител на въззивниковото дружество. Преди заседанието от него е подадена писмена молба (л. 31 от делото), в която се сочи, че изложеното в отговора се поддържа и се прави искане за присъждане на направените разноски включително тези за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства по делото събрани в първоинстанционното производство, становищата на страните, при така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. Монтана гражданскоправен спор е образувано по повод на подадена искова молба от Т. Е. Н., в качеството му на ищец, действащ чрез своя процесуален представител адвокат Д. М., срещу „хххххх ООД, в качеството му на ответник. С нея са предявени първоначално обективно кумулативно съединени установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с правно основание чл.

26 от ЗЗД за обявяване на нищожност на клаузата на чл. 6 от процесния договор за потребителски кредит и осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, за сумата от 10 лв., като частичен от 384 лв.

В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства и е назначена съдебно-икономическа експертиза, заключението по която не е оспорено от страните.

3

С първоинстанционното съдебно решение № 72 от 16.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1346/2023 г., Районен съд-гр. Монтана е уважил предявения установителен иск, като е обявил нищожността на клаузата на чл. 6 от договора за потребителски кредит № 202302160806020059 от 16.02.2023 г., предвиждаща неустойка при неосигуряване на гаранция и е отхвърлил предявения като частичен осъдителен иск ответниковото дружество да заплати на ищеца сума в размер на 10 лв., от общо 384 лв., представляваща платена такава при липса на основание по клаузата предвиждаща неустойка при неосигуряване на гаранция по договор за потребителски кредит № 202302160806020059 от 16.02.2023 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2023 г. до окончателното й изплащане. Решението на районния съд не е обжалвано от страните по делото в частта, с която е уважен установителният иск за признаване на нищожност на процесната клауза, поради което на основание чл. 296, т. 2, предл. първо от ГПК по отношение на нея то е влязло в сила.

Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за правомощията, които има, при извършена служебна проверка по чл.

269 от ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно, а в обжалваната му част е допустимо. Изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение в обжалваната му част въззивният съд намира за неоснователни.

Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и формулирания петитум намира, че спорен пред Окръжен съд-гр. Монтана е въпросът заплатена ли е в действителност от жалбоподателя, предвидената в обявената за нищожна клауза на чл. 6 от процесния договор, неустойка и изпълнен ли е фактическият състав на даване на нещо при начална липса на основание.

Въззивният съд намира, че по делото са събрани всички относими и необходими за изясняване на спора доказателства.

От приетите по делото писмени доказателства от фактическа страна безспорно се установява, че страните са в облигационно правоотношение от 16.02.2023 г., възникнало въз основа на Договор за потребителски кредит № 202302160806020059/16.02.2023 г. за предоставяне на финансови услуги от 4 разстояние (л. 9-13 от първоинстанционното дело). Същият е сключен, чрез средства за комуникация от разстояние, между въззиваемото дружество, като кредитодател и въззивникът, като кредитополучател, за сумата от 400 лв. съгласно чл. 1, ал. 1 и чл. 11, ал. 3 от договора. Тази сума последният се задължава да върне на 6 месечни вноски, изводимо от погасителен план, съдържащ се в чл. 11, ал. 2 от договора, изобразен под формата на таблица (на гърба на л. 11 от първоинстанционното дело). От представения по делото на хартиен носител договор за кредит се установява, че кредитът се олихвява с лихвен процент в размер на 36,79 %, при годишен процент на разходите 43,67 %. Предвидено е още, че за шестте месеца се дължи лихва в общ размер на 44 лв. Следователно както е посочено в чл. 11, ал. 5 от договора, общата сума по кредита е в размер на 444 лв. Наред с това съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, която банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 444 лв. със срок на валидност до 18.08.2023 г. В продължение на това съгласно чл. 6, ал. 1 in fine от договора в случай на непредставяне, в срок до края на следващия ден от сключване на договора, от кредитополучателя на кредитора на гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора, той дължи на кредитора неустойка в размер на 384 лв. Именно тази неустойка жалбоподателят твърди, че е заплатил неоснователно, при начална липса на основание, предвид обявената нищожност на клаузата от договора, която я предвижда. Съгласно ал. 4 на чл. 6 неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция, а на основание ал. 5 от същата клауза тази неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.

Предвиденото в чл. 6 от договора е изложено и в Раздел III, т. 4. 3 от Общите условия (л. 37-38 от първоинстанционното дело) за предоставяне на потребителски кредити на въззиваемото дружество.

Съгласно т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г., постановено по гр. д. № 1/79 г., на Пленума на ВС, фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо без основание, т. е. налице е, когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на 5 нищожен договор. Характерно за тази хипотеза на неоснователно обогатяване е, че основанието, което е в състояние да оправдае имущественото разместване между даващия и получаващия, липсва изначално. Към момента на получаването между даващия и получаващия не е налице валидно задължение, част от съдържанието на валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването, или при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.

При съобразяване на тези общи постановки, за да се приеме, че е осъществен съставът на неоснователно обогатяване, в тази конкретна негова форма, в случая трябва да се установи предаване от длъжника, т. е. плащане на сумата за неустойка, въз основа на клаузата обявена за нищожна съдържаща се в процесния договор за кредит и получаването на тази сума от дружеството без основание.

Предвид това въззивният съд следва да се занимае с въпроса какви парични суми и за кои задължения, възникнали от процесния договор, длъжникът е заплатил. По делото между страните не се спори за това, че сумата в размер на 400 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя. Съгласно заключението по изготвената съдебно-икономическа експертиза (л. 56-59 от първоинстанционното дело) кредитополучателят е изплатил на кредитора на 20.02.2023 г. сума в размер на 138 лв. и на 29.03.2023 г. сума в размер на 278,41 лв. С тези две вноски в общ размер на 416,41 лв. вещото лице е категорично, че жалбоподателят е погасил изцяло всички задължения, които е имал по договора сключен на 16.02.2023 г. Така макар предвидената в договора в чл. 3, ал. 1 крайна дата, за връщане на главницата и лихвите, да е 17.08.2023 г., сочена като окончателна и в погасителния план в чл. 11, ал. 2 от договора, то всичко дължимо по него е изплатено още на 29.03.2023 г. В направеното от експерта в открито съдебно заседание (на гърба на л. 74 от първоинстанционното дело) устно изложение на заключението, пред районния съд той поддържа неговото съдържание. Вещото лице излага, че в случая е погасена главницата от 400 лв. и начислената само за периода от 17.03.2023 г. до 17.04.2023 г. лихва. Доуточнява, че на лицето не е начислявана неустойка и такава то не е заплащало. Въззивният съд намира, че предвид това, че следваща вноска не е направена поради цялостно погасяване на всички вземания и при съобразяване на чл. 6, ал. 5 от договора то неустойка не е заплащана, защото същата е можело да бъде дължима, само 6 ако е имало последваща погасителна вноска. Този извод е в съответствие и с изразената от вещото лице категоричност, че неустойка не е начислявана, защото сумата за главница и лихва е заплатена по-рано, поради което и размерът на дължимата лихва е по-малък. Така, в настоящия случай, липсват доказателства, неустойката макар и предвидена в договора, същата да е била действително начислена от дружеството кредитор, респ. да е дължима от длъжника.