Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2580 от 18.05.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 3572/2025
Вид
Определение № 2580
Подписан
18.05.2026
В сила
18.05.2026
Състав
Светлана Калинова, Наталия Неделчева, Гълъбина Генчева

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2580 гр. София, 18.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20258002103572 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №264621/17.03.2025г. на А. А. В., Р. Н. В. и А. Ив.

П. срещу Решение №260039 от 27.01.2025г. по в. гр. дело №12438/2018г. по описа на Сoфийския градски съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение, предявеният срещу тях отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК е уважен.

Касаторите считат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон, и е необосновано. В приложеното изложение се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните формулирани въпроси:

1.„Държането на една вещ за владелец, родственик на държателя, променя ли качеството на държателя и превръща ли го в съвладелец?“, който се поставя във връзка с приетото от въззивния съд, че родствените връзки, а не анимусът определят кои от лицата, упражняващи фактическата власт, я осъществяват с намерения да придобият вещта.

2. „Презюмира ли се априори знание на купувача, че неговият праводател не е собственик в случай, че продавачът е приобритател на купувача по преходна сделка?“ Според касаторите по отношение на тези въпроси е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение №1796/03.06.1996г. по гр. дело №2657/1995г., решение №1300/09.12.2008г. по гр. дело №5861/2007г., решение №292, постановено по гр. дело №1291/2012г. и решение №127 по гр. дело №2014/2009г. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба –Българска Православна църква – Българска патриаршия, представлявана от Негово светейшество патриарх Д., чрез адв. С., чрез депозирания писмен отговор, моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като 1 оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивният съд, след задълбочено обсъждане на събраните гласни доказателства, е достигнал до правилен извод относно основателността на предявения иск. В заключение се моли касационно обжалване да не бъде допускано.

Касационна жалба е подадена и от „АС Консулт 2005“ ЕООД Касаторът счита, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила и е постановил необосновано решение. Излага, че изводите на съда са направени при неправилна интерпретация на събраните по делото гласни доказателства. В изложението се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1.„Държането на поземлен имот от родственик на владелеца, изразяващо се в обикновени действия по ограждане и поддръжка на растителност и трайни насаждения, променя ли качеството му на държател, и превръща ли го във владелец?“

2.„Добросъвестен владелец ли е приобретателят на недвижим имот, чийто праводател се легитимира като собственик на оригинерно основание – упражнено давностно владение, в случай, че правото на собственост на праводателя не е оспорено в срока по чл.79, ал.2 ЗС?“ По тези въпроси според касатора, произнасянето на въззивния съд е в противоречие с решение №292, постановено по гр. дело №1291/2012г. и решение №127 по гр. дело №2014/2009г. на ВКС.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба –Българската Православна църква – Българска патриаршия, представлявана от Негово светейшество патриарх Д., чрез адв. С., моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивният съд, след задълбочено обсъждане на събраните гласни доказателства, е достигнал до правилен извод относно основателността на предявения иск. В заключение се моли касационно обжалване да не бъде допускано.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Българската Православна църква – Българска патриаршия отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК срещу А. В., Р. В., А. П. и „АС Консулт 2005“ ЕООД за признаване за установено, че ответниците не са собственици на незастроен недвижим имот с площ от 2399 кв. м., находящ се в [населено място], с идентификатор [№], който имот е идентичен с празно дворно място с площ от 2346 кв. м, съставляващо УПИ [№] от кв.28 по регулационния план на Б. от 1977г., а по нотариален акт №54/ 16.10.1980г. – с площ от 2363 кв. м.

Ответниците „АС Консулт 2005“ ЕООД и А. В. оспорват иска като недопустим поради липса на правен интерес. Твърдят, че спорният имот е бил придобит от ответника А. В. по давност през 2007г., за което е бил издаден нотариален акт №154/15.06.2007г. и в последствие продаден на другите ответници. В условията на евентуалност се позовават на 10-годишна придобивна давност, присъединявайки своето владение към владението на 2 праводателите си, както и на кратка 5-годишна придобивна давност като добросъвестни владелци.

Въззивният съд е приел, че за ищеца е налице правен интерес от предявените отрицателни установителни искове с оглед твърдението му, че е придобил процесния имот по давностно владение, упражнявано в периода 1960-1980г., след което се е снабдил с констативен нот.акт №54, том VІІ по нот.дело №1066/16.10.1980г., както и от твърдението му, че ответниците му противопоставят претенции за собственически права, основани на титули за собственост нотариални актове.

Във връзка с основателността на предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос е относно факта на упражняваното от ответника Ал.

В. владение при наведено твърдение, че същото е установено в началото на 1990-те години /1993г./, към който момент и към момента на изтичане на 10 годишния законоустановен срок по чл.79, ал.1 от ЗС той е бил в брак с ответницата Р. В..

Въззивният съд е приел за недостоверни показанията на свидетеля Р. относно посочения от него начален момент на установяване на владението от ответника В. 1993г., тъй като са изолирани, не се подкрепят относно от изложеното от другите свидетели, нито от писмените доказателства и приетите заключения на СТЕ. Посочил е, че неговите показания са в противоречие дори с изложеното от самия ответник В., който в отговора на исковата си молба твърди, че той лично, а не наследодателят му /както заявява свидетелят/, е оградил имота. Констатирано е и противоречие досежно вида на оградата, насажденията в мястото и фактическото му състояние, които са установени посредством СТЕ и показанията на другите свидетели.

Анализирайки показанията на всички разпитани по делото свидетели в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел, че ответникът В. е установил владение върху имота чрез заграждането му много по-късно от датата на издаване на констативния нот.акт за собственост, като в тази връзка е кредитирал показанията на свидетелката П. /непосредствен съсед от 1964г./, според която процесното място е било заградено от ответника В. едва 4-5 години преди съдебното заседание на 25.04.2017г. Свидетелката е изложила, че именно тогава ответникът В. е слязъл с други хора от един бус, свалили са колове и мрежа.

Ответникът заявил на свидетелката, че е закупил процесния имот от банка. Свидетелката установява, че ограждането на имота е станало след последното посещение на членовете на Светия Синод. Детайлно обсъждайки показанията на всички свидетели, въззивният съд е кредитирал /защото впечатленията им са непосредствени и ежедневни/ изложеното от св. П. и П., че знаят имота като собствен на Светия Синод, и не са виждали други лица да ползват имота до момента на заграждането му от ответника В. преди 4-5 години. Посочил е, че двете свидетелки са единодушни, че подкастрянето и косенето на имота е започнало отскороотпреди 1-2 години, като именно това е периодът, сочен и от свидетеля на самите ответници- св.К., който е изложил, че в последните 2 години се грижи за процесния имот, като го коси сам, след което е връщал ключа от портата на св. П.. Въззивният съд е посочил, че макар представеното по делото нотариално завещание от 09.05.1964г. да е неотносимо към предмета на спора, очертан от заявените от ищеца факти и придобивно основание, то 3 подкрепя достоверността на показанията на св. П.- относно установения факт, че откакто се помни от 1964г. знае, че процесният имот е на Светия Синод като дарен от Неврокопския митрополит, както и показанията на св.П., която също винаги е знаела имота като собствен на Светия Синод, като в същото време опровергава показанията на св.Р., че имотът е бил на ответника В. /баща му и брат му/ и възражението на ответника, че имотът е бил собственост на дядо му. Показанията на св.П. се подкрепят и от представения от ищеца констативен нот.акт №105 , том V по нот.дело № 934/1968г., с което е удостоверено правото на собственост на ищеца върху придадени по регулация части от съседни имоти към собствените на ищеца парцели VІІ и VІІІ от кв. 28 по рег.план на [населено място], идентични с процесния имот, съгласно приетите по делото две СТЕ.

Въззивният съд е посочил, че доколкото от събраните по делото доказателства може да се приеме за установено, че ответникът В. е реализирал фактически действия - заграждането на имота с бетонови колове и мрежа през 2012г.-2013г., то от този момент до датата на предявяване на исковата молба- 2015г. не е изтекъл изискуемият по чл.79, ал.1 ЗС 10 годишен давностен срок. Дори хипотетично да се приеме, че св. П. погрешно определя сочения от нея момент на установяване на владението и да се приемат за достоверни показанията на [населено място] относно заявения от него момент, в който ответникът лично е започнал да упражнява фактическа власт - 2008г., то и от този момент – до датата на предявяване на исковата молба, с която давността е прекъсната, на основание чл.116,б.“б“ от ЗЗД - 10 годишният давностен срок по чл.79,ал1 от ЗС отново не е изтекъл. Въззивният съд е посочил, че именно от момента на заграждането на имота, установеното от В. владение е станало явно. Посочил е също, от показанията на свидетелите не може да се направи извод и за реализиране на обективния елемент от владението- упражняване на фактическа власт от ответника В., тъй като свидетелят К. след като 2 пъти е косил процесния имот през последните две години /т.е.- в хода на исковия процес, доколкото разпитът му е през 2017г., а ИМ е предявена 2015г./, е връщал ключа от портата на имота на св.П., който от своя страна не установява кой ответник точно му е възложил поддържането на имота.

Коментирайки приложените от ответниците писмени доказателства, въззивният съд е посочил, че доколкото те са съставени по тяхно искане и съдържат благоприятни за тях факти и твърдения, то те не установяват възражението на ответника В. за придобиване на имота на оригинерно основание към сочения предходен във времето момент.

С оглед приетото, че ответникът В. и ответницата Р.В. не се легитимират като собственици на оригинерно основание-давностно владение върху процесния имот към момента, в който са се снабдили с констативен нот.акт за собственост върху него през 2007г., въззивният съд е посочил, че сключените последващи разпоредителни сделки между ответниците не са породили вещно-правно действие, предвид което останалите ответници също не се легитимират като собственици на процесния имот на заявеното от тях деривативно основание.

При недоказаното от ответниците притежание на собствеността върху процесния имот на заявените от тях правни основания, въззивният съд е счел, че предявените срещу тях отрицателни установителни искове са основателни и като такива следва да бъдат уважени 4 след отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение.