Решение № 62 от 30.04.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Варна, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Янко Д. Янков

Членове:

Даниела П. Костова

Светослава Н. Колева при участието на секретаря Хрисиела Кр. Димитрова в присъствието на прокурора В. Ч. С. като разгледа докладваното от Янко Д. Янков Наказателно дело за възобновяване № 20263000600036 по описа за 2026 година Производството е по чл.424 ал.1 НПК вр. чл.422 ал.1 т.5 НПК.

Образувано е по искане на адв.П. Г. в качеството му на защитник на осъденото лице Н. Г. Г. за възобновяване на производството по нохд №3068/2025г. на Районен съд-Варна, и на вчнд №1408/2025г. на Окръжен съдВарна, и отмяна на постановените в техните рамки решение с рег.

№387/08.12.2025г. на ОС-Варна и определение с рег.№4233/05.09.2025г. – в частта му, в която е присъдена в полза на Държавата равностойността на лек автомобил „Пежо 407“ с рег.№В 6365 ВТ, а именно парична сума в размер на 4523лв. Навеждат се доводи за нарушение на материалния закон, за противоконституционност на текста на чл.343б ал.5 НК, както и за противоречие с ПЕС и в частност с разпоредбата на чл.49 §3 от ХОПЕС– поради липса на пропорционалност на наложеното наказание с извършеното престъпление.

В съдебно заседание представителят на Апелативна прокуратура излага съображения за неоснователност на направеното искане за възобновяване.

Защитникът на осъденото лице поддържа искането във вида, в който е направено.

Варненски апелативен съд, като провери данните по делото, съобрази 1 становищата и доводите на страните, в пределите на правомощията си намери за установено следното:

Искането е допустимо – подадено е срещу акт от кръга на посочените в чл.419 ал.1 НПК и от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.2 НПК, а също и в законоустановения срок по чл.421 ал.3 НПК (решението на Окръжен съд-Варна е влязло в сила на 08.12.2025г., а искането е подадено на 12.01.2026г.). Разгледано и по същество, то се явява основателно.

С определение от 04.09.2025г. по нохд № 3068/2025г. Районен съд- Варна е одобрил споразумение, по силата на което подс.Н. Г. Г. е признат за виновен в това, че на 16.07.2025г. в гр.Варна управлявал МПС – лек автомобил „Пежо 407“ с рег.№ В 6365 ВТ с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда, а именно 2,23 на хиляда, установено по надлежния ред, поради което и на основание чл.343б ал.1 НК и чл.55 НК му наложил наказание четири месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 НК било отложено за срок от три години, както и глоба в размер на 190лв. На основание чл.343г НК Г. бил лишен от право да управлява МПС за срок от осем месеца.

С определение с рег.№4233/05.09.2025г. по реда на чл.306 ал.1 т.1 НПК съдът постановил моторното превозно средство, послужило за извършване на престъплението - лек автомобил „Пежо 407“ с рег.№ В 6365 ВТ да се върне на Н. Г. Г., и присъдил в полза на Държавата равностойността му -4523лв. като осъдил Н. Г. Г. да заплати сумата от 4523лв. в полза на Държавата.

Последното определение било обжалвано в частта му досежно присъдената в полза на Държавата равностойност на автомобила пред Варненски окръжен съд, който с решение №387/08.12.2025г. по вчнд №1408/2025г. го потвърдил изцяло, и тъй като въззивният съдебен акт не подлежи на касационен контрол то определението влязло в сила същия ден. А като съдебен акт, непреминал през касационен контрол, срещу решението е подадено искане за възобновяване на наказателното производство.

В искането се релевират касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и 2 НПК, които са предвидени и в разпоредбата на чл.422 ал.1 т.5 НПК като основания за възобновяване – нарушение на закона и допуснати съществени процесуални нарушения.

По възражението за допуснато от редовните инстанции нарушение на материалния закон – според защитата то се изразява в присъждането равностойността на автомобила в размер на 4523лв. в полза на Държавата, с което наложените на осъденото лице наказания се явяват непропорционални 2 на извършеното престъпление, което е в разрез с ПЕС и в частност на разпоредбата на чл.49 §3 и чл.52 §1 от Хартата на основните права на Европейския съюз. В този си вид доводът за нарушение на закона е основателен. Първата инстанция в тази насока не е изложила мотиви, а въззивната е приела, че отнемането по реда на чл.343б ал.5 НК не представлява наказание (има само санкционен характер), поради което и Хартата не може да намери приложение в случая. Тези съображения на окръжния съд не срещат разбиране у настоящия съдебен състав.

На първо място следва да се даде отговор на въпроса дали отнемането по чл.53 НК и чл.343б ал.5 НК попада в приложното поле на правото на ЕС.

Възприетият от българския законодател подход е на разграничение между отнемането на средството (предмета) за извършване на престъпление като последица от престъплението и конфискацията като вид наказание, поради което и самото отнемане не се разглежда като вид наказание. Това създава противоречие с правото на Европейския съюз и практиката на Съда на ЕС, които при разглеждането на този въпрос възприемат друг подход, при който решаващо значение има не формалната квалификация на мярката, а нейният действителен правен ефект.

Уредбата на конфискацията в правото на ЕС започва с Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета. С този акт се въвеждат минимални стандарти относно отнемането на средства и облаги от престъпна дейност, включително възможността за конфискация на имущество, съответстващо по стойност на тези облаги, което свидетелства за ранното утвърждаване на принципа, че наказателноправната реакция следва да обхваща не само самото деяние, но и неговия икономически резултат. Впоследствие директива 2014/42/ЕС доразвива тази концепция, като въвежда по-прецизни дефиниции, разграничава различни режими на конфискация и разширява инструментариума за противодействие на престъпността, но без да променя основния концептуален модел.

Понятието „конфискация“ е дефинирано в чл. 2, т. 4 от Директива 2014/42/ЕС – това е окончателно отнемане на имущество, постановено от съд във връзка с престъпление. В практиката си Съдът на ЕС последователно приема, че това понятие е независимо от националните правни квалификации и обхваща всяка мярка, която води до окончателно лишаване от собственост в причинна и функционална връзка с извършено престъпление (решение по дело C-393/19). Оттук следва, че отнемането по чл. 53 НК (съответно отнемането по чл.343 ал.5 НК), независимо че не е квалифицирано като 3 наказание в националното право, попада в обхвата на понятието „конфискация“ по правото на ЕС. Това води до съществено правно последствие – върху него се проектират всички изисквания, произтичащи от правото на Съюза, включително тези относно връзката на имуществото с престъплението, защитата на правото на собственост и спазването на принципа на пропорционалност.

Допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че европейското право не поставя разграничение между конфискацията като наказание и конфискацията като друга санкционна мярка, се извежда от уредбата на Директива 2014/42/ЕС, към която Регламент (ЕС) 2018/1805 изрично препраща. В директивата понятието „конфискация“ е възприето в широк, функционален смисъл като окончателно отнемане на имущество, постановено от съд във връзка с престъпление, като законодателят на Съюза не обвързва това отнемане с конкретната му квалификация по националното право.

Определящи са единствено връзката с престъпна дейност, съдебният характер на акта и настъпването на правната последица, изразяваща се в окончателно лишаване от имущество. Именно това широко разбиране е възприето и доразвито в чл. 2, т. 2 от Регламент (ЕС) 2018/1805, според който „акт за конфискация“ означава влязло в сила наказание или мярка, наложена от съд вследствие на производство, свързано с извършено престъпление, които водят до окончателно отнемане на имущество на физическо или юридическо лице, т.е. отново вътрешноправната квалификация на конфискацията се явява ирелевантна за приложението на регламента.

Отнемането по чл.343б ал.5 НК макар формално да се обосновава с разпоредбата на чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК, има ясно изразен санкционен характер, тъй като води до окончателно лишаване от собственост, често с изключително висока имуществена стойност. Идентично е становището на част от конституционните съдии в особеното мнение към Решение №8/17.07.2025г. по дело №15/2024г. на Конституционния съд на РБ : „ … оспорената мярка има характеристики на наказание – по своята същност е санкционна, носи белезите на имуществено наказание, изразява се в принудително отчуждаване на собственост, което по своя гражданскоправен ефект е идентично с конфискацията, но оспорената мярка, както и мерките по чл. 53, ал. 1 НК, без да са наказание се прилагат по отношение на вещи, пряко свързани с извършеното престъпление.“

Не по-различно е заключението и на Генералния адвокат, изготвено в рамките на преюдициалното производство по дело C-655/24 (Латранов), 4 образувано по запитване на Районен съд – Велики Преслав, според което тази мярка попада в обхвата на понятието „конфискация“ по смисъла на Директива 2014/42/ЕС и съответно в приложното поле на правото на Съюза, независимо от характера на самото престъпление. Приема се, че чл.2 от Рамково решение 2005/212/ПВР е приложим към конфискацията на моторно превозно средство, управлявано след употреба на алкохол или наркотични вещества, когато това деяние представлява престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода над една година, както и че Хартата на основните права на Европейския съюз е приложима в същата степен към конфискацията.

В този смисъл мярката по чл.343б ал.5 НК според настоящия съд представлява конфискация по смисъла на правото на ЕС и подлежи на контрол за съответствие с Хартата на основните права. Съгласно чл. 52, § 1 от Хартата всяка намеса в правото на собственост трябва да бъде пропорционална, а практиката на Европейския съд по правата на човека изисква поддържане на справедлив баланс между обществения интерес и правата на индивида и недопускане на прекомерна тежест върху засегнатото лице (Sporrong and Lönnroth v. Sweden; Phillips v. the United Kingdom; Grifhorst v. France).

Този извод не се променя от прогласената конституционосъобразност на текста на чл.343б ал.5 НК в Решение №8/17.07.2025г. по дело №15/2024г. на Конституционния съд на РБ, тъй като в същото решение е посочено : „Дали моторното превозно средство е предмет, или средство на престъплението, както и дали отнемането му или присъждането на неговата парична равностойност се явява наказание по смисъла на чл. 37 НК, или е превантивна мярка, са въпроси, които нямат отношение към контрола за конституционност и подлежат на изясняване от правоприлагащите органи, в частност от съдилищата, които имат конституционното задължение да осигурят точното и еднакво прилагане на законите (чл. 124 и чл. 125, ал. 1 от Конституцията)“.

Т.е. въпросната преценка е от компетентността на общите (решаващите) съдилища.

След като мярката по чл.343б ал.5 НК попада в приложното поле на правото на ЕС, то на второ място следва да се направи преценка в настоящия случай наложената на осъденото лице съвкупност от наказания е ли е пропорционална на тежестта на престъплението, за което лицето е осъдено.

Както бе посочено по-напред Н. Г. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.343б ал.1 НК, за което му е наложено наказание четири месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 НК било отложено за срок от три години, глоба в размер на 190лв., лишаване от 5 правоуправление на МПС за срок от осем месеца, и имуществена санкция (конфискация по правото на ЕС) в размер на 4523лв., които следва да заплати в полза на Държавата.

Самото престъпление се характеризира с висока степен на обществена опасност – осъденото лице е управлявало моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта 2,23 на хиляда, по сравнително натоварена пътна артерия.

Обществената опасност обаче на дееца може да се приеме, че клони към нулата. Г. не е осъждан, правоспособен водач е от 1998 година, когато получил първото си свидетелство за правоуправление, а изпита за правоспособност издържал през 1990 година, до момента няма никакви нарушения (съответно наказания) по ЗДвП. Семеен, от брака си има две деца. Към момента на деянието работил. Два месеца след деянието вследствие падане получил фрактура на черепа и епидурален кръвоизлив, което довело до спешна операция. Предстои му извършване на пластика със скъпоструващи медицински изделия. Тъй като е временно нетрудоспособен на 07.10.2025г. бил освободен от работа, т.е. към момента не работи (дали е в състояние е друг въпрос). Съпругата му също е с изключително влошено здравословно състояние, въпреки което продължава да работи като детски учител. Изплаща кредити. Малкият им син е роден на 20.08. 2008г. и въпреки че скоро ще навърши пълнолетие се нуждае от особени грижи – страда от психично заболяване. Големият им син е на 30 години, понастоящем инвалид по болест.