Определение № 2247 от 11.05.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2247 гр. Варна, 11.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диана К. Стоянова

Членове:

Елина Пл. Карагьозова мл.с. Бойко Ал. Мачорски като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно частно гражданско дело № 20263100500585 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 от ГПК.

Производството е образувано по частна жалба от Ц. В. Т., чрез адв. А.

З. Д., против Определение № 1337 от 24.01.2026г., постановено по гр.д. № 2244/2025 г. по описа на РС - Варна, в частта, с която е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба вх. № 90496/29.10.2025 г., уточнена с молба с вх.№ 95011/13.11.2025г., за изменение на постановеното по делото съдебно решение № 3779/27.10.2025 г. в частта за разноските относно присъденото в полза на адв. А. Д. адвокатско възнаграждение, като бъде присъдено такова в пълния претендиран размер с вкл. ДДС по всеки един от предявените от ищцата и уважени от съда искове, а именно:- 1086.96 лева с ДДС - по иска с правно основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, предявен срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК: 175330437;- 646.26 лева с ДДС - по иска с правно основание чл.26 ал.1 и ал.2 ЗЗД, предявен срещу „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК: 203508899;- 1 047.66 лева с ДДС - по отношение на иска по чл. 55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД, който е предявен срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК: 175330437, на основание чл. 248 ГПК.

В жалбата се излагат съображения, че с предявените искове се защитава различен интерес, тъй като един от тях е осъдителен, поради което адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. се дължи за всеки един от тях. Твърди се, че при съобразяване на постановките по дело С-427/16г. и С-428/2016г. на СЕС не следва да се извършват произволни под пазарните нива намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като ще се постигне обратен на целения с чл.101 от ДФЕС ефект, който е да се гарантира свободна и лоялна конкуренция. Налице е позоваване на разрешението, дадено с решението по дело С-57/15 СЕС, според което на страните се следват понесените разумни и пропорционални съдебни разноски, за да бъде намален разубеждаващият ефект от иск за установяване на нарушение. Прави се анализ на тълкуването, 1 дадено с решение по съединени дела С-94/04 и С-202/04 СЕС, за да се обоснове становището, че прекалено стриктното прилагане на правилата за защита на конкуренцията водят до значително намаляване на качеството на предоставените услуги и до икономически дисбаланс. Изложени са прогнози, че ще нараснат случаите на отказ от страна на адвокатите на оказват безплатна адвокатска помощ, поради риска да не получат възнаграждението, което им е необходимо, за да поддържат своите кантори и персонал. Поддържа се, че печалбата на адвоката се формира едва след приспадане на всички разходи и че същата трябва да бъде в размер поне равен на брутните възнаграждения на магистратите, тъй като в противен случай адвокатска професия ще упражняват само посредствени юристи. Цитира се съдебна практика, която се счита за относима към поставените за разглеждане материалноправни въпроси.

В предоставения срок не е постъпил отговор на жалбата от ответника по нея.

Постъпила е и частна жалба от „Кредисимо“ ЕАД срещу Определение № 1337 от 24.01.2026г., постановено по гр.д. № 2244/2025 г. по описа на РС Варна, в останалата му част, с която е отхвърлена подадената от жалбоподателя молба с вх. № 94947/13.11.2025 г., за изменение на постановеното по делото съдебно решение № 3779/27.10.2025 г. в частта за разноските, като бъде редуцирано присъденото в полза на адв. А. З. Д. адвокатско възнаграждение до сумата 480лв. с ДДС, на основание чл. 248 ГПК.

Жалбоподателят поддържа, че присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. е прекомерно, тъй като делото е с ниска правна и фактическа сложност поради наличието на безспорни факти от съществено значение за спора, двата иска се основават на един и същ факт, а именно недействителност на договора, поради което същите са взаимосвързани, а извършената от адвоката работа по тях е идентична. Последната се свежда единствено до изготвяне на искова молба и становище. При оказана безплатна правна помощ, присъждането на възнаграждение не представлява разноски по смисъла на чл.78 от ГПК, а обезщетение за положения от адвоката труд, което следва да се определи съобразно престираната защита, за да не се допуска злоупотреба с право и неоснователно обогатяване.

В предоставения срок е постъпил отговор на жалбата от ответника по нея, идентичен по съдържание с депозираната от последния частна жалба.

Частните жалби са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирани лица, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явяват процесуално допустими.

Разгледани по същество същите се явяват неоснователни по следните съображения:

ВРС е постановил Решение № 3779/27.10.2025 г. по гр.д. № 2244/2025г., с което е уважил изцяло две предявени установителни претенции от Ц. В. Т., съответно против „КРЕДИСИМО“ ЕАД за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № 2791489/18.06.2023 г. и против „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД за прогласяване недействителност на Договор за поръчителство от 19.06.2023 г., както и осъдителна претенция срещу 2

„КРЕДИСИМО“ ЕАД за заплащане на сумата от 2730,48 лева като платена без правно основание по нищожния договор за кредит.

В първата инстанция процесуалният представител на ищцата е представил списък по чл. 80 от ГПК, в който е поискал, за оказана безплатна правна помощ по чл. 38 ал.1 т.2 от ЗАдв, съдът да му присъди сума както следва: 1. По иска срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД – 1086,96 лева с ДДС, при цена на иска 3672,63 лева; 2. По иска срещу „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД – 646,26 лева с ДДС, при цена на иска 2385,36 лева; 3. По иска по чл.55 ЗЗД – 1047,66 лева с ДДС при цена на иска 2730,48 лева, или общо 2780,88 лева.

Делото е приключило в едно съдебно заседание без явяване на коя да е от страните, включително адв. Д. за ищцата.

За да се произнесе по повдигнатия с жалбите материалноправен въпрос, съдът съобрази постановките на решение на СЕС по дело С-438/2022 г., според което при присъждане на разноски по делото съдът не е обвързан от минималните адвокатски възнаграждения, а Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъде използвана само като ориентир. Конкретната преценка следва да бъде извършена след като се вземат предвид вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден.

Следва да се има предвид, че отговорността за разноски при обективно кумулативно съединени искове се определя според изхода на делото по всеки иск само когато същите имат различен предмет, което предполага самостоятелна защита по всеки от тях. В случая обаче всички предявени искове се основават на един единствен правен аргумент за недобросъвестност на доставчика при уговарянето на възнаграждение за поръчител при липса на спор по фактите. По тези съображения съдът намира, че макар да са предявени три иска, същите на практика имат за цел защита на един материален интерес.

В случая не е налице кумулативно съединяване на искове с предмет различни субективни права. Напротив предявените искове са в отношенията на обусловеност и са насочени към връщане на даденото по нищожен договор.

Основателността на кондикционната претенция за връщане на даденото на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е непосредствен резултат от уважаване на главния иск за недействителност на договора. По този съединен иск, единственият допълнителен факт, който следва да се съобрази, извън преценката по чл.22 от ЗПК, е фактът на плащането, който обаче е безспорен по делото. Нещо повече, при предявен иск за връщане на даденото на нищожно правно основание съдът служебно следи за неговите пороци и без да е бил сезиран със самостоятелни искове по чл.26 от ЗЗД. Ето защо, обосновано следва да се приеме, че защитата по трите иска по съществото си е идентична и присъждането на отделни възнаграждения не съответства на процесуалните усилия на адвоката.

Съображенията, че неприсъждането на целия разход за адвокатската услуга би съставлявало дискриминация по отношение на адвоката на ищеца, както и накърняване на правото на труд с оглед разходите, които адвокатът генерира и необходимостта да формира печалба, съдът намира за 3 неоснователни. При разглеждания тип спорове с оглед характера на защитата на практика цената на иска се явява ирелевантна по отношение на обема на работата, която процесуалният представител би извършил. Позоваването на недействителност на договора за потребителски кредит поради това, че ГПР не съдържа разходите, които го формират, е принципно и не е обусловено от размера на заемната сума, която формира цената на иска. В този смисъл на практика защитата би била една и съща като обем и при цена на иска до 1000 лева, за който Наредбата предвижда възнаграждение в размер на 400 лева, и при иск с цена, над 1000 лева, възнаграждението за което е определимо по реда на чл. 7 ал.2 т.2 и сл. от Наредбата.

В конкретния случай се констатира отсъствие на фактическа и правна сложност на делото – еднотипни искове, по които е формирана константна съдебна практика, включително искова молба с еднотипни аргументи, които се възпроизвеждат по всички искове на потребители ФЛ за недействителност на договори за кредит и поръчителство с финансови институции. На практика липсват спорни въпроси по делото заради изобилната практика на СЕС и ВКС по този вид дела, обичайно с предизвестен, както и в случая, положителен изход за ищеца. Проведено е само едно съдебно заседание без явяване на коя да е страна по спора. При съобразяване на горепосочените критерии възнаграждение в размер на минималния по чл. 7 ал.2 т.3 от Наредба № 1/2004 г., би било несъразмерно високо.

В случая ВРС е присъдил за всеки иск възнаграждение в размер на 300 лева, върху което е начислил ДДС. Така общо присъденото възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. е в размер на 1080 лева.

Настоящият съдебен състав намира, че така определеното възнаграждение съответства на предоставената от адвоката услуга, при отчитане на правната сложност на делото и на процесуалните действия, предприети от пълномощника на ищеца. Според посочените в Наредба 1/2004г. ориентири размерът възлиза на 800.71 лева с ДДС по обуславящия иск за нищожност на договора за кредит и 646,25 лева по иска за нищожност на договора за поръчителство. Въззивната инстанция намира, че възнаграждението по обусловения иск по чл.55 от ЗЗД не следва да се кумулира, доколкото защитата по него практически се припокрива с тази по главния иск.

Същевременно съдът съобрази, че присъденото адвокатско възнаграждение е под предвиденото по наредбата и на фона на икономическата конюнктура и инфлационни процеси не е налице възможност за редуцирането му без да се наруши принципа за достойно заплащане на предоставената правна помощ, включваща освен изготвяне на исковата молба и предварително запознаване с относимите материали и съдебна практика, подготовка на защитна теза, справки по движението на делото и изготвяне на становища по процесуални и материалноправни въпроси и отговор по чл.248 от ГПК.

Поради изложеното по-горе частните жалби са неоснователни и определението на ВРС, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното съдът

4

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1337 от 24.01.2026г., постановено по гр.д. № 2244/2025 г. по описа на РС - Варна.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5