Решение № 264 от 01.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. Благоевград, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20261200500409 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Б. В. А., ЕГН **********, подадена чрез процесуалния му представител адвокат Я. П. Т., срещу Решение № 84 от 12.02.2026 г., постановено по гражданско дело № 2548/2025 г. по описа на РСБ.

С обжалвания акт първоинстанционният съд е осъдил Б. В. А. да заплаща на пълнолетната си дъщеря А. Б. А., ЕГН **********, месечна издръжка в размер на 230.08 евро, на основание чл. 144 от СК, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.11.2025 г., до завършване на висшето образование, но не по-късно от навършване на 25-годишна възраст, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска. Допуснато е предварително изпълнение на решението и са присъдени разноски.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното решение. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд не е извършил правилна преценка на материалноправната предпоставка по чл. 144 СК – възможността на родителя да дава издръжка „без особени затруднения“. Поддържа, че присъденият размер, в съвкупност с другите му задължения – издръжка към непълнолетен син в размер на 204 евро и месечна вноска по потребителски кредит в размер на 236.70 евро, го поставя в невъзможност да задоволява собствените си нужди и го поставя под социалния минимум. Позовава се на съдебна практика 1 на ВКС относно приоритета на издръжката за непълнолетни деца и необходимостта от съобразяване на реалната платежоспособност. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска, а при условията на евентуалност – намаляване на размера на присъдената издръжка. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна А. Б. А., чрез адвокат Ю. А., в който се оспорва жалбата като неоснователна. Твърди се, че бащата умишлено представя изкривена информация за доходите си, които реално са значително по-високи от декларираните, достигайки над 3500 лв. месечно с бонуси и ваучери.

Поддържа се, че потребителският кредит е изтеглен за луксозни нужди (подмяна на автомобил) и не следва да се взема предвид при преценката.

Изтъква се, че представеният пред въззивния съд нов трудов договор с пониско възнаграждение е сключен с цел симулиране на липса на възможност за плащане на издръжка. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Въззивната жалба е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.

Благоевградският окръжен съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства пред двете инстанции, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Безспорно е установено по делото, че въззиваемата А. Б. А. е пълнолетна дъщеря на въззивника Б. В. А.. Видно от Уверение № 131/14.10.2025 г., тя е редовен студент в първи курс, специалност „М.с.“ в СУ „Св. К.О.“ за учебната 2025/2026 г. Живее в студентско общежитие в гр. С. и съгласно представената декларация е безработна и не притежава доходи или имущество, от които да се издържа.

Нуждите на въззиваемата са установени от показанията на разпитаната в първа инстанция свидетелка М. П. П. (б...), която заявява, че в. има разходи за наем на общежитие (100 лв.), консумативи, учебници (за които свидетелката е платила 1000 лв.) и храна. Свидетелката твърди, че подпомага в. си ежеседмично със суми от около 150 лв. и че поради стрес и липса на средства въззиваемата е имала здравословни проблеми.

По отношение на възможностите на въззивника Б. В. А., доказателствата са противоречиви. От една страна, свидетелката М. П. П. твърди, че той получава около 3000 лв. заплата и харчи средства по заведения. От друга страна, свидетелят Б. Г.Г. (к...) заявява, че основната заплата на Б. А. е 1200 лв., а с бонусите средният нетен доход е около 2100 лв., като получава и ваучери за храна.

Писмените доказателства, приети в първата инстанция, сочат, че за периода юли 2024 г. – юни 2025 г. брутният доход на въззивника е бил 33 660.60 лв., което потвърждава тезата за по-високи доходи в миналото.

Като новонастъпило обстоятелство по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК, във въззивното производство е приет Трудов договор № 15 от 18.05.2026 г., от 2 който се установява, че считано от 15.05.2026 г. въззивникът е сменил местоработата си и е назначен в „Д...“ ЕООД на длъжност „Ш...“ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 620.20 евро.

Безспорно е също, че въззивникът има задължение да заплаща месечна издръжка на непълнолетния си син В. Б. А. in размер на 400 лв. (204 евро), установено с Решение № 1009/12.12.2025 г. по гр.д. № 1755/2025 г. на РС-Б..

Установено е и че въззивникът обслужва потребителски кредит, сключен на 25.06.2025 г., с месечна вноска от 463.14 лв. (236.70 евро). В обясненията си по чл. 176 ГПК въззивникът е заявил, че кредитът е изтеглен за абитуриентския бал на дъщеря му и за закупуване на автомобил за нея, докато въззиваемата е потвърдила единствено, че баща е платил носията и сметката в заведението за бала.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното решение е валидно и допустимо.

Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.

Основният спорен въпрос е налице ли е материалноправната предпоставка по чл. 144 СК – възможността на родителя да дава издръжка на пълнолетното си учащо дете „без особени затруднения“. За разлика от задължението за издръжка към непълнолетни деца, което е безусловно, това към пълнолетните е обусловено от конкретните и обективни финансови възможности на родителя. Съгласно константната практика на ВКС (напр. Решение № 469 от 26.10.2011 г. по дело 2/2011 г.), понятието „без особени затруднения“ означава родителят да притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват да отделя средства за пълнолетното си дете, без това да ограничава възможностите му за задоволяване на собствените му елементарни нужди.

В настоящия случай, въззивният съд е длъжен да съобрази настъпилата промяна във финансовото състояние на въззивника, доказана с новия трудов договор. Макар въззиваемата да твърди, че смяната на работата е умишлена и цели симулация на ниски доходи, съдът следва да се произнесе въз основа на актуалните и доказани по делото обстоятелства към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Към този момент единственият доказан доход на въззивника е този по трудовия договор с „Д...“ ЕООД в размер на 620.20 евро.

При преценката на възможностите на въззивника, съдът следва да отчете и останалите му финансови тежести. Съдебната практика последователно приема, че задължението за издръжка към непълнолетно дете има предимство пред това към пълнолетното. Също така, при преценка на възможностите на родителя следва да се отчетат и други негови задължения, като тези по банкови кредити.

При доказан месечен доход от 620.20 евро, следва да се извърши следният 3 анализ на финансовите тежести на въззивника:

Приоритетно задължение за издръжка на непълнолетен син: 204.00 евро.

Задължение по потребителски кредит: 236.70 евро.

Общият размер на тези две задължения е 440.70 евро. След приспадането им от месечния доход на въззивника (620.20 евро), му остава сума в размер на 179.50 евро за покриване на собствените му жизнени нужди – храна, жилищни разходи, транспорт и др. Присъждането на допълнителна издръжка в размер на 230.08 евро за пълнолетната дъщеря очевидно би поставило бащата в невъзможност да се издържа, което по своята същност представлява „особено затруднение“ по смисъла на чл. 144 СК.

Поради изложеното, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд, макар и да е постановил решението си при коректно установена фактическа обстановка към онзи момент, не е могъл да съобрази настъпилата впоследствие промяна. Атакуваното решение се явява частично неправилно в частта за размера на присъдената издръжка и следва да бъде изменено съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК.

При определяне на новия размер, съдът отчита от една страна доказаните нужди на въззиваемата като студентка в гр. С., а от друга – силно ограничените към настоящия момент възможности на бащата.

На първо място, съдът намира, че формално представеният нов трудов договор с месечно възнаграждение от 620.20 евро не отразява реалните финансови възможности на въззивника. Същият е в активна трудоспособна възраст, притежава квалификация и доказан опит, които до броени дни преди последното съдебно заседание са му позволявали да реализира доходи в размер над 2000 лв. Смяната на местоработата с по-нископлатена в хода на съдебния процес се преценява от настоящия състав като недобросъвестно поведение, целящо изкуствено създаване на доказателства за липса на възможност. Съгласно задължителната практика на ВКС, възможностите на родителя се определят от неговия доходен потенциал, имотно състояние и квалификация, а не само от инцидентно деклариран нисък доход. Внезапното намаляване на доходите не представлява „трайно и съществено изменение“ във възможностите, особено когато лицето е в активна възраст и трудоспособно. Ето защо съдът изхожда от реалния потенциал на бащата да реализира доходи, близки до предходните му, което прави плащането на 100 евро напълно възможно.

На второ място, по отношение на вноската по потребителски кредит в размер на 236.70 евро, съдът приема, че това е доБ.олно поето задължение, което не може да има приоритет пред законовото задължение за издръжка на детето.

Съдебната практика е последователна, че задълженията по договори за кредит са непротивопоставими на задължението за издръжка. Макар и кредитът да намалява разполагаемите средства, той е резултат от личен избор на въззивника и не може да служи като основание за пълно освобождаване от 4 отговорност към пълнолетното учащо дете, особено когато не е доказано, че е изтеглен за задоволяване на нужди на самото дете.

На трето място, сумата от 100 евро е определена като разумен минимум, който отчита както нуждите на студентката, така и обстоятелството, че задължението за издръжка е споделено между двамата родители. Липсата на данни за приноса на майката не освобождава бащата, но обосновава определянето на издръжка в умерен размер, като се приема, че останалата част от нуждите следва да се покрие от другия родител и от собствените усилия на пълнолетното дете.

На четвърто място, следва да се отчете субсидиарният характер на задължението по чл. 144 СК. То възниква само ако пълнолетното дете „не може да се издържа от доходите си или от използване на имуществото си“.

Въззиваемата е пълнолетно, здраво и работоспособно лице, което в свободното от учебни занятия време може и следва да полага усилия за частична самоиздръжка. Родителската издръжка има за цел да подпомогне, а не изцяло да замести личния принос на пълнолетния учащ към собственото му обезпечаване.

С оглед на гореизложеното, съдът приема, че сумата от 100 евро месечно е посилна за въззивника и не го поставя в състояние на „особено затруднение“ по смисъла на закона. Този извод не се основава на аритметичния остатък от 79.50 евро, а на комплексната преценка, че въззивникът разполага с обективната възможност да реализира по-високи доходи, а поетите от него кредитни задължения не могат да бъдат противопоставени на законовото му задължение към детето.

Следва да се отчете и задължението на майката, която също е родител, да допринася за издръжката на пълнолетното си дете съобразно своите възможности. При тези данни, съдът намира, че справедлив и съобразен със закона размер на издръжката, който въззивникът може да дава без особени затруднения, е 100 (сто) евро месечно. В останалата част до пълния присъден от първата инстанция размер от 230.08 евро, искът следва да се отхвърли като неоснователен.