Решение № 82 от 10.04.2025, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. Сливен, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МА. Цв. Сандулов

Членове:

Мария Ян. Блецова Калцова

Стефка Т. М.а Маринова при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева като разгледа докладваното от Стефка Т. М.а Маринова Въззивно гражданско дело № 20252200500105 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №571/27.06.2024г. по гр.д.

№918/2024г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София против Й. С. С. иск за признаване за установена дължимостта на сумата от 587,85лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от *******г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.12.2023г. – датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски, за които суми по ч.гр.д.

№4838/2023г. на СлРС е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №****/*******г. по чл.410 от ГПК. С Решението са присъдени разноски на пълномощника на ответницата – адв. М. в общ размер на 1160лв.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен иска за установяване дължимост на главница в размер на 5,40лв., ведно със законната лихва за забава върху тази сума.

Въззивникът „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София чрез пълномощника адв. С. У. посочва, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно и 1 незаконосъобразно. Посочва, че е непротиворечива практиката на ВКС, че при иск по чл.422 от ГПК, същият следва да бъде уважен на основание чл.23 от ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е стигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от ЗПК, т.е. съдът следва да установи дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит. В случая било безспорно, че полученият от ответницата кредит бил в размер на 2500лв., а към момента на постановяване на решението същата е заплатила по него сумата от 2494,60лв. С оглед разпоредбата на чл.23 от ЗПК ответницата следвало да върне сумата от 5,40лв. Тази позиция била застъпена и от ответника. Въпреки това, в нарушение на материалния закон съдът е отхвърлил иска изцяло, като не е признал за установено, че ответницата дължи чистата сума по договора в размер на 5,40лв. Искът бил основателен до този размер. Поради това, дружеството въззивник моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да уважи частично иска по чл.422 от ГПК, като признае за установено, че Й. С. дължи сумата от 5,40лв., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата.

Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Й. С. С., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемата С. чрез пълномощника си адв. Д.

М. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че Анекс №******* към договора за кредит, въз основа на който се претендирала оставаща главница от 587,85лв. е изцяло нищожен, поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. С предвиждането на неустойка се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Развива съображения в тази насока. Посочва, че насрещната страна не доказала задължение на ответницата по процесния договор. Не била назначена ССчЕ, която да установи каква сума е заплатена от нея и остава ли дължима сума. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

По делото е подадена и частна жалба по реда на чл.248 от ГПК, която следва да се разгледа в настоящото въззивно производство, ведно с приетата за разглеждане въззивна жалба, съгласно правилата на чл.80, ал.4 от ПАС.

Частната жалба е подадена от „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София против Определение №3709/10.10.2024г. по гр.д. №918/2024г. на СлРС, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

2

В частната жалба „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София посочва, че определението, с което е отхвърлено искането му по чл.248 от ГПК за намаляване разноските на процесуалният представител на насрещната страна е неправилно и незаконосъобразно.

На първо място излага съображения за недължимост на ДДС при безплатна адвокатско защита, тъй като се явявала безвъзмездна доставка на услуга. Поради това счита, че върху определеното по чл.38 от ЗА възнаграждение не следва да се начислява ДДС. На следващо място посочва, че присъденото възнаграждение от по 480лв. с ДДС по исковото и по заповедното производство противоречат на справедливостта, добрите нрави и морала. Позовава се на Решението по дело С-438/22 на СЕС. Посочва, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, като следвало да се преценят критериите обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. В случая предметът на правния спор не се отличавал със сложност, а с еднотипност и стандартизираност, релевантните факти не били многобройни. Обемът на заповедното производство също не обуславял фактическа и правна сложност. Процедурата по подаване на възражение била максимално опростена, не изисквала интелектуален умисъл, изразявала се в техническо действие по подаване на бланкетно възражение.

Посочва, че въведеното с чл.38 от ЗАдв правило за присъждане на възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създавало изкуствени икономически бариери при защита на правата и интересите на участниците в гражданския процес и било нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, пар.11 ДФЕС, в какъвто смисъл било решението по дело С-438/22 на СЕС. Поради това, частният жалбоподател счита, че не следва да се прилага нормата на чл.38, ал.2 от ЗА, препращаща към НМРАВ, несъответна на правото на ЕС. С оглед обема на осъществената защита, липсата на фактическа и правна сложност на спора, счита, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно. С оглед изложеното, частният жалбоподател моли съда да отмени обжалваното определение и да присъди едно общо възнаграждение на процесуалният представител на насрещната страна, съответстващо на правото на ЕС, без начисляване на ДДС, а именно в общ размер от 300лв.

Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна, която в законоустановения срок е подала отговор.

С отговора на частната жалба насрещната страна Й. С. чрез пълномощника адв.

Д. М. от АК – Пловдив оспорва частната жалба като неоснователна. Намира обжалваното определение за правилно. Посочва, че не следва да се присъждат унизителни възнаграждения, тъй като адвоката изпълнява обществено значима дейност и не следва да се подценява труда му. Посочва, че е подготвил и подал подробно възражение по чл.414 от ГПК, отговор на искова молба и становище по хода на делото 3 с анализирана съдебна практика. Посочва, че е регистриран по ЗДДС и върху възнаграждението следва да се начисли ДДС. В тази насока била и най-новата практика на ВКС. Предоставената услуга не била безвъзмездна, а безплатна, като имало разлика между двете понятия. Моли съда да остави частната жалба без уважение.

С частната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.

В с.з., дружеството въззивник „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие адв. В. Кръстева, която посочва, че поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й.

Поддържа и подадената частна жалба. Претендира присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна.

В с.з. въззиваемата Й. С. С., редовно призована, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие адв. Д. М., който оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди решението на районния съд в обжалваните части. Оспорва частната жалба и поддържа подадения по нея отговор.

Развива аналогични съображения. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

І. По въззивната жалба, подадена от „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София:

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалване - допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира решението за неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Същата следва да се ДОПЪЛНИ с факти, установени от събраните пред първата инстанция доказателствени средства 4

/пред въззивната инстанция не са събирани допълнителни доказателства/, но останали извън установената от районния съд фактическа обстановка, както следва:

От заключението по назначената от районния съд ССчЕ, изслушано и прието от първоинстанционния съд, като неоспорено от страните се установява, че Кредитополучателя Й. С. е извършила плащания по Анекс №*******/*******г. към Договор за потребителски кредит №*******/*******г., в общ размер от 2394,64лв.

Размерът на ГПР, ако в него се включи освен разхода за договорна лихва и дължимата месечна такса, но и разхода на дължимата неустойка за непредоставено обезпечение, то същият би бил 382,20%.

В погасителния план към договора за потребителски кредит №*******, освен вноските за главница /общо 2500лв./, лихва /общо 482,49лв./ и такса /общо 99,96лв./ са включени и ежемесечни вноски за неустойка за непредоставяне на обезпечение, която възлиза на общия размер от 2219,56лв. Общия размер на подлежащата на връщане сума възлиза на 5302,01лв.

Въз основа на установеното от фактическа страна, въззивната инстанция направи следните правни изводи:

Сливенският районен съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.79, чл. 240 от ЗЗД за признаване за установено, че ответника Й. С. С. дължи вземане, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №**** от *******г. по ч.гр.д. №4838/2023г. по описа на СлРС, както следва: сумата от 587,85лв. – главница по

Анекс №*******/*******г. към Договор за потребителски кредит №*******/*******г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане.

Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло иска, като е приел недействителност на договора за потребителски кредит, на основание чл.22 от ЗПК.