Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 5941 от 16.03.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно гражданско дело 10125/2025
Вид
Определение № 5941
Подписан
16.03.2026
В сила
16.03.2026
Състав
Петър Теодосиев, Петя Георгиева, Светослав Василев

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5941 гр. София, 16.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Д, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Теодосиев

Членове:

Петя Георгиева

Светослав Василев като разгледа докладваното от Петя Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20251100510125 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279, във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, против Определение № 25457/11.06.2025 г., постановено по гр. д. № 811/2024 г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 40865/06.02.2025, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за изменение на постановеното решение, в частта за разноските, като неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени и да се произнесе по същество на спора.

Излагат се доводи, че размерът на адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв, който препраща към Наредба №1/2004 г., не е съобразен с критерия обем и сложност на извършената работа, а единствено с материалния интерес на спора. С определянето на размера на адвокатското възнаграждение при съобразяване на приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба се нарушавал принципа за пропорционалност при заплащане положения адвокатски труд, който се оценява различно в хипотези на безплатна правна помощ, на предоставена правна помощ по реда на ЗПрП, за който се изплаща възнаграждение в размери по Наредбата за БПП и при процесуално представителство от юрисконсулт – чл.78, ал.8 от ГПК. С решение С-438/22 г. на СЕС е разяснено, че в този смисъл съдилищата не са обвързани от цитираната Наредба №1/2024 г., която не съответства на правото на ЕС.

Изложени са доводи, че поради характера на заповедното производство извършените от процесуалния представител на длъжника действия се свеждат до подаване на възражение, което има само формални последици и е предпоставка за образувано на исковото производство, поради което не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение на длъжника в заповедното производство.

В срока за отговор ответникът по молбата изразява становище, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид доказателствата по делото и доводите на страните, прие че:

Частната жалба е допустима, като подадена в срок и от легитимирана страна с интерес от обжалване против подлежащ на обжалване съдебен акт. По същество същата е неоснователна.

Първоинстанционното производство по гражданско дело № 811/2024 г., по описа на 1

Софийски районен съд, ГО, 45 състав е образувано по предявен от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Г.А.Н. установителен иск след подадено възражение срещу издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. В хода на в производството по делото ответницата е представлявана от адв. Д. М. М., по силата на представени към възражение по чл. 414 ГПК с вх. № 334115/21.11.2023 г. по ч. гр. д.

59061/2023 г. по описа на СРС, ГО, 45 състав и отговор на искова молба с вх. № 140009/26.04.2024 г. по гр. д. 811/2024 г., по описа на СРС, ГО, 45 състав, пълномощни, както и 2 бр. Договори за правна защита и съдействие по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

С постановеното от районният съд решение от 16.01.2024 г. по гр. д. № 811/2024 г., по описа на СРС, ГО, 45 състав, са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу Г.А.Н., положителни установителни искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че Г.А.Н. дължи на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, сумата в размер на 8737,85 лв., представляваща главница по Договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит и издаване и ползване на кредитна карта № CREX-**** от 18.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.10.2023 г. до окончателното плащане на вземането, сумата в размер на 1460,13 лв., представляваща договорна лихва за периода от 18.07.2016 г. до 28.08.2023 г. и сумата в размер на 142,05 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 29.08.2023 г. до 26.10.2023 г., за които вземания била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 59061/2023 г. по описа на СРС, 45 с-в. Ищцовото дружество е осъдено да заплати в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство в размер на 200 лв. и в исковото производство в размер на 550 лв. на адвоката осъществил безплатната правна помощ.

С молба по чл. 248 ГПК „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е поискало съдът да измени постановеното решение в частта за присъдените в полза на процесуалния представител на ответника разноски, като счита, че неправилно била приложена нормата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, препращаща към Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), доколкото не съответствало на правото на ЕС. Моли съдът да намали същите за заповедното производство до размера от 50 лв., а за исковото до размера на 200 лв. Процесуалният представител на ответницата адв. Д. М. е изразил становище, че съдът изхождайки от материалния интерес по делото и съобразявайки фактическата и правна сложност на делото правилно е определил възнаграждението за предоставена безплатна правна помощ, като го е определил в размер дори под минимума на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.).

С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата, като е приел, че определеното възнаграждение от съда следва да бъде съобразено от една страна с материалния интерес по делото, който не е минимален в случая, фактическата и правна сложност на делото, а от друга страна осъществените от адвоката процесуални действия по защита на представляваната страна, което възнаграждение да е справедливо спрямо двете страни в производството. Съдът е счел, че няма основание за промяна на определеното като дължимо от съда вече адвокатско възнаграждение и е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК.

Софийският градски съд, за да се произнесе взе предвид от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

2

Определението подлежи на изменение от съда, който го е постановил, съобразно чл. 248 от ГПК, а неговия акт подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване самото определение. Този е процесуалния ред за инстанционен контрол по отношение на разноските за всяко съдебно производство.

Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение №6/2017 г. на ВКС, ОСГТК горестоящият съд, осъществяващ контрол на подлежащи на обжалване с частна жалба актове, дължи служебна проверка на всички правнорелевантни факти, сам преценява представените доказателства и проверява фактите и въз основа на това разрешава въпросите, включени в предмета на производството, независимо от изложените оплаквания в частната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК, с всеки акт, с който приключва делото съдът се произнася и по исканията на страните за разноски, в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК, които осъдената страна следва да заплати. В случая съдът съобрази, че съгласно разясненията на т. 12 Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство - относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл.

78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът присъжда разноски на страните, когато по делото е установено, че такива са били направени. Ако страната, която има право да получи направените по делото разноски не е направила такива за възнаграждение за представлявалият я адвокат, такива разноски могат да бъдат присъдени само в изрично предвидените в чл. 38 ЗАдв хипотези. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение и съдът определя възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения в Наредбата №1/2004 г. и осъжда другата страна да го заплати.

Компетентността да определи размера на дължимото от осъдената страна адвокатско възнаграждение е на съда. При извършване на тази правораздавателна дейност съдът е длъжен да съобрази както националната правна уредба, така и правото на Европейския съюз и тълкуването му от СЕС. Съгласно съдебната практика на СЕС, националният съд следва да тълкува националните си разпоредби по начин, че да могат да се приложат в съответствие общностното право, или дори при необходимост - да не приложат противоречаща им разпоредба от националното право. В този смисъл са Решение на Съда по дело С-109/09 т.

53, т. 55, дело С-555/07, дело С-98/09, т. 2.

С постановеното Решение на СЕС (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г., т. 1 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Ето защо, определянето на минимален или максимален размер на възнаграждения на процесуални представители с подзаконови нормативни актове, не ограничават съда в правомощията му той да определи точния им размер в хипотезите, когато такова не се заплаща предварително от клиента. Определянето на размера на възнаграждението на процесуалните представители в процеса следва да се ръководи от принципа на 3 равностойност, така че двете групи пълномощници, осъществяващи процесуални представителство срещу възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да изходи и от обема на извършените процесуални действия. Съдебната практика изразена в Определение от 20.12.2024 г. по ч.т.д.№ 1945/2024 г. на ВКС, ТО, I отд., приема че дори без да са обвързващи размерите, посочени в цитираната Наредба №1/2024 г., могат да бъдат ориентир за адекватност на възнаграждението спрямо положения адвокатски труд.

В случая е осъществена процесуална защита по иск за установяване на парично вземане след оспорването му от длъжника в заповедното производство, което вземане е възникнало на основание договор за револвиращ потребителски кредит, което е цедирано на ищеца, като от страна на ответника са били въведени възражения за нищожността на процесния договор поради противоречие с ЗПК и правопогасяващи възражения за плащане.

Процесуалният представител на длъжника - адв. М., е имал активно процесуално поведение, както в заповедното, така и в исковото производство – подал е възражение по чл. 414 ГПК, отговор на искова молба, молба в изпълнение на указания и становище по същество на спора.

С Определение № 3509 от 10.12.2025 г. по ч. т. д. № 2331/2025 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение е прието, че при определянето на възнаграждение по чл.