Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4627 от 23.08.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 618/2022
Вид
Решение № 4627
Подписан
23.08.2023
В сила
23.08.2023
Състав
Здравка Иванова, Ваня Николаева Иванова, Наталия Петрова Лаловска

Цитирани разпоредби

  • чл. 140 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 139а · Закон за енергетиката
  • чл. 149 · Закон за енергетиката
  • чл. 150, ал. 1 · Закон за енергетиката
  • чл. 150, ал.3 · Закон за енергетиката
  • чл. 153, ал. 1 · Закон за енергетиката
  • §1, т.2а · Закон за енергетиката
  • чл. 422, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 84, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 25а, ал. 3 · Наредба за заплащането на правната помощ

РЕШЕНИЕ

№ 4627 гр. София, 23.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Наталия П. Лаловска при участието на секретаря Анелия Й. Груева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100500618 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20118756 от 18.05.2021 г., постановено по гр. д. № 67806/2019 г. на Софийски районен съд, 39 състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу С. Д. Ж. искове с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че С. Д. Ж. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата 893,81 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 11.2012 г. до м. 04.2014 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № 154485, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 26.06.2015 г. до окончателното изплащане, сумата 123,31 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2012 г. до 04.06.2015 г., и сумата 6,12 лв., представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от м. 11.2012 г. до м. 04.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 26.06.2015 г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 36461/2015 г. на СРС. Отхвърлени са исковете за лихва забава върху главницата за доставена топлинна енергия над уважения размер от 123,31 лв. до пълния предявен размер от 146,59 лева и за лихва за забава върху главницата за дялово 1 разпределение за периода от 31.12.2012 г. до 04.06.2015г. за сумата от 1,13 лева.

Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноските в исковото и заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете, в общ размер от 195,34 лева.

Решението е обжалвано от ответницата в установителните му части като неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. В жалбата се излага възражение, че по делото не е доказано ответницата да е потребител на топлинна енергия, тъй като липсвали доказателства за вещно ползване на имота. Въззивницата сочи, че независимо от притежанието на собствеността и вещното ползване на имота, било видно, че подадената молба-декларация представлява договор между подалото я лице и топлопреносното предприятие и то е клиент на топлинна енергия, което дължи сумата за доставената в имота енергия, във връзка с което се позовава на ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на претендираните лихви въззивницата навежда възражение, че не са налице доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, поради което не е установено изпадането й в забава и акцесорната претенция е неоснователна. Поддържа, че неправилно била присъдена законна лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумите. Недължими били и претендираните суми за дялово разпределение поради липсата на доказателства за основанието и размера им.

Въззиваемата страна „Топлофикация – София” ЕАД оспорва въззивната жалба.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

”Топлофикация – София” ЕАД е предявило срещу С. Д. Ж. искове за установяване съществуването на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 36461/2015 г. на СРС, а именно: за сумата 893,81 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 11.2012 г. до м. 04.2014 г., доставена в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.”*******, аб. № 154485; сумата 146,59 лв., представляваща лихва за забава за периода от 31.12.2012 г. до 04.06.2015 г., сумата 6,12 лв., представляваща такса за услугата дялово разпределение за периода от м. 11.2012 г. до м. 04.2014 г., и сумата 1,13 лв. – лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 31.12.2012 г. до 04.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата за топлинна енергия от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 26.06.2015 г. до окончателното изплащане на сумите.

В исковата молба се твърди, че ответницата е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и същият и използвала доставяната през процесния период топлинна енергия в имота с аб. № 154485, както и услугата дялово разпределение, но не е заплатила стойността на доставената топлинна енергия и дължимата такса за дялово разпределение.

2

С писмения си отговор ответницата заявява, че единствено оспорва основанието за дължимост на претендираните суми и погасителната давност, както и основанието за дяловото разпределение. Възразява, че не са налице доказателства, които да установяват, че тя е носител на вещно право върху процесния имот и е в облигационни отношения с ищеца, поради което не дължи претендираните суми. Поддържа, че независимо от притежанието на собствеността и вещното право на ползване, било видно, че е налице подадена молба-декларация за откриване на партида от друго лице, която представлявала договор между подалото я лице и топлопреносното предприятие, което лице дължи сумата за доставената ел. енергия. Излага довод, че потребител на топлинна енергия е собственик или ползвател на имот, който е поръчал топлинната енергия от търговеца съгласно чл. 62 от ЗПП, който закон е специален по отношение на ЗЕ. Излага и възражение срещу претенцията за лихви поради липсата на доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин. Излага и съображения за недължимост на лихва за забава от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Възразява, че не е налице основание за дължимост на претендираните суми за дялово разпределение.

Изрично сочи, че не оспорва размерите на претендираните вземания, а само основанието им, във връзка с което настоява да не се допускат поисканите с исковата молба експертизи.

С определението на съда по чл. 140 от ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е доставял топлинна енергия до имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № 154485 в твърдените количества на стойност 893,81 лв. за периода от м. 11.2012 г. до м. 04.2014 г., която не е заплатена, че стойността на доставената услуга за дялово разпределение за процесния имот е в размер на 6,12 лв. за периода от м. 11.2012 г. до м. 04.2014 г., която не е била заплатена.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предмета на обжалване, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 149, вр. чл.

150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.

Така предявените установителни искове са допустими предвид предходно развилото се заповедно производство, по което в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение с предмет исковите суми, срещу която заповед длъжникът е възразил писмено в законоустановения срок по чл. 414 от ГПК и исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.

Не се спори между страните, че имот с абонатен номер 154485 - апартамент № 10 в ж.к. „*******, е топлоснабден, като в процесния период от м. 11.2012 г. до м.

04.2014 г. в имота е доставяна топлинна енергия.

3

Видно е от представения нотариален акт № 129, т. ХХ, дело № 3928/1995 г. на І нотариус към СРС, че ответницата е придобила собствеността върху процесния апартамент чрез договор за дарение.

Не се твърди и няма данни след придобиването на собствеността ответницата да се е разпоредила с имота или части от него. Така следва да се приеме, че в исковия период ответницата е била единствен собственик на процесния топлоснабден имот.

В качеството си на носител на правото на собственост върху топлоснабдения имот в процесния период ответницата била е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, респ. битов клиент по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, и е била длъжна да заплаща цената на доставяната топлинна енергия. По делото не се твърди и няма доказателства върху имота да е било учредено вещно право на ползване в полза на трети лица, нито този имот да е бил предоставен за ползване на трети лица по силата на договорно правоотношение и за сключен между такива ползватели с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, в каквато хипотеза ползвателят би дължал цената й /арг. от ТР № 2/2017 г. на ОСГК/. Данни за наличието на договор, сключен между трето лице и ищцовото дружество, не се съдържат в доказателствата по делото. С оглед на това е неоснователно направеното от жалбоподателката възражение, че тя не е била потребител на топлинна енергия. Неоснователно жалоподателката се позовава на ТР № 2/2017 г. на ОСГК. Посоченото тълкувателно решение дава отговор на въпроса кой правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение – собственикът, респ. носителят на ограниченото вещно право, или титулярът на облигационното право на ползване. С него е прието, че собствениците или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. В случая, както бе посочено, липсват каквито и да било доказателства за наличието на такъв договор, сключен между трето лице и ищцовото дружество. В представения и приет като неоспорен протокол от общо събрание на съсобствениците на етажна собственост с адрес ******* от 21.10.2012 г. /който е адрес е идентичен с ж.к. *******/ ответницата е положила подпис като собственик на процесния имот, което е в подкрепа на извода, че именно тя е имала качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.

4

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди, вкл. за общи части на сграда – етажна собственост, се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Следователно облигационната връзка между страните възниква при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването й от потребителя. Както бе посочено, съгласно приложимата разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ потребители на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Общите условия определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и потребителите; реда за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; реда и условията за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; реда за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни приспособления. Съответно според нормата на чл. 150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са изложени твърдения, нито има данни за това ответницата да е упражнила правото си на възражение срещу общите условия. С оглед на това следва да се приеме, че между страните по делото в исковия период са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с правата и задълженията на страните съгласно ЗЕ и действащите в процесиня период общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация – София” ЕАД, одобрени с решение № ОУ-002 от 07.01.2008 г. на КЕВР.