Определение № 2105 от 30.04.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2105 гр. Варна, 30.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Диана К. Стоянова

Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно частно гражданско дело № 20263100500722 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 от ГПК.

Производството е образувано по частна жалба на М. Я. Д., ЕГН:

**********, постоянен адрес в град *, ул. „*“ № *, настоящ адрес в град *, бул. „*“ № *,, против Определение № 411/12.01.2026 г. по гр.д. № 12175/2025 г. по описа на ВРС, с което производството по предявения иск с правно основание чл.439 от ГПК е прекратено и изпратено по подсъдност на РСРазград, на основание чл. 118, ал. 2 ГПК, вр. чл. 113 от ГПК.

Жалбоподателят излага, че искът по чл.439 от ГПК няма потребителски характер. Ищецът не е предявил иска в качеството си на потребител. Спорът не е възникнал по повод изпълнение или неизпълнение на потребителски кредит, не се оспорват клаузи от договор за потребителски кредит, нито се оспорва дължимостта на суми по потребителски кредит. Тези въпроси вече са били разрешени в предходно производство - заповедно, в което е бил издаден изпълнителен лист. С иска по чл.439 от ГПК се цели да бъде установено, че длъжникът не дължи поради факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. С предявяването на иск по чл. 439 от ГПК ищецът вече има качеството на длъжник, който оспорва материалната законосъобразност на принудителното изпълнение, позовавайки се на изтекла давност.

Жалбоподателят твърди, че от години живее и работи във Варна, с постоянен адрес-гт. Варна, ж.к. Вл. Варненчик ул. Асен Разцветников 27.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна е депозирала писмен отговор, с поддържа становище за частична основателност на жалбата.

Изразява се съгласие с изложените аргументи, че производството по чл.439 от ГПК не е такова на потребител, а на длъжник по изпълнително дело, но се поддържа, че по тази причина следа да се приложи чл.105 от ГПК и делото да се разгледа от СРС по седалището на ответника.

1

За да се произнесе по същество на жалбата съдът констатира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от М. Я.

Д. срещу „Обединена българска банка“ АД, град София, иск с правно основание чл. 439 от ГПК, с който ищецът оспорва материалната законосъобразност на предприетото спрямо него принудително изпълнение поради настъпило погасяване на вземането по давност.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който е обективирано възражение за местна неподсъдност на спора, по съображения, че с иска по чл.439 от ГПК не се търси защита на права по договора за кредит, а се оспорва правото на принудително изпълнение, поради което приложение следва да намери общото правило на чл.105 от ГПК.

След извършена служебна адресна справка, според която постоянният адрес на ищеца е в гр.Варна, а настоящия му адрес – в гр.Разград, с обжалваното определение съдът е прекратил производството и го изпратил по подсъдност на РС-Разград, на основание чл. 118, ал. 2 ГПК, вр. чл. 113 от ГПК.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Искът по чл. 439 ГПК представлява способ за последваща защита на длъжника срещу принудителното изпълнение, когато се твърдят нови факти, погасяващи вземането.

В конкретния случай оспорваното вземане произтича от договор за кредит, сключен между потребител и банкова институция. Именно това вземане е предмет на заповедното производство и на изпълнението.

Съдът намира, че качеството на ищеца като потребител не се променя поради избора на конкретен способ за защита, нито поради последващата цесия на вземането.

Съгласно пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 ЕИО, потребител е физическо лице, което участва по договор извън своята професионална дейност. В настоящия случай това качество е безспорно.

Искът по чл. 439 ГПК, макар и формално насочен срещу изпълнението, по същество отрича вземането по договора за потребителски кредит. Спорът е по повод на потребителски договор и чл. 113 ГПК се прилага независимо от характера на исковия способ, ако предметът на спора е съществуването на задължение по потребителски договор.

Нормата на чл. 113 ГПК установява специална и императивна местна подсъдност за дела „на и срещу потребители“ – по настоящ адрес на потребителя. Разпоредбата не разграничава специалната подсъдност според вида на исковете на потребителя, поради което същата и приложима и при отрицателния установителен иск.

Няма законово основание чл. 113 ГПК да бъде изключен при иск по чл.

439 ГПК, доколкото спорът е неразривно свързан с потребителски договор, както приема и ВКС в константната си практика. (Определение 619/27.02.2026г., по ч.т.д. 183/26 г. на ВКС, Определение 2481/21.08.2023г. по 2 ч.гр.д. 2819/2023г. на ВКС).

Процесуалните норми са императивни и не могат да се тълкуват разширително или корективно. Съобразно чл. 113 и чл. 119, ал. 3 от ГПК критерият за определяне на подсъдността по искове, предявени от потребители, е настоящият, а при липса на такъв – постоянния адрес.

Обичайното местопребиваване не е регламентирано като пространствена привръзка в правилата за местната подсъдност, поради което стои извън дължимата от съда преценка при приложението на чл.119 от ГПК.

Съдът е длъжен да предостави възможност на ищеца да направи избор само в хипотеза, в която законът предвижда алтернативни възможности за подсъдност, като например в случая на чл. 115, ал. 2 ГПК. Установената подсъдност за потребителите има изричен и императивен характер – по настоящия адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния, поради което за ищеца не е налице изборна подсъдност, от упражняването на която да е бил лишен.

От служебната справка, изготвена от районния съд, е установено, че ищецът има настоящ адрес в гр. Разград, поради което РС Разград е местно компетентен съд.

Поради съвпадение в изводите на двете инстанции първоинстанционното определение следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 411/12.01.2026 г. по гр.д. № 12175/2025 г. по описа на ВРС.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3