Решение № 165 от 27.01.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 165 гр. Варна , 27.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на тринадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Мария К. Терзийска

Елина П. Карагьозова

Ралица Ц. Костадинова при участието на секретаря Христина З. Атанасова като разгледа докладваното от Елина П. Карагьозова Въззивно гражданско дело № 20203100503470 по описа за 2020 година за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от „Кредит Инс“ АД, ЕИК 205997727, срещу решение №260133/24.08.2020 г., постановено по гр.д. № 8208/2019г. на ВРС, в частта, с която са отхвърлени предявените от въззивника срещу П. В.

Д. ЕГН ********** искове с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, чл.240 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за дължимост на вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №3727/2019г. на ВРС, за сумите както следва: разликата над 1264,50лв. до претендираните 1375.00лв. – главница по сключен Договор за потребителски кредит „Екстра"№79738/21.08.2018г.; сумата от 196.92лв. – договорна лихва за периода 21.08.2018 г. - 25.02.2019г.; сумата от 1017.50лв. – договорна такса „Гарант" за периода 21.08.2018г. - 25.02.2019г.; сумата от 19.68лв. – законна лихва за забава за периода 22.10.2018г. - 25.02.2019г.

В жалбата се поддържат доводи за неправилност на решението с твърдения, че сключеният договор не противоречи, нито заобикаля закона. Излага се, че при подаване на заявката за сключване на договора за кредит потребителят е изявил желание за заем с осигурен гарант и се е задължил да заплаща възнаграждението за предоставената от дружеството гарант услуга по обезпечаване на вземанията. По силата на сключения договор 1 за предоставяне на гаранция ищецът се е задължил да събира възнаграждението от името и за сметка на дружеството гарант. Възнаграждението е дължимо по силата на самостоятелно правоотношение, поради което по аналогия на правилата за банковата гаранция, приложени към тази, предоставена от дружеството гарант, същото не следва да се включва към разходите по потребителския кредит. Съгласно договора за кредит потребителят се е съгласил задължението му за заплащане на такса „Гарант” да бъде разсрочено и включено в месечните вноски. Същият не се е възползвал от правото си да се откаже от договора или да сезира Помирителна комисия. Процесната такса „Гарант” не участва при формирането на ГПР, но дори да се приеме, че с включването й се надвишава посочения в чл.19, ал.4 от ЗПК размер, то нищожни са само клаузите, надвишаващи същия, а не целият договор.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството по гр.д. № 8208/2019г. на ВРС е образувано по предявени от „Кредит Инс“ АД срещу П. В. Д., кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1375.00лв. - главница по Договор за потребителски кредит „Екстра" №79738/21.08.2018г., сумата от 196.92лв. - договорна лихва за периода 21.08.2018 г. 25.02.2019г., сумата от 1017.50лв. - договорна такса „Гарант" за периода 21.08.2018г. 25.02.2019г.; сумата от 19.68лв., законна лихва за забава запериода22.10.2018г. -25.02.2019г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №3727/2019г. по описа на Районен съд - гр. Варна.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен по електронен път договор за потребителски кредит „Екстра" №79738/21.08.2018г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 1500 лева, срещу задължение за връщането му ведно с договорна лихва и такса „Гарант“, в общ размер на 2826.00 лв., на 12 равни месечни вноски с краен падеж 21.08.2019г. Заемната сума е преведена чрез системата е-pay и получена от oтветника на каса на партньорски офис на „Изипей"АД, срещу представена от лична карта. Съгласно формата за кандидатстване ответникът е имал възможност да избере опция да предостави банкова гаранция за обезпечаване на задължението му или да му бъде предоставена такава от дружество, с което кредитодателят има сключен договор. С оглед формата за кандидатстване ответникът е избрал опция да му бъде осигурен гарант за ползване на кредита от „Кредит Инс“ООД, с което на основание т.4 от договора, се е задължил към ежемесечната му вноска по кредита да бъде начислена и такса „Гарант“ за предоставената услуга. „Кредит Инс“ООД има сключен Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити 25.10.2014г. с „Бикнел Корп“ ООД, съгласно който последният се задължава да гарантира вземанията на кредитоподателя по отпуснати 2 потребителски кредити, ако тази опция е била избрана от съответния кредитополучател и в случай, че кредитодателят при полагане на грижата на добрия търговец не е събрал дължимите му суми, включително по съдебен ред в срок от 2 /две/ години от датата на предсрочната им изискуемост, а кредитодателят се задължава да събира от името и за сметка на дружеството гарант сумата, представляваща такса „гарант" от кредитополучателя.

Ответникът е заплатил само първата погасителна вноска, след което погашенията са преустановени, поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем на основание т.6 от договора, за което ответникът е уведомен на 22.12.2018г. на посочения от него имейл адрес, съгласно предвиденото в т. 12.1 от Общите условия. С оглед неизпълнението на длъжника ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №3727/2019г. по описа на ВРС, връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което претендира за съдебно установяване на вземането си.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът, редовно призован лично по настоящия си адрес, както и по посочения в исковата молба адрес, не е депозирал отговор на исковата молба.

С първоинстанционното решение е уважен единствено искът с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД до размера от 1264.50 лв., като в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо. В рамките на дължимата служебна проверка по допустимост на производството съдът констатира, че искът с правно основание чл.422 от ГПК е предявен по реда на чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК от заявителя срещу длъжника в преклузивния месечен срок от уведомяването му за връчване на заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което се явява процесуално допустим.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение на императивна правна норма.

По предявените искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи факта на сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по който е изправна страна и размера на 3 претенциите по пера.

Настоящият въззивен състав следва да зачете силата на пресъдено нещо, формирана с влязлата в сила част от първоинстанционното решение, като приеме за установени в отношенията между страните факта на сключен помежду им договор за кредит от разстояние и факта на усвояване на заемната сума от кредитополучателя, още повече при липса на въведени от ответника оспорвания на посочените обстоятелства.

С оглед потребителския характер на процесния договор съдът дължи служебна преценка за неравноправни клаузи, независимо от липсата на възражения в тази насока. От съдържанието на представения договор се установява, че същият е сключен за сумата от 1500 лева, при годишна възнаградителна лихва 36 % и ГПР 49.7%. Задължението в общ размер на 2826 лева е разсрочено на 12 равни месечно вноски, включващи главница 125 лева, лихва 18 лева и такса „Гарант“ 92.50 лева. Анализирано съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма, шрифтът на текста е не по - малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния процент на разходите съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК, условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26. Погасителният план, както и общите условия са подписани от ответника, респективно са станали част от договорното съдържание. В чл.11, т. 10 от ЗПК не се съдържа изискване за посочване на компонентите на ГПР, а формулата за изчисляването му е посочена в чл.5.6. от Общите условия. Посоченият в договора размер на ГПР не надвишава предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК императивен лимит. С оглед изложеното съдът намира, че самият договорът за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност.

Недействителна се явява единствено уговорката за дължимост на такса „Гарант“, като неравноправна по смисъла на чл. 143 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.4.1. от договора посочената такса се дължи в полза на кредитодателя за осигурен от него гарант, който да отговаря за връщане на вноските по кредита, като същата е разсрочена към месечните вноски по погасителен план. Видно от чл.8.4. от ОУ кредитодателят може да предостави на кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от страните дружество гарант; в този случай кредитодателя се задължава да събира дължимите гаранционни такси от името от избраното от кредитополучателя дружество гарант, като същият урежда отношенията си с дружеството гарант съгласно условията на договор, сключен помежду им. С представения Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014г., сключен между „Кредит Инс“ АД и дружеството гарант „Бикнел Корп“ ООД, последното се е задължило да отговаря пред кредитодателя солидарно с кредитополучателя и да гарантира изплащане на сумите по потребителските кредити, след като кредитодателят е положил усилия и грижа на добър търговец и не е събрал дължимите му суми включително по 4 съдебен ред в срок от 2 /две/ години от датата на предсрочната изискуемост, като кредитодателят се задължава да събира от името и за сметка на дружеството гарант суми наречени „такса гарант“ от кредитополучателя.

По своята правна природа претендирата такса представлява възнаграждение за осигуряване на поръчител, предварително одобрен едностранно само от кредитора, в отклонение на чл.8.4. от ОУ. Представеният договор за предоставяне на гаранция има рамков характер и е сключен далеч преди процесния договор за кредит. Ето защо съдът намира, че клаузите, предоставящи на потребителя избор да сключи договор за заем с осигурен от кредитора гарант, са типови, а кредитополучателят не може да влияе върху съдържанието им, нито да избере с кое лице да се сключи договор за поръчителство и при какви условия. Аналогията с банковата гаранцията в случая е неуместна, доколкото същата представлява абсолютна банкова сделка между длъжника и избрана от него търговска банка срещу уговорено помежду им възнаграждение, съответстващо на обичайната печалба на банката, с цел обезпечаване на задълженията по конкретен договор. В случая потребителят не е страна по обезпечителното правоотношение, гарантът не разполага с банков лиценз, обезпечението не е учредено за конкретния договор за заем, а определеното възнаграждение е приблизително в размер на самата главница. Следва да се посочи и че съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Отделно от изложеното предвидената субсидиарна отговорност за гаранта, която може да бъде ангажирана само при неуспешно проведено изпълнение срещу длъжника, заставя потребителя да заплати възнаграждение без да е сигурно ефективното предоставяне на насрещна престация, което е в противоречие с чл.143, ал.1, т.15 от ЗЗП.

Разпечатката съдържа 29 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/95ab5dbf-2f17-435c-9653-69984a0a5636