Решение № 95 от 12.02.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. София , 11.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на единадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иванка Ангелова

Красимир Машев

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20201000502323 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 1574/27.02.2020 г., постановено по гр. дело № 13727/2017 г. по описа на СГС, І ГО, 5 състав, частично са уважени предявените осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на следните обезщетения: 1) сумата от 20000 лв. (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 200000 лв.), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 115 НК, във вр. с чл. 18, ал. 1, пред. 1 НК, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 14.10.2016 г. Присъда № 19/26.01.2016 г., постановено по нохд № 4646/2014 г. по описа на СГС, НО, 30 с-в и 2) 1000 лв. (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 4200 лв., след допуснатото му изменение на основание чл. 214, ал. 1 ГПК чрез увеличение на неговия размер в о. с. з. на 14.11.2018 г.), ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 14.10.2016 г. до окончателното им заплащане. Тъй като законната лихва върху деликтно обезщетение представлява компенсаторно, а не мораторно обезщетение, то не е предмет на отделен иск, както е приел първоинстанционният съд, а на акцесорна претенция и нейният окончателен размер се изчислява към момента на изплащане на главното парично задължение. В този смисъл, това нарушение на материалния закон трябва да се съобрази от въззивния съд при постановяване на своето решение.

Ответникът е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която е уважен 1 искът за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди – за сумата от 20000 лв., както и в частта, в която е уважен искът за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди - за сумата от 1000 лв. Въззивникът твърди, че при определяне размера на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца от незаконното обвинение решаващият съд не се е съобразил с критериите за справедливост, установени в правната норма на чл. 52 ЗЗД.

Поддържа релевираното в отговора на исковата молба материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (арг. чл. 5 ЗОДОВ) с противоправното поведение на ищеца - участието в процесната улична схватка с множество участници. Счита, че искът за заплащане на обезщетение за причинените имуществени вреди е изцяло неоснователен, тъй като не е доказано, че действително е заплатено уговореното адвокатско възнаграждение за осъществената правна защита в процесното наказателно производство.

Въззиваемият-ищец е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в която изразява правно становище за нейната неоснователност.

Ищецът не е обжалвал решението в частта, в която са отхвърлени предявените кумулативно обективно съединени деликтни искове, както следва: 1) за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди над присъдената сума от 20000 лв. до пълния му предявен размер от 200000 лв.; 2) за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди над присъдената сума от 1000 лв. до пълния му предявен размер от 4200 лв. и 3) за заплащане на законна лихва върху главните парични притезания над 2089,06 лв. до пълния предявен размер от 20890,56 лв. (за обезщетението за причинените неимуществени веди), респ. над 104,45 лв. до пълния предявен размер от 438,70 лв. (за обезщетението за причинените имуществени вреди), изтекла за периода от 24.10.2017 г. до 24.10.2017 г., поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са допустима, а разгледана по същества, тя се явява частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, I-5 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени деликтни искове с правно основание чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

2

За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на Република България вследствие на повдигане на незаконно обвинение, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) на ищеца да му е повдигнато обвинение от Прокуратурата на Република България за извършено от него престъпление; 2) съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3) подсъдимият да е претърпял неимуществени и имуществени вреди и 4) причинените неимуществени и имуществени вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение, т.е. да е налице причинно-следствена връзка между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение, и причинения вредоносен резултат. Отговорността на прокуратурата за повдигане на незаконно обвинение е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при прокуратурата – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.

Не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява правнорелевантното обстоятелство, че на 10.05.2010 г. срещу ищеца е било образувано наказателно производство за извършено на 09.05.2010 г. престъпление по чл. 115 НК, във вр. с чл. 18, ал. 1 НК, по което първоначално е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, продължила за периода от 10.05.2010 г. до 30.11.2010 г., изменено по-късно в „парична гаранция” в размер на 500 лв.

С влязла в сила на 14.10.2016 г. Присъда № 19/26.01.2016 г., постановена от СГС, НО, 30 с-в по нохд № 4646/2014 г., подсъдимият М. Б. М. е бил признат за невиновен в извършването на престъпното деяние, за чието извършване е било повдигнато обвинение.

Следователно, наказателната репресия срещу ищеца е продължила за период повече от 5 години.

От показанията на свидетеля А. А., брат на ищеца, се изяснява, че преди да бъде незаконно обвинен М. М. бил жизнерадостен, контактен, много добър и отзивчив. След образуване на наказателното производство срещу него, респ. след задържането му неговата психика се променила - станал асоциален, необщителен. След излизане от ареста, започнал да търси работа, но безуспешно - „Трудно се адаптира към новата среда след излизането му, всичко се отрази не добре. Към момента не е превъзмогнал случилото се”.

Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, като субективните възприятия за последиците върху психичното състояние на ищеца по време на процесния наказателен процес са непосредствени.

Тъй като в отговора на въззивната жалба не се твърди, че първоинстанционното решение е необосновано в частта, в която СГС е приел, че в процеса на доказване е останало 3 неустановено обстоятелството, че ищецът е страдал от депресия, респ. увреждането на междупрешлените дискове в поясния и другите отдели на гръбначния стълб с радикулопатия са в причинно-следствена връзка с процесното наказателно преследване, въззивният съд не може да приеме за осъществени тези факти в обективната действителност - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което при формиране на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) не следва да ги вземе предвид.

Не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се изяснява правнорелевантното обстоятелство, че след изменение на взетата мярка за неотклонение от „задържане под стража” в „гаранция” се е родил неговия син, но скоро след това е починала майката на детето, поради което ищецът е следвало наред със защита по процесното незаконно обвинение да поеме отглеждането на невръстното дете.

При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивната инстанция счита, че предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинените неимуществени вреди от незаконното обвинение е доказан по своето основание – изяснените от свидетеля изменения в социалното общуване на ищеца, в неговото психично състояние (станал е угрижен, потиснат, по-затворен и вглъбен), са закономерна, необходима последица от незаконното обвинение за извършване на тежко престъпление, за които се предвижда наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години, т. е. изживеният стрес, психическо напрежение, емоционална потиснатост и чувство за социална неудовлетвореност са в причинно-следствена връзка с незаконно предявеното обвинение.

Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършване на тежко престъпления, за които се предвиждат тежко наказание – от 10 до 20 години лишаване от свобода. Наказателното производство е продължило в един продължителен период от време – над 5 години, като първоначално му е била взета най-тежката принудителна мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от около 7 месеца, поради което неговото човешко право на свободно придвижване е било засегнато в значителна степен. Тъй като първоинстанционният съд първоначално го е признал за виновен в извършване на тежкото престъпление - опит за убийство, за което му е било повдигнато незаконното обвинение, обективно той е бил поставен под угрозата ефективно да изтърпи наложеното му наказание - „лишаване от свобода”, което е увеличило интензитета на изживените негативни емоции.

4

От друга страна, при съвкупната преценка на всички доказателства размерът на дължимото заместващо обезщетение за причинените на ищеца от процесното незаконно обвинение неимуществени вреди следва да бъде намалено, тъй като той, макар и да е бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение, с оправдателната присъда е установено, че М. Б. М. активно е участвал в уличната свада (наречена в мотивите на присъдата „меле”), като от обективна страна е установено, че подсъдимият е държал нож, който е размахвал близо до пострадалия. Макар и в процеса на доказване пред наказателния съд държавното обвинение да не е установило по несъмнен начин, че подсъдимият е извършил инкриминираното деяние - по дрехите му не е установена кръв на пострадалия, като по открития в близост на местопрестъплението захвърлен нож не са открити биологични или дактилоскопични следи, в началния стадий на наказателното производство при повдигането на обвинението за извършване на това тежко престъпление, прокурорът и съдът, взел най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, са се ръководили от тези установени до този момент факти по делото при обосноваване на своя извод за обосновано предположение за извършване на инкриминираното деяние, а то е следвало от обективна и субективна страна да бъде установено едва в съдебната фаза – при прилагане на принципа на състезателност на процеса. В този смисъл, ищецът обективно е допринесъл за повдигане на незаконното обвинение за извършване на престъплението, за които е бил оправдан - чрез своето противоправно поведение (намеса в улична свада, „меле”, държейки в близост до пострадалия нож, който е „размахвал”). Поради тези правни съображения при определяне размера на дължимото заместващо обезщетение този правнорелевантен факт трябва да бъде взет предвид от съда.