Решение № 493 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 493 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100510671 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20148946 от 30.06.2021 г. по гр.д. № 17338/2019 г. на СРС, ГО, 90 състав са уважени частично предявените от М. М. С. (на чието място са конституирани, на основание чл. 227 ГПК, с определение № 11158 от 04.11.2022 г. по в.гр.д. № 10671/2022 г. на СГС, ГО, III-В въззивен състав, наследниците й С. А. С. и М. А. С.) срещу „Топлофикация София“ ЕАД искове както следва:

1 / . „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на ищцата М. М. С., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 459,58 лв., представляваща платена без основание законна лихва за забава, неприсъдена с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.10.2014 г. по гр.д. № 53058/2014 г. на СРС, ГО 69 състав, и непосочена в издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 27.01.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 25.03.2019 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен над сумата 459,58 лв. до пълния предявен размер от 3797,77 лв.;

2./ „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на ищцата М. М. С., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 108,01 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане, в периода 30.11.2016 г. – 25.03.2019 г., на главницата 459,58 лв., като искът е отхвърлен над сумата 108,01 лв. до пълния предявен размер от 892,54 лв.;

3/. „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на ищцата М. М. С., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 300 лв., представляваща обезщетение за претърпени 1 неимуществени вреди, претърпени вследствие на некоректно и недобросъвестно отношение на служители на ответното дружество, изразяващо се във въвеждане на ищцата в заблуждение, че дължи на дружеството сумата 459,58 лв. законна лихва, ведно със законната лихва върху главницата 300 лв., считано от 25.03.2019 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен над сумата 300 лв. до пълня предявен размер от 2800 лв.

4/. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищцата са присъдени разноски в размер на 101,46 лв., съразмерно на уважената част от исковете, а на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК в полза на ответника е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 88,42 лв., съразмерно на отхвърлената част от исковете.

С въззивна жалба, подадена от ответника „Топлофикация София“ ЕАД, чрез К.М., първоинстанционното решение се обжалва в частта, с която искът по чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 300 лв. Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на извода на съда за наличие на противоправно поведение на служители на дружеството и на претърпени от ищцата вреди, както и на причинна връзка между тях. Иска се отмяна на решението в тази част, както и присъждане на разноски за разглеждане на делото пред въззивната инстанция, включително и юрисконсултско възнаграждение. Възразява се присъждане в полза на насрещната страна на разноски за адвокатско възнаграждение поради недоказаност на реалното му заплащане, евентуално се прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на същото.

С отговора на въззивната жалба, подаден от ищцата М. М. С., чрез адв. П. К., се поддържа неоснователност на същата.

С въззивната жалба, подадена от ищцата М. М. С., чрез адв. П. К., първоинстанционното решение се обжалва в отхвърлителните му части. Поддържа се неправилност на решението поради постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение – разглеждане на непредявено възражение за наличие на хипотезата на чл. 118 ЗЗД, както и поради постановяването му в противоречие с чл. 111, б. „в“ ЗЗД, чл.

117, ал. 2 ЗЗД, чл. 118 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Иска се отмяна на решението в посочените части и уважаване на предявените искове в пълен размер. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Не е подаден отговор на въззивната жалба от ответното дружество.

Подадена е и частна жалба от ищцата М. М. С., чрез адв. П. К., срещу определение № 20044211 от 23.06.2022 г. по гр.д. № 17338/2019 г. на СРС, ГО, 90 състав, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК, съдържаща се във въззивната жалба, за увеличаване размера на разноските за адвокатско възнаграждение. Твърди се, че същото е неправилно, тъй като не са били налице основания за прилагане на чл. 78, ал. 5 ГПК и не е съобразена нормата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Иска се отмяна на обжалваното определение и уважаване на молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, 2 след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

От фактическа страна по делото е установено следното:

С изпълнителен лист от 27.01.2015 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.10.2014 г. по гр.д. № 53058/2014 г. на СРС, ГО, 69 състав, М. М. С. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата 2089,03 лв. доставена от дружеството топлинна енергия, сумата 362,33 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата за топлинна енергия и сумата 364,83 лв. разноски по делото (49,03 лв. държавна такса и 315,80 лв. юрисконсултско възнаграждение).

По молба на кредитора от 20.10.2016 г., въз основа на представения изпълнителен лист, за принудително събиране на посочените суми е образувано изпълнително дело № 20168580401248 по описа на ЧСИ Уляна Димоларова.

На 30.11.2016 г. ищцата е платила на ответника сумата 3797,77 лв., включваща 2089,03 лв. главница, 362,33 лв. мораторна лихва, 157,03 лв. съдебни разноски, 729,80 лв. юрисконсултско възнаграждение и 459,58 лв. законова лихва, видно то фискален бон от 30.11.2016 г., издаден от „Топлофикация София“ ЕАД.

С покана за доброволно изпълнение изх. № 71085/12.12.2016 г., получена на същата дата от ищцата М. С., последната е поканена да плати сумите по изпълнителния лист, както и 414 лв. разноски по изпълнителното дело, 456,06 лв. такси по ТЗЧСИ и 51,20 лв. дължими към 26.12.2016 г. публични вземания към ТД НАП Велико Търново.

От свидетелските показания на А.Г. се установява, че ищцата М. С. е имала спор с ответното дружество „Топлофикация София“ ЕАД относно претендирано от дружеството задължение за лихви, които ищцата твърдяла, че не дължи, както и че във връзка с този спор ищцата не се е чувствала добре, притеснявала се е, ядосвала се е и не е могла да спи.

При така установените обстоятелства съдът прие следното от правна страна:

1. По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумите 2089,03 лв. главница, 362,33 лв. мораторна лихва, 157,03 лв. съдебни разноски и 729,80 лв. юрисконсултско възнаграждение:

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД включва следните елементи: даване, съответно получаване, на вещ или пари от ищеца на ответника; начална (към даването) липса на основание за това. При предявен иск за връщане на даденото при начална липса на основание в тежест на ищеца е да докаже даването на ответника на вещта или на паричната сума, а в тежест на ответника е да докаже заявеното от него основание за получаването й.

В случая е установен първият елемент от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 3

ЗЗД – плащане на посочените суми от ищцата на ответното дружество.

Не е налице обаче вторият елемент от фактическия състав, пораждащ правото да се иска връщане на даденото – начална липса на основание. Част от процесните суми са платени на основание влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК и издаден въз основа на нея в полза на дружеството срещу М. М. С. изпълнителен лист, а част – във връзка с образуваното изпълнително дело за принудителното им събиране.

С извършеното от М. М. С. на 30.11.2016 г. (повече от месец след образуване на изпълнителното дело) доброволно плащане са погасени вземанията на взискателя „Топлофикация София“ ЕАД за сумите: 2089,03 лв. - доставена от дружеството топлинна енергия (присъдена със заповедта по чл. 410 ГПК, посочена и в изпълнителния лист); 362,33 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата за топлинна енергия (присъдена със заповедта по чл. 410 ГПК, посочена и в изпълнителния лист); 729,80 лв. юрисконсултски възнаграждения (315,80 лв. – юрисконсултско възнаграждение, присъдено със заповедта по чл. 410 ГПК, посочено и в изпълнителния лист, и 414 лв. – юрисконсултско възнаграждение по образуваното изпълнително дело); 157,03 лв. съдебни разноски (49,03 лв. – държавна такса, присъдена със заповедта по чл. 410 ГПК, посочена и в изпълнителния лист, и 108 лв. – разноски по изпълнителното дело).

Неоснователни са доводите на ищците-въззивници, че процесните суми са платени без основание, тъй като към момента на плащането им вземането на ответника за същите е било погасено по давност.

На първо място следва да се посочи, че доброволното изпълнение на погасени по давност задължения не е без основание и не подлежи на връщане. Съгласно разясненията, дадени във връзка с приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с ППВС № 1/1979 г., начална липса на основание е налице при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД. Според разпоредбата на чл. 118 ЗЗД, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Погасителната давност е способ за погасяване на вземанията, но с разлика в последиците относно правата на кредитора. За разлика от другите погасителни способи по ЗЗД, изтичането на давностния срок няма за последица погасяването (несъществуването) на материалното право на кредитора, а на правото на принудително изпълнение. Ето защо направеното доброволното изпълнение от длъжника по чл. 118 ЗЗД е с основание и не подлежи на връщане (решение № 9 от 6.06.2016 г. по т. д. № 3773/2014 г. на ВКС, I т. о. и др.) Неоснователно е оплакването на въззивниците-ищци, че първоинстанционният съд е разгледал непредявено от ответника възражение за наличие на хипотезата на чл. 118 ЗЗД. В подадения на 11.11.2019 г. отговор на исковата молба ответникът изрично се позовава на и цитира разпоредбата на чл. 118 ЗЗД, а и за наличието на предпоставките по чл. 118 ЗЗД съдът следи служебно.

На второ място следва да се посочи, че вземането на ответника към ищцата за процесните суми не е било погасено по давност към извършване на плащането. Съгласно чл.

4

117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, защото влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. При всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато възражение не е подадено в срок, оттеглено е или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането) настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно. В този смисъл са решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 7.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., определение № 60818 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, IV г. о. и др. В случая, с оглед датата на издаване на заповедта за изпълнение (17.10.2014 г.) и разпоредбата на чл. 414, ал. 1 ГПК заповедта за изпълнение е влязла в сила най-рано на 17.11.2014 г., след която дата е започнал да тече и петгодишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Този срок не е изтекъл нито към датата на образуване на изпълнителното дело - 20.10.2016 г., нито към датата на плащането на сумата - 30.11.2016 г.