Решение № 1 от 06.01.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№1 гр. Велико Търново, 05.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

Е.НУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20224001000214 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 34/ 04.04.2022 г. по т.д. № 134/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен съдът е осъдил Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на K. Г. К., настъпила при ПТП на 16.10.2020 г. с МПС Волво FH420 с румънска регистрация AG***** с прикачено полурЕ.рке, както следва: на Е. Д. К. и Д.

К. Г. по 66 000 лв. и на Г. К. Г. – 72 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.11.2020 г. до 16.02.2021 г., като исковете им за разликата над тези суми до претендираните от по 150 000 лв. са отхвърлени и на Д. Г. К. – 18 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г., като искът му за разликата над тази сума до претендирания размер 50 000 лв. е отхвърлен. С решението е присъдена и законната лихва върху общия размер на застрахователното обезщетение, включващо главница и лихва за забава, считано от 16.02.2021 г. за ищците Е. Д. К., Д.

К. Г. и Г. К. Г. и от 09.06.2021 г. за ищеца Д. Г. К. – до окончателното изплащане на застрахователните обезщетения. С решението са отхвърлени исковите претенции за присъждане на законна лихва по чл.429 ал.3 КЗ върху главниците на обезщетенията за периода след определената от съда начална дата на забава до окончателното изплащане, както и за законна лихва по чл.497 ал.1 т.1 КЗ за периода до определената от съда начална дата на забава. С Определение № 196/ 07.06.2022 г. съдът се е 1 произнесъл по реда на чл.248 ал.1 ГПК, като е оставил без уважение искането на ищците за изменение на решението си в частта за присъдените в полза на СНББАЗ разноски.

Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни, а ищците са депозирали въззивна частна жалба и срещу определението относно разноските.

Жалбоподателите Е. Д. К. и Д. К. Г. обжалват решението в частта, с която исковите им претенции за неимуществени вреди да отхвърлени за горницата над присъдените им суми до 140 000 лв., Г. К. Г. – за горницата над присъдената му сума до 130 000 лв. и Д. Г. К. – за горницата над присъдената му сума до 40 000 лв. Всички те обжалват и решението досежно лихвите в отхвърлителната му част. Считат акта за неправилен като постановен в нарушение на материалния закон, необоснован и в явно противоречие със съдебната практика. Присъдените от съда обезщетения били прекомерно занижени и не отговаряли на изискванията за справедливост, тъй като съдът не извършил задълбочен и всестранен анализ на събраните гласни доказателства и не оценил в достатъчна степен фактите по делото, релевантни към определяне на размера, в това число не отчел и конкретните икономически условия към датата на ПТП, ориентир за които били нивата на застрахователно покритие. Излагат подробни съображения за естеството, обЕ. и интензитета на претърпените от всеки от тях вреди, като се позовават на изключителната си връзка с пострадалия. Необосновано и незаконосъобразно съдът уважил направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат чрез управление на велосипеда без светлоотразителна жилетка, без фар в предната част на ППС и движейки се не в непосредствена близост до дясната граница на платното. Възражението останало недоказано по делото, а изводът на съда за наличие на принос почивал на предположения. Изяснено било, че велосипедът карал възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, колкото му позволявала наличната растителност по десния бордюр. Установено било, че той е имал светлоотразители и отпред, и отзад, а доколкото пострадалият управлявал велосипеда в населено място, съгласно чл.80 ЗДвП той нямал задължение да бъде със светлоотразителна жилетка. Поддържат, че допуснатите от водача на товарната композиция нарушения на ЗДвП са единствените, направили възможно и намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на ПТП и съответно с причинените вреди. Същият управлявал автомобила на къси светлини при липса на визираните в закона предпоставки, забраняващи управление на дълги светлини, които ако били използвани, водачът би възприел велосипедиста от поне 100 м. Дори и да се приемело, че е налице съпричиняване, то приетият от съда принос от 40 не съответствал на действителния принос на всеки от участниците при съпоставяне тежестта на допуснатите от тях нарушения. Считат, че ако има някакъв принос, той не е повече от 10 %. По отношение на лихвите върху застрахователните обезщетения считат, че предвидените в чл.429 КЗ 2 и чл.497 КЗ лихви имат различно правно основание и съществуват и се дължат паралелно. Позовават се на Решение № 128/ 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/ 2018 г. на ВКС. Молят решението в обжалваните му части да бъде отменено и съдът да уважи исковите им претенции. Претендират присъждането на разноски.

Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е подало отговор на въззивната жалба на насрещна страна със заето становище за нейната неоснователност. Счита за правилни и обосновани с подробен анализ на събраните по делото доказателства и основно на гласните такива изводите на съда относно справедливия размер на обезщетението за всеки от пострадалите с оглед претърпените от тях неимуществени вреди, както и за наличието на съпричиняване на вредите от пострадалия и степента на приноса му. Неоснователни и без упора в нормативната уредба били вижданията на жалбоподателите за дължимост на претендираните лихви. Сочи, че СНББАЗ има специален статут, не сключва застрахователни договори, не е страна по такива и няма задълженията, предвидени в КЗ за застрахователите. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

СНББАЗ обжалва решението в частта, с която съдът е присъдил в полза на ищците Е. Д. К., Д. К. Г. и Г. К. Г. законна лихва върху определените им обезщетения на основание чл.429 ал.3 КЗ за периода 26.11.2020 г. до 16.02.2021 г. и на ищеца Д. К. – за периода 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г., както и законна лихва на основание чл.512 вр. чл.496 ал.1 КЗ върху застрахователните обезщетения, включващи главница и изтекла лихва по чл.429 ал.3 КЗ, считано от 16.02.2021 г., респ. от 09.06.2021 г. за ищеца Д. К. до окончателното им изплащане. Намира за неправилни изводите на съда относно началната дата на дължимост на лихвата за забава и за приложимост на разпоредбата на чл.429 ал.2 т.2 КЗ спрямо Сдружението, които изводи произтичали от погрешно разбиране на качеството на СНББАЗ и ролята му при уреждане на претенциите на пострадалите лица. Поддържа, че отговорността на Сдружението не е еквивалентна на тази на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, защото то не е страна по застрахователния договор и общите разпоредби, относими към задълженията на застрахователите, не могат да бъдат приложени по аналогия спрямо него. Счита, че СНББАЗ дължи лихва от изтичане на срока по чл.496 КЗ до окончателното изплащане, но само върху размера на определеното обезщетение, без да бъде включвана лихвата за забава на деликвента за периода от датата на уведомяване до изтичане на срока по чл.496 КЗ. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено. Претендира разноски.

Ищците са подали отговор на въззивната жалба на насрещна страна със заето становище за нейната неоснователност при съображения, идентични с тези, изложени във въззивната му жалба по отношение решението на ОС – Плевен в частта за дължимите лихви върху присъдените обезщетения. Молят решението в тази му част да 3 бъде потвърдено.

Във въззивната частна жалба на ищците срещу определението на съда по чл.248 ал.1 ГПК са направени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на акта.

Жалбоподателите считат за немотивирано приетото от съда, че заплатеното в полза на процесуалния представител на СНББАЗ адвокатско възнаграждение не е прекомерно.

Липсвали изложени съображения за правна и фактическа сложност на делото, която да обуслови определянето на възнаграждение над предвидения минимум. Такава сложност не била налице с оглед естеството на спора. Следвало да бъде съобразено също така, че жалбоподателите били освободени от такси и разноски по делото. Молят определението да бъде отменено и съдът да се уважи възражението за прекомерност.

В отговора на частната жалба СНББАЗ излага, че по делото не е предявен един иск с цена 500 000 лв., а четири субективно съединени иска и за всеки един се дължи отделно адвокатско възнаграждение, което в случая съответства на минималното такова по Наредбата. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Подадените въззивни жалби и частната въззивна жалба са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира със събрания доказателствен материал. Не е спорно, че на 16.10.2020 г. около 05.00 ч. на първокласен път І-3 на територията на с.Българене, на ул. Сливница до бензиностанция „Ексус Транс“ в посока на движение гр. Плевен, е настъпило ПТП между товарна автокомпозиция с прикачено полурЕ.рке, управлявана от румънския гражданин Константин Ватуй, и велосипедиста K. Г. К. на 65 г., който вследствие на инцидента е получил несъвместима с живота механична травма и е починал на място.

С влязла в сила присъда по НОХД № 6/ 2022 г. по описа на ОС – Плевен Ватуй е признат за виновен в извършването на транспортно престъпление, като нарушил правилата за движение по пътищата – чл.5 ал.1 и 2 ЗДвП, чл.21 ЗДвП и чл.3 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К.. Механизмът на ПТП е изяснен с приетата по делото автотехническа експертиза: Водачът на товарната автокомпозиция е управлявал същата на къси светлини в населено място, в тъмната част на денонощието, 4 на неосветен пътен участък, в северната пътна лента на пътно платно за двупосочно движение, със скорост от 77 км/ч при максимално разрешена за пътния участък скорост от 50 км/ч. Ширината на северната лента за движение е 9.4 м, северният тротоар е бил затревен и обрасъл с храсти. Велосипедистът се е движил на разстояние 3.2 – 3.9 м от десния край на асфалтовата настилка, а е имал техническа възможност да се движи на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента.

Автокомпозицията достигнала попътно движещия се пред нея велосипедист К. и между предната дясна част на влекача и задната гума на велосипеда е реализиран сблъсък. От този сблъсък на велосипеда и велосипедиста е придадена допълнителна скорост и е последвало падане на велосипедиста върху асфалтовата настилка и продължаващо плъзгане върху нея. Според експерта поради липсата на други, движещи се в противоположна посока МПС и допълнителна осветеност на пътния участък, както и поради тъмните дрехи на велосипедиста и липсата на светлоотразителна жилетка и включен фар, водачът на автокомпозицията е можел да възприеме последния само в рамките на осветената от фаровете на автомобила му зона, която е 60 м. Велосипедът е имал светлоотразяващи елементи на спиците на предното колело и червен заден светлоотразител. Разстоянието до мястото на сблъсъка представлява сбора от дължината на осветеност на къси фарове и разстоянието, което велосипедистът ще измине от момента на осветяването му от фаровете до удара, или между 68.96 м /при скорост на движение на велосипедиста 10 км/ч/ и 74.53 м /при скорост на движение на велосипедиста 15 км/ч/. При скоростта, с която се е движила автокомпозицията, необходимото разстояние за спиране при ефективно задействане на спирачната систЕ. в момента на възприЕ.не на опасността – т.нар. „опасна зона“, е 98.9 м, а при управлението й с максимално разрешената за пътния участък скорост тя би била 51.2 м. При съпоставяне на опасните зони с разстоянието до сблъсъка – 68.96 м 74.53 м се налага извод, че при възприЕ.не на опасността от разстояние 60 м водачът на автокомпозицията е имал техническа възможност да реализира спиране и да предотврати ПТП при движение с максимално допустимата за пътния участък скорост, но не и с избраната от него такава. Вещото лице е посочило, че до ПТП нямаше да се стигне дори и при управление с превишена скорост, но не по-висока от 64.2 км/ч.